„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Последна среща
Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика. Онова, което само се шепнеше и кое му вярваха, кое не, най-после стана. Един гражданин, един „праматарин“, какъвто беше Захария, не можа да запази имота на хаджи Петра. Чифлика го купи Черню от Сърнено, богат селянин, комуто собствената земя все му не стигаше, тъй като имаше много синове и много дъщери. От няколко деня насам Черню непрекъснато сновеше между Сърнено и чифлика. Той и сега, в тая минута, беше пак при Захария в господарската къща. Колата му го чакаше долу на пътя.
Слугите, смутени, умислени, стояха пред дама и навъсено поглеждаха към тая чужда каруца. И конете, и каруцарят им се виждаха дръзки и надменни. А когато и Черню се появи на чардака, изпращан от Захария, и той не им хареса: чист, спретнат беше тоя старец, с бозяви потури и морав пояс; усмихваше се с благост, с доброта, но тънък ум и добре направена сметка личаха на лицето му. Като го гледаха, слугите лесно разбираха защо чифликът се изплъзна из Захариевите ръце и мина в неговите.
Захария като че го беше срам да се покаже, изпрати Черня и пак се прибра в къщи. При слугите дотърча Галунка.
— Знаете ли какво има? — каза тя, зарадвана. — Господарят се кара с Черня, изпъди го. Слушах ги, като им правех кафето. Не си давам имота, казва, нямам имот за даване. Ще ти върна, казва, капара, дай ми подписа назад, ти ме измами. Тьй му каза. Май че работата ще се развали.
Слугите се спогледаха усмихнати. Само Петър овчарят не повярва.
— Пие ли пак ракия Захария? — попита той.
— Пие, ами. Кога не е пил.
— Е, тогаз, той само си приказва тъй. Продажбата си е продажба, то не се връща.
Слугите се помайваха, не им се похващаше нищо, макар да имаха работа. Сега Захария взе да вика при себе си Василя. Васил няколко пъти дохожда в малката къщичка, гдето живееше, вземаше тефтери, вземаше разни книжа и пак се връщаше при Захария. Слугите усетиха, че става пак нещо. Забелязаха, че след като поприказва малко с Василя, Галунка стана много замислена, поизтри ръцете си с престилката и си влезе. След малко Ерофим мина покрай прозорците на малката къща, дойде и каза:
— Галунка плаче.
Не чакаха много, за да научат какво беше станало. Васил, зачервен, ядосан, повика Марина и му каза:
— Марине, да приготвиш две каруци. Тури ритли на едната. Ще си пренеса едно-друго в града. Отивам си, напущам вече…
Чистосърдечен, какъвто си беше, Захария открито си каза самата истина: всичко ставаше по волята на жена му, на Севастица. Тя искаше да се продаде чифликът. Тя също беше писала, че след два-три деня ще си дойде, но не иска да завари в чифлика Василя и Галунка. Те трябваше да си идат преди нея.
Макар да беше си поплакала, Галунка пак се развесели.
— Ще си идем пък в града, какво — говореше тя. — И в града е хубаво. Имаме си къща, ще си живеем. Кога да е трябваше да идем там, нали имаме деца за училище. Не я е срам Севастица. Да казва, че Васил я бил окрал. Какво и е взел Васил, я да каже? Васил и запази имота. Ако не беше Васил, нямаше да остане и туй, дето сега го има. Нека, нека се наседи сама…
На другия ден, с цялата си покъщина, натоварена на две кола, Васил и Галунка заминаха. След други два деня с каруците, които се върнаха от града, си дойде Севастица.
Сега и Захария се показа навън от господарската къща. С пребледняло, безкръвно лице, подпухнал, със зачервени очи, като да не беше спал, той вървеше след Севастица, когато тя обикаляше из чифлика. Като че си отмъщаваше някому, суха, черна, с пламнали зли очи, тя нареждаше кое ще остане, кое ще се занесе в града, кое ще се продаде. По нейна заповед повикаха трима-четирма турци-кърджалии, които прекупваха кокошки из селата. Тозчас взеха да ловят кокошките, затворени от по-рано в курниците — дигна се голям шум и крясък. Прекупвачите напълниха кафезите, нато-варени на дребничките им кончета. Севастица подигна очи и към покрива, гдето бяха гълъбите, като че помисли и тях да продаде, но не каза нищо. До стълбите, преди да си влезе, тя каза на Марина:
— Утре никакъв добитък няма да се изкарва навън. Всички волове и крави, всички коне и овцете ще се закарат на пазаря в града. А сега кажи на слугите да дохождат един по един да си видят сметката и да им платя.
До вечерта Севастица плати на всички слуги. Никой не можеше да се оплаче — всеки, каквото имаше да взема, получи си го, взе дори нещо отгоре. Слугите си получиха всичко, но все пак не бяха весели, камък тежеше всекиму на сърцето. Като се върна вечерта от господарската къща, Марин каза:
— Много му е мъчно на господаря, много. — Марин постоя замислен, след туй шепнешката каза: — Чух го как се молеше: моля ти се, казва, Севастице, няма да пия, ще работя, недей само продава чифлика. Защо ще го продаваш? Готов имот, хубав имот. Аз ще работя, ще видиш как ще работя. Моля ти се, казва, послушай ме, не го продавай…
— А тя?
— Как, казва, искаш да стоиш тук и да пиеш? И да тичаш подир чуждите жени? Не може, казва. Всичко ще продам.
— Бре, че инат жена! — каза Петър овчарят. — Как да не му е мъчно на Захария? Пари се печелят, ама эемя мъчно се печели. Имаш ли земя, дръж я…
На сутринта пред господарската къща, под големия салкъм, чакаше каруцата, впрегната в големите сиви коне. Севастица и Захария се качиха. Може това, което бе разказал Марин, да беше вярно, но Захария изглеждаше доста весел, усмихваше се. Слугите се събраха около тях за последен път. Севастица каза:
— Ние си отиваме. Ерофим ще остане тука, а вие, както ви казах, ще докарате добитъка в града. Какво е днес? Четвъртък ли? Вие и полека да вървите, тая нощ ще стигнете в града. Утре добитъкът ще си почине, а в събота ще го изкараме на пазаря. Там ний пак ще се видим А сега сбогом.
И си заминаха. Слугите и те се застягаха за път, приготвиха се и тръгнаха. Мъже бяха, не идеше да плачат, но не им беше добре, стесняваха се един от други, гледаха се с овлажнели очи, кашляха и току викаха на Ерофима:
— Сбогом, Ерофиме! Е, хайде, остани си, Ерофиме!
И това „сбогом“, и това „остани си“, което всеки час повтаряха, беше за чифлика, не за Ерофима.
Тръгнаха. Овцете с Петра овчаря и Давидка — дълга върволица, навели глава от жегата — тръгнаха направо през полето. Из пътя, като голяма черда, се проточи едрият добитък. Тук бяха всички волове. Балана, Чивгата, Текеша, Карагьоза и всички други. После всички крави, всички коне. Тук беше и старата черна кобила, сестрата на Айа, тук беше и първескинята телица с малкото си теле. Дигна се прах. Понякога изцвилваше кон или измучаваше крава. На слугите се струваше, че добитъкът — волове, крави, коне току поглеждат назад и се опитват да се върнат. Слугите подвикваха и ги връщаха в пътя.
Сърнено беше близо и скоро бяха там. Очите на всички се насочваха към съборената вятърна мелница на баира, до която беше къщата и работилницата на Велико железарина. Не можеха да минат оттук и да не се видят с него, с Василена и с Аго. Освен пътя, който отиваше за града, и друг път, откъм горните села, минаваше оттук, тъй че Велико, който покрай железарството подковаваше и коне, не оставаше без работа. Като видяха слугите и добитъка от чифлика, и той, и Василена излязоха насреща:
— Добре дошли! Добре дошли! — викаха и двамата.
Василена се здрависваше поред с всички. Тя беше все тъй хубава, поизтъняла, с избистрено лице, с добър кротък блясък в черните си очи. Червеният елек, подигнат малко над кръста, който стягаше здравите и гьрди, беше поразкопчан, както бива у младите майки, кога кърмят. Зад Василена идеше Аго. Дебелият му гърлест глас гърмеше, смееше се.
— Отиваме си, развалиха ни гнездото-каза Петър овчарят. — Ще закараме добитъка на пазаря, а ний няма да се върнем веке…
Марин се шегуваше:
— Аго направи добре. Усети какво ще става и навреме избяга. Хитър е Аго…
— И вий няма да останете на пътя — каза Василена. — Елате, елате да седнете да си починете.
Вън на сундурмата Василена подаде на всекиго възглавница. Насядаха всички.
— То е тъй — каза Петър овчарят, като взе да цъка с огниво, за да запали цигарата си. — То е тъй, гладни няма да останем, ама птичката ходи, ходи през морето и пак се връща, дето и е гнездото. Като се научи човек, мъчно е. И за нас е мъчно, и за добитъка е мъчно.
Къщите на селото бяха по-настрана, около Великовата къща имаше поляна, на която добитъкът се спря и се запасе. Овцете бяха само по-надалече, при тях остана Давидко. Макар Велико и Василена и да знаеха всичко, което беше станало в чифлика (Галунка и Васил също бяха минали оттук), те пак трябваше да попитат за туй, за онуй, пък и слугите чувствуваха нужда да изкажат някому болката си. Приказваха, кое се окайваха, кое се шегуваха. Споменаха и чичо Митуша, който почиваше там някъде между белите кръстове в гробищата на Сърнено.
Както пасяха, воловете бяха наближили. Напред бяха Балана и Чивгата — бели като сняг, с големи рога като на елени.
— Ще се разпилседобитъка — каза Марин, — кой знае кой ще му бъде господаря, кой ще го гледа.
— Човек всякак може — каза Петър овчарят.
— И ще се оплаче, и свой ще намери. А добитъка, а добитъка… На него какво му е, никой не знае… Като няма език да каже…
Балана беше дошел до плета и като гледаше спокойно с влажните си черни очи, лизна се с езика си по задния хълбок, след туй взе да се почесва о един кол. Усмихната, с пъргави крачки, Василена отиде при него и го замилва с ръка. Може Балан да позна гласа и — спря се, не мърдаше, само по-затваряше очи.
— Балан, Балан… Къде отиваш, Балан? Къде отиваш? — говореше му Василена и го милваше. Кой ще те купи, Балан? На кого ще работиш? Кой ще те гледа? Ще те гледат ли хубаво, Балан? Кажи, Балан… кажи…
Отведнаж тя се спря, похвана се за челото, замисли се. После се обърна и със строго, обтегнато лице, без да погледне някого, дойде до къщата, опря се с лицето си към стената и стройното и тяло, от кръста нагоре, се затресе от плач. Всички млъкнаха.
Велико, както си беше по риза, със запретнати ръце, як, здрав, с къдрава коса, усмихнат, погледа, погледа Василена и каза:
— Е, защо плачеш сега? И ти като децата.
— Мъчно ми е, пък какво — каза Василена. Тя се обърна и с насълзени очи погледна пак Балана, Чивгата и всички волове.
В къщи заплака дете. Василена избърса набързо очите ся и влезе вътре.
— Свят, свят… като тиквен цвят — каза Петър овчарят и въздъхна.
След малко Василена пак излезе. Тя носеше детето си, малко още, издигаше го към лицето си, говореше му, радваше му се. И никакви следи нямаше от плача по лицето и — усмихната беше, щастлива.
— Е, сега ний да си вървим — каза Петьр овчарят.
Велико и Василена ги спряха в един глас.
— Къде ще вървите? — каза Василена. — Ще се нахраним, че тогаз.
Тя остави детето на Велика, а сама отиде да сложи софрата. Останаха още час и повече. Храниха се, приказваха. Шегуваха се с Аго. После станаха да си ходят. С Давидко, който, висок като върлина, стьрчеше над овцете, като на кривака си беше нарамил ямурлука си, си взеха сбогом отдалеч, като му махнана с ръка. Другите тръгнаха, като подбраха добитька пред себе си. Очите на Василена пак овлажняха, но сега тя се усмихваше.
— Сбогом! Сбогом! — викаше тя всекиму, навеждаше се след туй и жадно целуваше детето си.
Велико се залови за работа, зачука. Василена остана на двора, ходеше назад-напред, ту говореше галено на детето си, ту му пееше, за да го бави. И все гледаше към пътя. Като се повръщаше назад, погледът и случайно съзря Аго. Той стоеше до обора, опрян на лопатата, с която беше ринал, и през плета гледаше към пътя. С едната си ръка, с дланта, той изтри едното си око, после другого и пак се загледа. Добитъкът, като се трупаше близо един до друг, обгърнат от слънчевия прах, вече се закриваше. През баира оттатък преваляха и овцете. До едно време се виждаше само Давидко, след туй и той се изгуби.
Свързани материали
Целувка, сбъркана в тъмното: пълният текст на разказа „Младите господари“ от Йордан Йовков
Един от разказите на Йордан Йовков около чифлика и около Василена е поместен тук изцяло, без съкращения и без добавен коментар. Началото въвежда двамата млади господари: болната от главоболие Севастица, наследила очите и тъгата на майка си, и мъжът ѝ Захари, търговец от града, който брои чужди сметки с чашка ракия в ръка. Разговорът им е за едно: да остане ли Васил управител на чифлика след загубата на парите от шест каруци храна. Оттам разказът излиза навън, в дъжда, и сменя тона. Появяват се каруцата със сеното, Аго и Василена, а с тях и една вечер, в която решението на Захари се оказва много по-подвижно, отколкото е било в стаята. Хармониката на железарина Велико, ракията на Васил, надприказването между двамата мъже и погледите през ниската стая изграждат средищната сцена. Йовков строи целия разказ върху разминаването между това, което героят си мисли, и това, което е станало наистина. Как завършва вечерта, какво разказва Захари на жена си, когато се прибира, и какво остава несказано между тях, читателят открива в самия текст. Творбата е дадена с диалозите, с картината на връхлитащия дъжд и с финалната реплика. Подходяща е за четене в час, за преразказ, за търсене на цитати при характеристика на Захари и на Василена и за съпоставка с останалите разкази на Йовков от същия кръг.
Обещанието, изречено на ухо: „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Господарят Захария влиза у Галункини като човек, спасил се от нещо: жена му Севастица лежи болна, той е свободен и чака да види Василена. С тази вечер започва разказът „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва целия ход на историята: ракията, наливана чашка след чашка до прозореца, тревогата на Галунка, която вижда накъде отиват нещата, и обещанията, които Захария шепне на ухото на Василена, макар жена му да е жива. Успоредно с това върви и другата линия: Велико железаринът от Сърнено, чиито книжа за венчаването отдавна са готови, хармониката, която се чува откъм пътя, и нощта, в която него го докарват в чифлика като хванат крадец. Запазени са всички подробности на обстановката, по които се познава Йовков: щурците и щъркелите на саплъка, месечината, светла като ден, белите кърпи на юздите накрая и мълчанието на Василена, която гледа, без да се намеси. Развръзката, тръгнала от няколко изречения, чути в тъмнината между дърветата, е тук така, както я е написал авторът. Тълкуване не е прибавено: изводите за достойнството, за измамата и за избора на героинята остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точна реплика.
„Виелица“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа: една снежна буря отбива шейната точно към къщата, която героят е искал да подмине
Пълният текст на разказа, в който Йовков оставя зимната стихия да отведе героя си точно там, където най-малко е искал да отиде. Началото е самата виелица: изгубен път, затънала шейна, преспи, конете с натрупан по гривите сняг и слугата Аго, който слиза за кой ли път, докато господарят му Захария се свива отзад и вече мисли за измръзване и за вълци. Тъкмо тази обиколка връща двамата в селото, което Захария нарочно е заобиколил. Вратата, на която почукват, се отваря от Велико железаринът, човекът, с когото Захария е скаран. От този миг разказът е изграден от дребни, но много точни подробности: любезната покана, топлата соба с белите стени и чергите, младата Василена, която подава възглавница и не поглежда госта нито веднъж. В средата на текста идват гощавката, хармониката и песента, а с тях и първото решение, което променя всичко: Аго сяда до вратата на обора и заявява, че няма да се върне в чифлика. Втората половина започва, когато шейната се връща с шише коняк. Оттам нататък Захария говори повече, отколкото иска, поисква жална песен за човек, оженил се за жена с пари, и повтаря едно и също изречение за Аго. Какво стои зад него, разказът подсказва, без да го изрича. Финалът пристига отвън, с човек от чифлика, и с него всичко се връща на мястото си. Текстът е подходящ за четене и разбор в час, за наблюдения над психологизма и над ролята на пейзажа у Йовков, за разговор върху избора между чувството и имота и за подготовка на съчинение или цитиране по „Виелица“.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Чужд човек в чуждото село: пълният текст на разказа „Другоселец“ от Йордан Йовков
Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.