Понятието модернизъм има широк спектър от значения. Най-общият смисъл, в който то се употребява, го представя като основен ориентир в историческите процеси. В подобна светлина с модернизъм се означава противопоставянето срещу някаква историческа епоха, която е отминала и е била преодоляна и изместена.

ТЕРМИНИТЕ МОДЕРНИЗЪМ И МОДЕРНОСТ

Терминът модернизъм произлиза от френската дума moderne, която означава нов, съвременен. Тя на свой ред идва от латинското modernus (или modo), със значение „точно сега“. В първоначалната си употреба през Средновековието (например в трудовете на свети Августин Блажени) понятието е означавало новата християнска епоха, видяна в нейната противопоставеност спрямо езическото минало. Впоследствие епохата на Ренесанса се самоидентифицира като модерност, противопоставяйки се на предхождащите я „тъмни“ средни векове, но не и на вече отново издигнатата в ценност езическа Античност.
През XVIII век като модерна започва да се разбира културата на Просвещението. На този етап основният смисъл на понятието коренно се променя заедно с новата историческа представа за съвременност. Докато мисленето за време и история през Средновековието и Ренесанса е определено от християнската идея за света като движение към някакъв неотвратим край, светската култура от Просвещението насетне разбира историята като разгръщане в някакво безгранично бъдеще. При тази ценностна преориентация новите времена, осмисляни дотогава най-вече чрез противопоставянето им спрямо миналото, започват да се идентифицират с индустриалната епоха. И тъй като индустриалното и технологичното развитие, както и свързаните с него социални промени стават все по-бързи и видими, модерността престава да се разбира просто като онова, което е само съвременно или ново, а и като база за прогреса. В най-общ смисъл актуалното значение на модерност е еманципация на човечеството от предразсъдъци и от безпрекословно приемания авторитет на миналото.
Точно този смисъл е залегнал в употребата на термина модернизъм като знак за определен етап от развитието на европейската култура. Ако до края на XVIII век за европейското културно развитие определяща роля има следването на традицията, т.е. удържането на някакви устойчиви културни ценности, от Романтизма нататък доминираща става антитрадиционалистичната нагласа. Ценно е вече не онова, което е ориентирано към образците на миналото и постига съвършенство чрез препотвърждаване със собствени средства на вече установени критерии за естетическо качество. Напротив, императив на творчеството става оригиналността, новаторството, различието от предходниците.
Променя се самата идея за твореца. За разлика от предходните епохи, когато на него се гледа най-вече като на майстор занаятчия, който усвоява определени, строго регламентирани умения, модерността го разбира като вдъхновен творец, който открива нови, неизбродени пътища за артистичния си дух. Изкуството се откъсва от опита, за да се разпознае като вдъхновение и пророчество.
Като следствие от тези преориентации през последната третина на XIX век се формира съвършено нова творческа нагласа, която разбира призванието на изкуството като автономна дейност, откъсната от обществената поръчка. Докато романтизмът и социалният реализъм предлагат изкуство, което отговаря на съответна обществено-историческа ситуация и следва линията на нейния развой, това ново изкуство отказва да подражава на действителността и гради свой свят, независим от злобата на деня. Естетическата му програма цели налагането на нов тип духовни ценности, на нов тип художествено въздействие, а съответно и възпитаването на нов тип възприятие. Така се ражда понятието художествен (или литературен) авангард. Авангардът (от фр. avant-garde, челен отряд) е новаторско изкуство, което чрез експериментално творчество се стреми към изграждане на нови изобразителни способи у самите творци и на нова възприемателна нагласа у публиката. Определящи нагласи на авангардния тип изкуство са отрицанието на миналото чрез противопоставяне срещу традиционното творчество и стремеж към пораждане на нов тип художествено изживяване.
Освобождавайки се от задължението да възпроизвежда реалния свят, изкуството на модернизма естествено се съсредоточава върху самото себе си и това предпоставя самонаблюдателния му (авторефлексивен) характер. Интересът на твореца се измества от съдържанието на художественото произведение, за да се съсредоточи върху самия творчески акт. Според една изразителна реплика на немския композитор Шонберг, може би най-радикалния експериментатор в музикалното изкуство, „художниците не рисуват дървета, те рисуват картини“.
За изпълнението на своите цели авангардизмът се ползва от средствата на програмни текстове. Ако традиционният тип творец разчита на собствената си творба като приносител на конкретното естетическо послание, авангардистът залага на допълнителни текстове с обяснителен характер, които функционират често като манифест на съответната школа.
Художествената продукция на модернизма е адресирана към публика от посветени, които са добре запознати с нейните теоретични основания и естетически принципи. Тази публика не просто възприема самите произведения, а ги осмисля в контекста на вече усвоени теоретични положения.

СИМВОЛИЗЪМ

Първата обособена литературна проява на модернизма в Западна Европа е символизмът. Той е предшестван и до голяма степен подготвен от т.нар. Парнаска школа, представители на която са Льоконт дьо Лил, Диеркс, Ередиа и Теофил Готие. Основният творчески принцип, утвърден от нея, е въплътен в метафората кула от слонова кост. В съответствие с този принцип художникът трябва да се изолира напълно от злобата на деня, за да се извиси до сферата на духовното.
Символизмът намира своята най-изразителна изява в поезията. Символистичната поезия е поезия на индиректното изразяване, при което представяното съдържание не се показва или назовава пряко, а само се подсказва. Посланието на едно стихотворение, колкото и важно да е то, се предава чрез символи, които не могат да бъдат еднозначно тълкувани (както е при алегорията), а се постигат с помощта на интуицията и чувството. По този начин поетическият текст остава свободен от какъвто и да е определен или окончателен смисъл.
Целта, към която се стремят символистите, е да предизвикат с помощта на поетическия текст у читателя реакция отвъд нивото на обикновеното съзнание. Освободена от принудата на назоваването, поезията започва да говори чрез смисловия потенциал, заложен в динамичното съотнасяне на образи и звукове.
Символизмът има богати прояви в литературата на повечето европейски страни. Най-голямо влияние върху развитието на модерната поезия оказва френският символизъм. Периодът на най-интензивни изяви на школата на френските символисти е през 80-те и 90-те години на XIX век. Тогава творят Пол Верлен (1844 – 1896), Артюр Рембо (1854 – 1891) и Стефан Маларме (1842 – 1898). Решаваща роля за утвърждаването на този нов тип поезия обаче изиграва Шарл Бодлер (1821 – 1867), който е всъщност първият голям символист на европейската литература. Поетическият му сборник „Цветя на злото“, в който е прокламирана идеята за естетизиране на злото и се изгражда нов, митичен образ на модерния град и на човека в него, демонстрира и обновено усещане за магическата сила на словото.
Друг влиятелен учител на символистите е американският поет Едгар Алан По (1809 – 1849). Поезията му предоставя на младите поети примери на виртуозен „фонетичен символизъм“ и на съвършена музикалност на стиха. Символистите приемат като своеобразна естетическа програма стихотворенията му „Гарванът“ с неговия, превърнал се в лайтмотив на
епохата рефрен Nevermore, и „Камбаните“ – истински шедьовър на звуковата организация в поезията.
Макар и преди всичко явление на френската литература, символизмът се проявява и в други национални култури. Изтъкнати представители на символизма са белгиецът Морис Метерлинк (1862 – 1949), роденият в Австрия Райнер Мария Рилке (1875 – 1926), руските поети Александър Блок (1880 – 1921) и Андрей Бели (1880 – 1934), както и българските поети Пейо Яворов (1878 – 1914), Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров.

МОЗАЙКА

► Жан Мореас, из „Манифест на символизма“:
Ние вече предложихме името символизъм като единствено способно да обозначи актуалните тенденции на творческия дух в изкуството...
Враг на поученията, на декламациите, на фалшивите чувства, на обективното описание, символичната поезия се стреми да даде на Идеята осезаема форма, която обаче сама по себе си не е нейната цел и в служенето си на израза на Идеята тя й остава подвластна. На свой ред Идеята не трябва да съблича великолепните одежди на аналогиите с външния свят. Защото съществена особеност на символичното изкуство е да не стига до затваряне на Идеята в самата нея. Ето защо в това изкуство природните картини, човешките действия, всички конкретни явления не могат да се проявяват сами. Това са осезаемите страни на нещата, чието предназначение е да представят езотеричната им връзка с първоначалните Идеи.
► Съвременно и родствено на символизма направление в живописта е импресионизмът. Той получава названието си от френската дума impression – впечатление. Впечатлението е основна естетическа категория за импресионистите, които отхвърлят традиционното разбиране за живописната картина като представяне на обективен, извънвременен образ на действителността и апелират за изкуство, в което е отразен конкретен момент, с автентичната му атмосфера, както и личните, субективни възприятия и впечатления на художника. Както и символизма, основното развитие на импресионизма е във Франция. Ролята на учител за художниците импресионисти, аналогична на тази на Бодлер за символистите, изиграва Едуард Мане (1832 – 1883), смятан от мнозина за първия голям художник на модернизма. Други ярки представители на импресионизма във Франция са Клод Моне (1840 – 1926), Огюст Реноар (1841 – 1919), Алфред Сисле (1839 – 1899), Едгар Дега (1834 – 1917), Камий Писаро (1830 – 1903).
Самостоятелен етап в развитието на направлението, чрез който се осъществява връзката между импресионизма и изкуството на модернизма от началото на XX век, е творчеството на постимпресионистите Пол Сезан (1839 – 1906), Пол Гоген (1848 – 1903) и Ван Гог (1853 – 1890).
► Най-ярка проява на символистично-импресионистичните търсения в областта на музиката представя творчеството на френския композитор Клод Дебюси (1862 – 1918). Дебюси е бил тясно свързан с поетите символисти и с художниците импресионисти. Негови произведения са написани по текстове на Бодлер, Верлен и Маларме.
Към импресионизма може да бъде отнесена също музиката на Морис Равел (1875 – 1937), автора на знаменитото „Болеро“, и на испанския композитор Мануел де Фая (1876 – 1946).