„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ (III ГЛАВА)
КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ ХЪШ
В тази част от произведението си Вазов продължава да гради колективния портрет на българските хъшове. В „снимката“ на особената група, сред многото лица, отчетливо се откроява фигурата на Странджата: най-възрастният, най-много преживелият и най-мъдрият сред емигрантите, обрисувани в повествованието. Неговата реч е смисловият и емоционалният център на III глава от „Немили-недраги“.
СЛОВОТО НА СТРАНДЖАТА – ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
Знаменосецът е стожерът на характерната българска общност, за която разказва Вазов. В кръчмата му изгнаниците намират храна и подслон, споделят един с друг мисли и чувства и преоткриват истинското значение на съдбата си, което като че ли понякога им убягва във всекидневната борба за хляба.
Спорът, който избухва в кръчмата, малко или повече представя различните тези за целите на революцията, обсъждани навремето сред българската патриотична интелигенция. Според едни предстоящата революция трябва да отхвърли политическата власт на османците; според други за свободата трябва да се мисли по-широко – и като за социална свобода (т.е. врагове на българската общност са не само чуждоземците, но и богаташите свои). Все пак караницата у Странджата едва ли е плод на сериозни идейни различия между хъшовете, или пък просто на изпитото евтино вино. Тя като че ли е още една последица на тежкия живот, който емигрантите водят. Безизходицата нагнетява гневливостта, липсата на възможност за реализация, за разумно прилагане на личностната енергия се компенсира чрез вътрешни дрязги; оскърбленията и униженията, постоянно нараняваното чувство за лично достойнство правят героите твърде докачливи на тема „чест“.
ЗА КАКВО ГОВОРИ СТРАНДЖАТА?
Странджата говори за честта да се намира сред свои братя по съдба, които го ценят високо и слушат всяка негова дума като свещен завет. Говори за миналите битки в отечеството. Някои скептици твърдят, че влизането на четите в България през 1868 г. е било безсмислено и даже вредно, защото свободата не е била извоювана, а тиранинът е бил разгневен. Странджата не е на това мнение. Той е убеден, че е разорана почвата на народното самосъзнание, че народът вече психологически е подготвен за бунт.
Странджата говори и за достойно изпълнения патриотичен дълг: „Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството“. Правото на хъшовете да се нарекат хора, е ограничено от отношението на румънската власт към тях, която реално не се грижи нито за тяхното настаняване, нито за намирането на работа. А правото да се наричат българи, им е отнела турската власт.
Странджата изтъква пълната безкористност на хъшовския подвиг. Хъшовете не искат нито пари, нито имоти. Единствената им цел е свободата на България – „ни повече, ни по-малко“. Повече от свободата на България би било желанието да заемат ръководни длъжности в освободеното отечество. Но те, подобно и на Левски от XI глава, нямат такива амбиции. По-малко от свободата на България би било евентуалното им решение да си устроят добре живота в Румъния и да не се грижат за своя народ, както правят омразните им чорбаджии.
В речта си Странджата подчертава болката от принудителното бездействие. И тук той дава за пример себе си. Преди е бил бунтовник, сега е готвач. Преди ръката му е държала левското знаме, а сега държи лъжицата... Възгласът „Станахме баби... Ах, братя мили!...“ обаче не е израз на отчаяние, а само ефектен риторически жест, който има за задача да провокира патриотичната и мъжката гордост на своите слушатели.
Знаменосеца не пропуска да припомни и положението на народа в поробеното отечество и за тяхното собствено положение на емигранти. Така той съпоставя гладната свобода със ситото робство. И предпочита свободата. Една възходяща градация представя положението на народа в поробеното отечество: „Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството...“ Тази ситуация кара Странджата да подчертае необходимостта от жертви в революционната борба. В този ред говори и за смисъла на понятието „хъш“, за оптимистичното бъдеще, когато „ще се размири политиката“, хъшовете ще грабнат отново пушките и знамената и ще пролеят кръвта си за отечеството.
КАК ГОВОРИ СТРАНДЖАТА?
• Развълнувано. Един развълнуван оратор се изправя пред една развълнувана и разбираща го аудитория. Неслучайно по средата на речта всички стават прави и мълчат.
• Убедително – не защото владее майсторлъка на публичното говорене, а защото преживява казаното, защото се намира между свои братя по съдба. Разбира се, поредицата от риторични въпроси придава изключителна въздейственост на неговото слово.
• Образно, чрез много примери от живота. Особено въздействие има примерът с вдигнатата му ръка.
• Афористично. В съзнанието на читателя ярко се налагат три запомнящи се афоризъма:
– Афоризмът, който представя положението на народа в поробеното отечество: „Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството...“
– Афоризмът, който дефинира понятието „хъш“: „...хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик“.
– Афоризмът, който настоява за необходимостта от жертви в революционната борба: „Народ без жертви не е народ“.
ДО КАКВИ ИСТИНИ СЕ ДОМОГВА СТРАНДЖАТА В СВОЯТА РЕЧ?
Домогва се до истината за робството като най-голямото унижение за човека и за народа; до идеята за свободата като най-висше благо, като цел и смисъл на живота: „А като имаме свободата, имаме всичко“.
СМЕХЪТ В „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
Едно от най-характерните за Вазовото произведение решения е съвместяването на тъжното и смешното, възвишеното и обикновеното. И в III глава от творбата се наблюдава това съжителство на противоположностите. След изключителния емоционален ефект на речта, произнесена от Странджата, след „кадрите“, показващи всеобщия възторг, предизвикан от нея („Да живей!“ и вдигане на ръце, „велики чувства“, „силни вълнения“, патриотични песни), повествованието бележи поврат. Първият знак за това е дочутата реплика на наблюдателя чужденец („Булгари бе́ци! – ...пияни българи“). Разбира се, думите на „местните“ показват изобщо отношението им към нашите емигранти, неразбирането и враждебността, които те очевидно срещат в чуждата страна. И заедно с това репликата, така или иначе, „стъмява“ картината, някак отрезвява, някак напомня, че все пак всичко се случва в една кръчма, където – този път – виното е било и на вересия... С идването на Владиков текстът окончателно променя емоционалната си оцветеност – и защото с всичките му двусмислия се появява мотивът за театъра и театралността в живота. (И в „Под игото“, освен че готвят революция, героите се занимават с театрална постановка.) Разпределянето на ролите изважда наяве още черти от характерите на Вазовите хъшове (амбиции, самолюбие, желание за изява в героическа, величава поза и костюм). В същото време точно този епизод разкрива и нещо важно за повествователя в текста. Отношението му към героите, които рисува, е всъщност противоречиво. От една страна, той искрено им съчувства, съпричастен е към страданията им и изпитва дълбок респект пред готовността им за саможертва. От друга страна, е способен да види и будещото смях в поведението им, забелязва недостатъците им и някак снизходително открива чертите на детинското в избора им на роли. Ироничното отношение към поборниците особено ясно личи в разказа за плана им убийството на султана да се осигури с пари от самодейното театрално представление на „Изгубена Станка“. Но точно това неедноизмерно представяне, този отказ от идеализация, от „монументалност“ в изображението превръщат героите в пълнокръвни характери. И ни помагат да ги видим като достоверни портрети на несъвършени – и точно заради това истински – хора.
@bgmateriali.com
