„НЕРАЗДЕЛНИ“ – НЕРАЗДЕЛНОСТТА НА ИСТИНСКИ ОБИЧАЩИТЕ СЕ
1. СЮЖЕТНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ И КОМПОЗИЦИЯТА:
• Творбата има ясни сюжетни елементи, въпреки че е написана в стихотворна форма. Част от тях са баладични, защото разказват за необикновени явления:
• смъртта на двама млади, които се превръщат в дървета;
• силната любов, която се осъществява не в живота, а в смъртта.
Умореният пътник спира да почине на едно магично място – „брегът край таз долина“. Тук той научава „тайната“ на дървото Калина, чувайки шепота на неговите „плахи листи“.
Само в баладичния свят на творбата е възможно любовта да бъде жива както преди, така и след смъртта на човека. Художественото изграждане на този свят става чрез фантастични елементи.
| Композиция | Основни сюжетни елементи |
| Начално природно описание | 1. Умореният пътник, почиващ под сянката на две дървета, чува разказа на дървото Калина. |
| Експозиция | 2. Споделената любов между Иво и Калина |
| Завръзка | 3. Несъгласието на родителите да приемат любовта на своите деца |
| Кулминация | 4. Самоубийството на Иво и Калина |
| Развръзка | 5. Двамата млади се превръщат в дървета - стройна Калина и кичест Явор. |
| Финално природно описание | 6. Умореният пътник предава разказа на дървото Калина. |
Основните сюжетни елементи не са подредени последователно – от началото към края. Последователната подредба (съответна на протичането на събитията така, както те са организирани в живота) е следната: първи като случване във времето е вторият сюжетен елемент, следван от третия, четвъртия и петия; след тях са първият и шестият.
Почивката на уморения пътник в настоящия момент е „прекъсната“ от четири момента, които са минали. Те оформят разказа на дървото Калина за непреходната любов.
Разказ в разказа е композиционен похват, чрез който Пенчо Славейков извежда на преден план преживяванията на своите герои – те сами говорят за тях.
2. НАЧАЛОТО, КРАЯТ И ЗАГЛАВИЕТО:
Началото и краят оформят интересна рамка на творбата. Те въвеждат читателя (чрез няколко детайла) в една красива природна картина край усамотен бряг. Само тук:
• чуваме гласа на лирическия говорител (първите пет и последните два стиха);
• усещаме прохладата под сянката на двете дървета;
• виждаме любовно сплетените им клони и вейчици;
• разбираме шепота на листата, „сладък и тъжовен“.
Наричаме неразделни тези (хора, животни), които не могат един без друг, които често са заедно. Това е смисловото значение и на заглавието. То е съответно както на началото и края на баладата, така и на същинската й част, защото:
• в началото и в края виждаме неразделните дървета Явор и Калина;
• в централната част се разказва за неразделните Иво и Калина в живота;
• пак в централната част се разказва за неразделните Иво и Калина в смъртта.
Заглавието насочва към неразделността на истински обичащите се независимо от превъплъщенията, през които преминават.
3. МОТИВИТЕ:
Заглавието има своя поетически синоним в творбата: „за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла“. Така директно е изказан основният мотив – за неразделната любов.
Чрез разказа на Калина е разработен мотивът за деспотизма на родителите в патриархалното общество и актуалният за началото на XX век мотив за правото на личен избор на младите (не само в любовта), за да бъдат щастливи.
Смъртта на Явор и Калина въвежда мотива за трагичните последици от противоречията между поколенията (стари – млади), когато тези противоречия са непреодолими.
Човекът със своите лични потребности и интереси е център на поетическия свят на творбата, а не съдбата на общността.
4. ЛИРИЧЕСКИЯТ ГОВОРИТЕЛ И ГЕРОИТЕ:
Умореният случаен пътник е лирическият говорител. Той присъства дискретно само в началото и в края на текста. Почти не говори и не разказва нищо за Иво и Калина. Оставаме е
впечатление, че той е пасивен:
• Сами „чуваме“ разказа на Калина, но не от самата нея, а от дървото Калина, в което е преобразена (то говори в 1 л. ед.ч.: аз, мене, бях, се връщах, дочух, изтръпнах и др.),
• Думите на лирическия герой Калина са отделени чрез кавички от думите на лирическия говорител. Така читателят и лирическият говорител като че ли имат една и съща роля – те са само слушатели. Това е необичайна лирическа ситуация. Обичайно е в поетическите текстове лирическият говорител да говори за лирическия герой или лирическият говорител и лирическият герой да съвпадат (когато говоренето е в 1 л. ед.ч.).
Какъв е ефектът от тази роля на лирическия говорител?
• Цялото внимание на читателя е насочено към лирическите герои и тяхната съдба, защото се осъществява пряка (директна) връзка между тях и читателя.
• Героите се саморазкриват. По този начин нищо в творбата не е внушено директно. За
читателя остават свободата в преценките и възможността за размисъл.
Налага се впечатлението, че лирическият герой изземва (присвоява си) функциите на лирическия говорител.
Лирическите герои:
Те са необичайни и различни от общността (досещаме се за това още в самото начало на творбата, където виждаме имената на две дървета, изписани с главни букви). Иво и Калина са част от родовия свят, в който обичаите, традициите и нормите трябва да се спазват. Двамата обаче ги нарушават. С това стават изключение от общността:
• залюбват се против волята на родителите си (в родовото общество родителите определят съдбата на децата си);
• отстояват личната си свобода и правото си на избор;
• пред възможната раздяла избират смъртта – тя не е като на другите хора, тя е живот в смъртта;
• щастливи са в постигнатата фантастична неразделност.
Според християнската традиция да посегнеш сам на живота си, е грях. Затова Иво и Калина са погребани не в черковния двор, а на самотния бряг. Като че ли те и в смъртта са избягали от общността.
Иво
Той едновременно „пее и говори“ на Калина от „бели двори“. Песента и бялото символизират чистотата и светостта на чувството му. Неговите думи са „сладки“ за Калина, а мъките – „горчиви“. Сладост са вярната му обич и любовното вричане („Верни думи, вярна обич, има ли за тях развала?“). Горчивина е неразбирането на родителите. Затова като че ли не изненадва решението на момъка – „право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!“. Изборът на Иво (смъртта пред живот без любов) е протест срещу ограниченията на родовото общество, което отнема правото на човека за личен избор.
Калина
Любовта променя представата на девойката за света:
• Думата „слънце“ със своите преносни значения насочва към тези нови представи. За девойката любимият Иво е „слънце“, което грее в сърцето й. За светлината и топлината, които я изпълват цяла, съдим от повторенията на глаголните форми в минало несвършено време – „грееше“ и „гледаше“ („Грееше ме драголюбно... / И не грееше туй слънце отвисоко, отдалеко – / грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. / Гледаше ме сутрин, вечер Иво...“). Любовта слънце топли, дарява с енергия, ражда мечти.
• Едновременно с това разказът на Калина създава усещане за някаква неопределена тревога, защото „в тоя свят лъжовен“ борбата между доброто и злото е естествена и постоянна.
Любовта обогатява житейския опит на момичето:
• то научава, че за да постигне човек нещо желано, трябва да преодолее някакви трудности. Думите на Иво – „Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, / че каил за нас не стават моя татко, твойта майка“, изясняват какво е изпитанието пред двамата млади – техните родители не са склонни да приемат любовта им.
Трескавите действия на Калина (когато вижда навалицата пред високите порти на И новите двори) са знак за нарастващата й тревога:
• усещаме я чрез употребените единадесет глаголни форми в пет стиха – те насочват към предчувствието за нещо страшно;
• девойката сама описва драматичното си преживяване: изтръпване на тялото; изпускане на „бели менци от рамо“, бързо промъкване с вик през навалицата;
• върхов момент е решението й да последва Иво в смъртта – „и не сетих как измъкнах / остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го, / върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...“. Оръжието, преминало от едното сърце в другото, символно свързва двамата млади завинаги.
Девойката не просто говори, а „поверява“ („тайната си повери сама Калина“). По този начин нейният разказ придобива особена ценност, защото да повериш нещо на някого, означава да му имаш доверие. Всеки от личен опит знае, че се доверяват само съкровени неща пред близки и скъпи хора.
5. КОНФЛИКТИТЕ:
Родовата общност е най-старата общност и е свързана с живота на рода и на семейството. В нея животът протича по строго определени правила, а съдбата на младите зависи от волята на родителите. Членовете на целия род: дядо, бащи, деца и внуци живеят заедно и се подчиняват на най-стария член на рода, всички слушат неговите думи и изпълняват заповедите му. Незачитането на волята на родителите и нарушаването на традициите са недопустими. Затова всеки, дръзнал да стори това, бива отхвърлен от семейството и от общността.
Иво и Калина се противопоставят на нормите на родовата общност и ги нарушават, защото правото на личен избор за тях е основна ценност.
Защо родителите не са съгласни с избора на своите деца? Творбата не посочва конкретната причина, защото това е без значение. За баладичния свят на текста логиката и причинно-следствените връзки са без значение.
Постепенно се разгръщат основните посоки на конфликта личност – общност:
• силата на родовите закони — волята на човека да им се противопостави;
• родителската воля – правото на младите на личен избор (вкл. в любовта);
• подчинение на старите – отказ на младите да се вслушват в съветите им;
• егоистичната родителска обич – всеотдайната любов на младите;
• живот без любов (изпълнен с мъка и самота) – любов в смъртта.
Основният конфликт произтича от ценностното разминаване между личността и общността (между деца и родители).
6. ПРОБЛЕМИТЕ И ЦЕННОСТИТЕ:
| Проблемите | Ценностите |
| Какви са последиците от личния избор на човек, който е нарушил законите на патриархалното общество? | • силната любов, осмисляща човешкия живот |
| Какви са взаимоотношенията между родители и деца в това общество? | • правото на човека на свободен личен избор |
Пенчо Славейков се опира на баладичния сюжет и използва фолклорни елементи, за да изведе на преден план ценностите, изповядвани от личността, а не от общността.
7. ПОСЛАНИЕТО:
В статията „Народните любовни песни“ Пенчо Славейков пише: „А как е щастлив краят... краят на нещастната любов. Тоя край е смъртта. Не оная смърт, която разделя, а която съединява любящите сърца за вечен живот отвъд света“. Така поетът сам говори за своето послание в творбата – непреходна е силата на чистата и всеотдайна любов.
@bgmateriali.com
