Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице — земя.
(„Потомка” - Багряна)
Проблемите за духовната младост на човека, неподвластна на физическите закони, за силата на родовите корени, неизбежно отвеждащи и до обичта към всичко човешко, са общозначими. Затова лирическата героиня на Елисавета Багряна в стихотворението „Потомка”, която е символ на жизнеутвърждаващото женско начало, ми е духовно близка. Вълнува ме със своите прозрения, нещо повече - превръща се в духовна величина и критерий за моето поведение.
Привидната откъснатост на героинята от родовото начало, знак за която в първата строфа е липсата на „прародителски портрети", „фамилна книга" и „завети", поражда противоречивото ми отношение, което определено се променя - от недоумение в разбиране и утвърждаване. Усещането за пулсиращата в нея „древна, скитническа, непокорна кръв", будеща я „гневно нощем" и отвеждаща я към първородния грях, е величествено съприкосновение с вечността, с началото на противоречивия човешки род, което кодира и моите пориви:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Възприемането на любовта като чувство, извисяващо се над националните и религиозни предразсъдъци, което за лирическата героиня на Багряна е видяно като бягство на „прабаба тъмноока", поражда моето отношение на възхищение и преклонение пред женската мъдрост, прозорливост и душевна всеотдайност:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Волността и любовта на героинята намират разбиране дори и в природните стихии, които като вятъра, заличил следите на влюбените, бдят над свещената любов. Естествено е това чувство на всеобхватна обич да породи и моята. Моделираният от Багряна свят визира пластично и моето усещане за обич като „необхватни с око поля", като „ конски бяг под плясъка на бича", като „волен глас по вятъра разлян":
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Жизнената виталност на лирическата героиня прераства във високо патриотичното сакрално преклонение пред „майчицата земя" и това дълбоко ме сродява с поетесата. Близостта между нас е и в осъзнаването на човешката противоречива същност - „грешна и коварна", която може да сломи характера, но и да го извиси, когато обстоятелствата го поставят пред изключителните изпитания на историята и времето. Но трепетните пулсации на кръвта, преминаващи от потомство в потомство, ще чертаят онези невидими нишки, обхващащи в едно неделимо цяло величавия човешки дух, чиято младост е вечна.
@bgmateriali.com
