Любител и ценител на природата, естет с тънък усет за красотата й, Алеко Константинов заминава отвъд океана, за да види Ниагара - чудото на природата, за което толкова е чел. Да види с очите си величието на водопада е негова отдавнашна, съкровена мечта, която винаги е вълнувала въображението му. Изживял щастието да се изправи пред могъществото на природата, авторът със завладяващо вълнение описва впечатленията си от „чудната игра на природата". Пресъздава по свой несравним творчески начин неповторимата красота на природния феномен и така изразява дъл­бокото си преклонение пред хармонията и могъществото на природната сила, че пред очите на читателя сякаш оживява Ни­агара с цялото си въздействие върху човешките.сетива.

Започнал отначало спокойно разказа за Ниагара, авторът няколкократно прекъсва описанието с изблици на вълнение и пър­воначалният тон е нарушен. Алеко е обзет от нарастващо нетърпение и благородна завист към онези „щастливци", които „са видели вече Ниагара". Срещата с тези хора и мисълта за близостта на неговата мечта още повече изострят любопитството му. За да засили и придаде по-голяма истинност на вълнението си, пътеписецът ги сравнява с най-съкровените чувства на хората - това, което„сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов". Предполага, че това е пос­ледното желание на „онази осемдесетгодиш­на бабичка, която едва пристъпва". Близо до Ниагара вълнението, изцяло ангажирало писателя, достига връхната си точка: „ако в този момент се отвореха не­бесата и св. Петър ме повикаше да ми отво­ри вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя дай, остави ме да видя Ниагара!"

Толкова живо Алеко описва водопада, че читателят чува „подземното бумтене", вър­ху него се предава авторовото „нервозно въл­нение и нетърпелива жажда". И ето - виждат се вече „запенените къдрици" и „една грива от разбита млечна пяна ". Писателят очаква вече великолепната гледка, но вместо нея се появяват мътнозелените води, изиграли ролята си, които „лениво" се оттеглят в „почивка към водоврата". В момента, в който пред Алеко и негови­те спътници се изправя величествената кар­тина на очакваното чудо, авторът замлъква. Всички застават безмълвни, „вцепенени като в жива картина". С особено вълнение повествователят едва промълвява: „Ето го!" Необходими са „много минути" за свес­тяване. Безграничното благоговение, отпечатано върху лицата на хората, и изобщо всичките им действия доказват, че Ниагара наисти­на е една чудна игра на природата. За Щас­тливеца човешката реч е безсилна да изра­зи възхищението и преживяванията на туристите. Това е кулминационният момент в описанието на водопада, „като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени" зрителите и самият Алеко. Чрез градацията: „Не учудване, не възхи­щение, не!", пътеписецът умело предава си­лата и величието на природния феномен. Творческо безсилие сякаш обхваща писа­теля : „... който може нека я фотографира, не­ка я нарисува!. ..Аз не мога!"

Алеко започва подробно и изключител­но точно описание. С изключителен усет за силата на художественото слово той рису­ва най-забележителното от грандиозната картина, разкрила се пред очите му. Пре­създава динамичния ритъм в движението на водната маса: „ буйни къдрави снопове разпенена вода" изтичат надолу и се преобра­зуват в „една кипяща пенлива маса". „Воден елмазен прах" пък я изхвърля нависоко, къ­дето се превръща в „прозрачна пара". Наб­людателното око на пътеписеца проследя­ва точно всеки един детайл в безспирното движение на „тази падаща вода". За да я характеризира пълноценно, той използва епитети със силно зрително внушение.

Алеко описва „чудесните водопади" от три различни страни, за да придобие читателят по-пълна представа за тях. Най-впечатляваща е обаче гледката на „канадс­кия водопад", „наречен водопад на Конската подкова". Това, според пътешественика, е „чудото на Ниагара". Една ярка градация от глаголни форми е използвана, за да се подчертае изключителната мощ на водния феномен: „Долу-ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми..." Картината се допълва чрез образните словосъчетания: „снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад". Тази водна феерия кара зрителя изумен да забрави за огра­ничението на времето и разстоянията.

Разказът на Алеко за чудото Ниагара за­вършва с едно лирично възклицание, кое­то изразява кратко, но точно емоционал­ното му възприятие за природната прелест: „Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ?" Раздялата с Ниагара е трогателна. Все пак у Щастливеца остава неясната надежда да може да я посети още веднъж в краткия си живот. Това са мигове на истинско щас­тие, каквито Алеко пожелава щедро на сво­ите читатели, възклицавайки: „Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чув­ства." Нейната неподправена красота ав­торът пресъздава с изключителна сила, за­щото я вижда като контраст на едно об­щество, в което големият демократ откри­ва несправедливост и отблъскваща грозо­та.

Алеко Константинов дава израз на свое­то велико преклонение пред могъщество­то на природата, пред чудните форми, ко­ито тя предлага на човека.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave