Пътеписът „До Чикаго и назад" е създаден по повод на едно пътуване - до Америка, и разкрива впечатленията на Алеко Константинов от видяното в далечната страна. Но пътуването е не само повод и обект на повествование. В Алековата творба то присъства и като ценност, като възможност за запознаването с непознати земи и хора, с други измерения на човешкия живот. Авторът на пътеписа е не само пътешественик, който преодолява географски разстояния. Той е и човек, който се стреми към познание и духовно усъвършенстване чрез срещата с новото.

В „До Чикаго и назад" Алеко Константинов се стреми да приобщи и читателите - своите сънародници, към прозренията за истинските ценности на земния живот: познанието; любовта и сърдечността в човешките взаимоотношения; свободата; справедливостта и честността в обществения живот; обичта към природата и нейната възраждаща сила; стремежа към мир и нетърпимостта към войната и насилието. Утвърждаването на истината обаче обикновено преминава през отхвърлянето на заблудите, на илюзорните и преходни земни ценности. Ето защо писателят хуманист е изградил творбата си като диалог с читателите, в който приканва своите мислещи и интелигентни сънародници заедно да разграничат истинското, непреходното, върху което се крепи човешкият напредък, от фалшивото и временното.

Първите впечатления от едно пътуване са много важни. Те могат да насочат туриста към най-същественото за новото място. Където е попаднал, но е възможно да са свързани и с някои заблуди. Току-що пристигнал в новия свят, Алеко Константинов е впечатлен от динамиката на движението и от огромните размери на сградите и съоръженията: „Крайбрежието на Ню Йорк е буквално опасано по всичкото продължение от всички страни със станциите на параходите и железопътните компании и навсякъде, додето ти стига окото, виждаш едно трескаво, бясно, вавилонско движение." Градираните метафорични определения, хиперболата, както и думите и словосъчетанията от смислово-емоционалното ядро на грандиозното, величественото („колосалният Бруклински мост", „гигантските му сводове", „този колос") внушават изумлението на новопристигналия турист от огромните мащаби на живота в Америка. Но прозорливият български интелектуалец не позволява да бъде заслепен от големите размери, количеството, динамиката. Той веднага забелязва зависимостта, в която шеметно движещата се техника поставя човешките същества, превръщайки ги в „микроскопични двуноги животинки", които „пълзят" по моста, докато троновете „хвърчат". Изграждайки контраст чрез едновременната употреба на литота (смаляване на образа) („пълзят"} и хипербола {„хвърчат"), авторът внушава, че, за съжаление, цената на един подобен гигантски напредък е човешкото обезличаване. Ако техниката, вместо да служи на хората, ги превръща в свои послушни оръдия, то нейното развитие не може да бъде определено като истинска ценност.

Наблюдателният поглед и аналитичният ум на пътеписеца са в основата на заключението му, че жителите на Новия свят са се превърнали в слуги не само на техниката. Те са подвластни и на парите - една твърде разпространена илюзорна ценност в живота на съвременния човек. Натурализираният американец бай Неделкович е първият, който категорично заявява, че в Америка „Парица е царица". Вместо истинските обществени ценности, които са възхищавали Алеко „при четеното на книжки за Америка", в страната на неограничените възможности цари „велика корупция".

Не свобода, равноправие, справедливост и честност, а подкупност на администрацията и жажда за злато характеризират обществения живот и в Съединените щати. Рухва надеждата на българския интелектуалец да види някъде в света осъществен своя идеал за държавно устройство, основано на истински обществени ценности.

Подчинили изцяло живота си на желанието да спечелят пари и да постигнат материално благополучие и успех, американците са забравили, че животът има по-висок смисъл. Взаимната конкуренция и стремежът им да успеят на всяка цена са се превърнали в определящи мотиви на поведението им. Така те са автоматизирали реакциите и отношенията си; самите те са заприличали на „изкуствени, човекоподобни машини". Нещо повече — на детайли („ чаркове") на машина са уподобени от автора забързаните да печелят долари работохолици. Образува се порочен кръг, защото спечелените по такъв начин пари се превръщат в самоцел: „Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина,... и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват...". Успехът - това фалшиво божество, на което (наред с парите) се кланя съвременната цивилизация, също е една илюзорна, нетрайна ценност.

Сред фалшивите идоли, на които американците се кланят, Алеко Константинов поставя и зданието на Круп – създателя на „грозните оръдия, предназначени да трепят човечеството и да предизвикват милиони клетви и потоци сълзи". Убеден пацифист и човеколюбец, Алеко изразява възмущението си, че тази „подигравка на прогреса" е построена в съседство с едно светилище -музея на Колумб. Противопоставяйки откриването на Америка на войната, българският писател утвърждава човешката решителност, стремежа към познание и развитие като истински ценности, които противостоят на престъпното човекоубийство.

Авторът на „До Чикаго и назад" е противник на всяко насилие, включително и на насилието над природата. Затова още на нюйоркското крайбрежие от погледа му не убягват димните пластове, които се стелят над града. Посегателството над природата винаги рефлектира върху човека и жителите на Ню Йорк поглъщат саждите, които комините на построените от тях фабрики напразно се опитват да „стрелят" към небето. Взаимоотношенията между човека и природата - като жизнено важни за хармонията в света, занимават Щастливеца през целия му кратък живот. В редица свои творби писателят разкрива, че неподправената, чиста природна красота е източник на обновление и вдъхновение за човешката душа. Затова (наред с равноправието и доброто самочувствие на американският гражданин) безусловното възхищение на българския турист е предизвикано от Ниагарския водопад. Нещо повече - Алеко благоговее пред величественото „чудо на природата" като пред материално въплъщение на хармонията, към която хората напразно се стремят. Човешките творения са преходни и несъвършени и бледнеят пред това „творение божие". Единствено Ниагара не излъгва трепетните очаквания на любознателния български пътешественик. Помага му да изпита напълно радостта от докосването до нещо неземно, изключително, надхвърлящо преходните и суетни цели, на които много хора посвещават живота си.

Пътешествието - не само като опознаване на нови земи и хора, но и като доносване до нови усещания и чувства, е в основата на пътеписа „До Чикаго и назад". Но Алеко Константинов не налага на читателите своите възгледи за истинските и илюзорните ценности. Той просто им дава възможност да „пътуват" заедно с него през времето и пространството и сами да решат кои са трайните, истинските неща в човешкия живот.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave