„НЕРАЗДЕЛНИ“ – БАЛАДА ЗА ЛЮБОВТА
ПОЕТЪТ ВЪВ И ИЗВЪН СЮЖЕТА
Пенчо Славейков споделя: „В пловдивското село Белащица, при полите на Родопите, има един величествен явор. Едно време аз често съм стоял под неговата сянка, там на хълмът над малката речица...“. Смята се, че именно на това място поетът е получил вдъхновение да напише „Неразделни“, включително и заради приликата между спомена му и стиха от баладата „Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен“. Само че творбата – като всяко литературно произведение – съдържа много повече значения и внушения от непосредствения повод за написването си.
В „Неразделни“ ролята на поета е някак странна – той не представя себе си като автор на сюжета, а – художествено условно – само като негов слушател. Случилото се е изговорено от красивата девойка Калина, превърната в красиво дърво, и така творбата постига изповедност, искреност и пряко въздейства върху читателя. По този начин поетът сякаш се „оттегля“, скрива присъствието и ролята си зад разказа на Калина. Той не е участник в действието или създател на сюжета, а негов слушател. Това художествено решение може да ни подсети, че Пенчо Славейков има ясна представа, че историята за двамата млади, пожертвали се за любовта си и превърнати в дървета, съществува още във фолклора. Той много добре съзнава, че не е изцяло неин „автор“, а само наследник на вече произнесеното от народа, „слушател“. Едновременно с това обаче недвусмислено посочва „Неразделни“ като лично творческо дело и така утвърждава ролята и позицията на поета в баладата – „и това, що чух, изпях го в тази моя тъжна песен“.
ЛЮБОВТА И НОРМИТЕ НА ОБЩНОСТТА
Историята на Калина описва отношенията между хората в патриархалната общност. Изобразена е селската действителност, в която всички се познават и споделят живота си – двамата главни герои са дори съседи, любовта им настъпва „от съседски двор напреко“. Езикът на любовта им също е традиционен – девойката оприличава любимия на „слънце“, което грее в сърцето. Анафората „Грееше ме драголюбно... //...И не грееше туй слънце отвисоко, отдалеко – / грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. // Гледаше ме сутрин, вечер Иво...“ подчертава светлината и чистотата на любовното чувство. Епитетите в баладата също са познати и от фолклора; връщането от чешмата „с бели менци“ е част от народния бит.
Приликата с традиционния живот обаче свършва дотук. Двамата млади всъщност се противопоставят на нормите на родовата общност – те се обичат въпреки волята на бащата на Иво и майката на Калина (неподчинението на родителската воля е в остро противоречие с тези норми). Самоубийството – по каквато и да е причина – е тежък грях според християнските норми; заради това двамата млади не са погребани в църковния двор, а на брега, край долината. И в смъртта си те сякаш са отделени от общността. Но това от тяхна страна не е само отхвърляне на традиционните ценности, а и въвеждане на нови – и във фолклора, и в литературата баладата винаги разказва за необикновени събития и изключителни хора. Затова и Пенчо Славейков се възползва от баладичния сюжет, за да изтъкне на преден план личния избор като основна ценност на модерния човек. Иво и Калина сами избират съдбата си и плащат цената на любовта със своя живот. И така утвърждават любовта като една от универсалните човешки ценности.
ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА В БАЛАДАТА
Една от характерните особености на баладата е, че в нея животът може да придобие чертите на смъртта, а смъртта – на живота. В „Неразделни“ мъртвите влюбени се превръщат в явор и калина, които завинаги са вплели клоните си и завинаги остават заедно. Това е вечен живот в смъртта, живот отвъд общността и нейните норми, ограничения и забрани – в непреходното време на природата.
В превръщането стои и характерният за баладата фантастичен елемент, както и обещанието за вечно траене, неподвластно на времето и промените. И все пак човешкото е това, което изпълва природата със съдържание и послание. Нека забележим, че „явор“ и „калина“ са съществителни нарицателни, названия на дървета. Но навсякъде в произведението Пенчо Славейков ги изписва с главни букви – Явор и Калина – като съществителни собствени, имена на хора. Човешкото продължава и в имената, и в несвършилата със смъртта любов, и най-вече – в необходимостта от разказване, от споделяне, от посланието на човешкото в гласа на девойката дърво Калина, което поетът пренася майсторски до своите читатели.
УНИВЕРСАЛНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА КОНФЛИКТА
Историята на Иво и Калина, представена от фолклора в патриархална българска среда, напомня популярната трагедия на Шекспир „Ромео и Жулиета“. Враждата на два рода в италианския град Верона има характера на непреодолима преграда пред любовта на двамата млади. Като великия английски драматург и нашият поет Пенчо Славейков защитава правото на човешкото сърце на личен избор. По принцип литературата, която е човекознание, твърдо отстоява индивидуалните човешки ценности независимо от историческите и културните ограничения и традиции. А конфликтът между поколенията също е стар като литературата. В нашата поезия негова добра илюстрация е един пасаж от стихотворението на Никола Вапцаров „История“:
Мъдруваха бащите вкъщи –
така било е и ще бъде...
А ние плюехте намръщено
на оглупялата им мъдрост.
@bgmateriali.com
