Любен Каравелов се нарежда сред видните личности от 60-те и 70-те години на XIX век, които чрез своето дело подпомагат политическото съзряване, духовното разкрепостяване и формирането на националното съзнание на българския народ през епохата на Възраждането. Той е роден през 1834 г. или 1835 г. в Копривщица, в заможно семейство. На 7-годишна възраст постъпва в местното килийно училище, а по-късно в организираното там от Найден Геров двукласно училище. През 1850 г. Каравелов заминава за Пловдив, където известно време учи в прочутото гръцко училище, но е отвратен от антибългарските настроения и действия на своите учители и съученици. През 1852 -1853 г. учи в българското Епархийско училище в Пловдив „Св. св.Кирил и Методий" и това му помага да изгради своята жизнена позиция, критичното си отношение към робската действителност и националното си самочувствие. Напуска училището, учи известно време абаджийство в Одрин и започва да помага на баща си в търговските работи, като обикаля с него пазарите на обширната Османска империя.

През 1857 г. Каравелов се озовава в Русия и след като не успява да влезе във Военното училище (поради навършена възраст), постъпва като доброволен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Тук, под влияние на руските славянофилски кръгове и известни учени слависти, Каравелов постепенно оформя своя светоглед и израства като публицист, писател и учен. Със статии, с преводи на български народни песни и с обемистия си сборник от фолклорни материали „Паметници на народния бит на българите", той се стреми да популяризира българската кауза сред руската общественост. След 10 години престой в Русия, през 1867 г. заминава за Белград като кореспондент на славянофилския вестник „Голос" и още няколко руски вестника. Вдъхновен от идеите на Раковски за четническото движение, Каравелов основава Български комитет в Белград, който групира най-дейните среди на емиграцията и крои планове за подготовка на въстание в България. Начинанието не успява и той е изгонен от Сърбия. След това заминава за Нови Сад (Австро-Унгария), където попада в затвора по подозрение, че е бил съучастник в заговора за убийството на княз Михайло Обренович. 203-те дни зад решетките изиграват важна роля в идейното съзряване на Каравелов, който вече категорично призовава българския народ към борба за освобождение. След като е оправдаван и излиза от затвора, той се установява в Румъния, където започва да издава вестник „Свобода”, преименуван от 1873 г. на „Независимост”. Около редакцията на вестника се оформя група от революционни дейци, част от които в края на 1869 г. съставя Българския революционен централен комитет в Букурещ. Идеите на първата програма на БРЦК Каравелов обосновава в десетки статии и в  брошурата „Български глас", където стига до заключението, че свободата може да бъде извоювана, само „ако народът се надява на своите мишци" и не чака да дойде „ Наполеон III, Александър II, Пий IX или кралица Виктория да го освободи". Трябва да е готов да жертва живота си и да „се заеме с пушка, сабя, за пищов, за револвер и...да откупи свободата си и отечеството си” „Български глас" разкрива най-високия връх в идейната еволюция на Любен Каравелов. В същото време обаче той показва големите му колебания, типични за либералното крило в българската национална революция. Но свободата си остава негова лелеяна мечта до края на живота му, която той успява да види осъществена само година преди смъртта си през 1879 г.

Своята литературна дейност Любен Каравелов започва на 25/26-годишна възраст, когато има вече оформени житейски възгледи и натрупан опит. От 1860 до 1878 г. Каравелов намира време наред с революционната и журналистическата си дейност да посвети перото си и на литературата. Той става основоположник на реалистичното направление и в българската, и в сръбската литература, в която оставя името си като автор на три повести и на програмни литературнокритически статии. Каравелов пише стихове, пътеписи, очерци, разкази и повести, сред които особено се открояват заглавията на „Воевода", „Крива ли е съдбата", „Хаджи Ничо", „Три картини из българския живот", „Българи от старо време", „Децата не приличат на бащите си", „Богатият сиромах", „Разкази из българския живот" и др. Във всички тях се долавят усилията му не толкова към постигането на естетическата, колкото на национално-патриотичната и на социално-хуманната им насоченост. Каравеловата проза винаги воюва страстно и неприкрито в широките граници, очертаващи пространството, затворено между героико-романтичното и пародийно-сатиричното изображение.

Любен Каравелов пише повестта „Маминото детенце", след като е създал вече по-голямата част от белетристичните си произведения. Въздействието на творбата е особено силно, благодарение на авторовия хумор, който често прераства в гротескно портретуване и иронизиране. Поставил си за задача да „изследва" героите си „химически, анатомически и исторически", Каравелов успява по думите на Иван Радев да „потопи в сатирични и иронични води всяко кътче от душевността на своите съвременници".

@bgmateriali.com

Изтеглиsave