Алеко Константинов—„будната съвест на своето време", сьизмерва родната действителност с чуждите страни, които посещава, със стремежа да разбере движещите сили в обществото и да предусети бъдещите процеси на развитие в родината си. От позицията на демократ, хуманист и идеалист той разкрива впечатленията си от срещата с най-напредналата страна-Америка, в пътеписа си „До Чикаго и назад".

Страстен пътешественик, Алеко посещава Америка с желанието не само да разгледа забележителностите, но и да вникне в духа на Новия свят, да се запознае с общественото и политическото устройство на страната, с мечтите и идеалите на хората ида се убеди в невиждания прогрес, за който е чел в книгите - прогрес, който би могъл да се осъществи в целия свят. Като демократ и хуманист, писателят е едновременно впечатлен и разочарован от срещата си с американската действителност. Той наблюдава материалните достижения, но с огорчение осъзнава, че стремежът към богатство поражда негативни обществени и политически явления, ограничава духовната свобода на човека и му отнема радостта и индивидуалната същност, като го прави част от една огромна машина, създаваща материални богатства.

В края на пътеписа Алеко възкликва: „Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?..." Това е горчивата равносметка на твореца хуманист от наблюденията му на американския начин на живот. Отворен към света, Алеко тръгва за Америка с много надежди да види реализирана човешката мечта за равноправие, справедливост и свобода. Още с пристигането си на американска земя той е очарован от колосалния материален напредък в Новия свят. Бруклинският мост го зашеметява с невижданите си размери. Той е респектиран, че подобно творение е плод на човешката мисъл и човешките ръце. В същото време отбелязва нищожността на хората в сравнение с този технически гигант. Човешката същност се губи, хората са „безконечно малки"' и  наподобяват „микроскопични двуноги животинки".Раздвоението, от една страна, което творецът изпитва от осъзнаването на огромния материален напредък, и съзнанието за обезличаването на човека, от друга, го съпътства през цялото му пребиваване в Америка.

По пътя към хотела смайването на туристите е огромно: улиците са невиждано широки и светли, с огромни здания; хотелът блести, потънал в електричество, а мраморната зала с огледални стени ги изпълва с възторг. Хората бързо и безшумно вършат работата си, подчинени на реда и дисциплината, а взаимоотношенията в ресторанта са вежливи и коректни. В същото време емоционалната натура на писателя е смутена от студенината и отчуждението, които усеща около себе си: „...но боже мой, как не изтърват поне една думица тези чудни хора! Мълчание гробно!" Тази студенина и равнодушие, с които ще се сблъсква и по-нататък, смразяват славянската му душа. За Алеко човекът е най-висше създание и не може да приеме неговото обезличаване.

Особено силно е удивлението на туристите от улица Бродуей. Подобна красота те не са срещали в Европа. Неволно Алеко прави сравнение с виенската улица Ringstrasse - „една изящна, от мрамор изваяна хубавица", докато „ Вrоаdway е една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина". Сградите, пъстротата, разнообразието, великолепието на тази улица са дело на човешкия труд. Творецът е смаян от напредъка на американците в областта на строителството, архитектурата и рекламата. Желанието за напредък и конкуренцията създават многообразието и неповторимостта наоколо. В конкуренцията Алеко вижда осъществяването на обществения и личния напредък. В същото време цялото бясно движение и огромните размери го потискат и събуждат размисъл за съхраняването на човещината, спокойствието и чувствителността в условията на тази бясна надпревара за забогатяване: „Гледаш и ти се премрежват очите от тези гиздави колоси, па като ти се спусне окото на улицата... Вавилон!... Като че някой пожар или друга грозна стихия е прогонила жителите на триединния град, обградила ги е и ги е задръстила в тези улици с всичката им жива и нежива стока и те се мятат назад-напред и търсят изход..."

Алеко е уверен, че материалното богатство не прави хората по-щастливи и духовно по-богати, а им отнема личната свобода. А това противоречи на хуманните му разбирания за смисъла на човешкия живот. Алеко е огорчен. Размисълът за американската действителност е провокиран силно от запознанството му с бай Неделкович, американизиран сърбин, който изрича истини за управлението, устройството и същността на американската държава. От неговите думи става ясно, че корупцията движи целия живот, че с пари може да се купи всичко, а равноправието и свободата са само красиви думи. „Парица е царица" и „Велика корупц]а" - тези изводи за демокрацията на Новия свят отрезвяват Алеко и разбиват илюзиите му, създадени от прочетеното в книгите. Общество, подчинено на неумолимата власт на парите, не е съвършено. Стремежът към печалба движи живота и поражда подкупничество и деморализация в обществения живот: „овде е злато император"; „Със злато можеш купите и самог президента. "Алеко търси мястото на личността и духовните стремежи в тази най-напреднала страна, желае да разбере движещата сила в обществото. Тревожната констатация на твореца хуманист е, че американците са обезличени, жертва са на егоизма, отчуждението, самотата и студенината, формирани от условията им на живот. В кръчмата на бай Неделкович „дохождат, поръчват си бира или уиски, изпият, заплатят и се оттеглят мълчаливо". Те са загубили способността да общуват, погубена е чувствителността, човешката топлина, нуждата от близост. Алеко ги уподобява на „изкуствени, человекоподобни машини"- машини, устремени към материално благоденствие, забравили главното си предназначение—духовното обогатяване. Дори бай Неделкович и немците са „преситени от желязната студенина на американците". В този свят Алеко осъзнава, че хуманизмът не е нравствена ценност. С огорчение и тревога творецът възкликва в края на срещата си с бай Неделкович: „Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй „и в Америка е същото"!..."

Доказателство за антихуманната нагласа на американското общество писателят намира и на Чикагското изложение. Наред с възхищението от богатото разнообразие на експозицията, постижение на човешката мисъл, отдала почит и съхранила историята (запазената каравела на Христофор Колумб), е и Алековото разочарование, че до светинята за американците стои зданието със зловещата експозиция от оръжия на Круп. За хуманиста е непонятно присъствието им там, „за срам и позор на човечеството и цивилизацията". Защото оръжията, дело на техническия прогрес, служат не за благоденствие, а за унищожение на хората. Подобно съжителство е обидно за човешкия съзидателен дух. Хуманистът Алеко вярва, че постиженията на науката трябва да служат на човека, а не да бъдат насочени срещу него.

Обществените отношения и порядки оправдават до голяма степен очакванията и надеждите на писателя за демократично устроено общество. Алеко с удовлетворение констатира, че класовите различия не се усещат, цари добър обществен ред и равноправие, което е достойно за уважение постижение на американската демокрация и свобода. Доходите са добри и навсякъде може да се види как „наред с губернатора, седи милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач". Не съществува „рязко деление на почетни и непочтени занятия". Подобно нещо на Стария континент не съществува. Америка е отишла твърде далеч в постигнатото благоденствие на своите граждани, в положителното отношение към честно трудещия се човек, във възможностите, които предоставя на всички. Но цената, която се заплаща за всичко това, според автора, е твърде висока. Тя се изразява в погубената душевност, в липсата на истински човешки радости - нормално общуване и близост между хората, в отнетата свобода. Стремежът към материални блага води към саморазрушаване на човешката личност. За хуманиста Алеко такава цена на обществено-политическия прогрес е неприемлива. Той не приема бясната надпревара за забогатяване, отчуждението, егоизма и равнодушието в този свят, до който се е докоснал, но е останал завинаги чужд за него. „Онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способността да изразяват усмивка" го отблъскват завинаги от ценностите на Новия свят. „Никак не ми паднаха на сърце" -споделя искрено емоционалният пътешественик, заключавайки впечатленията си от Америка. Техническите чудеса го възхищават, страната го очарова, но Алеко бърза да се върне „назад" - в Европа и България, където все още съществуват непреходни нравствени стойности като щастие, радост, любов, приятелство.

Алеко Константинов има таланта от дистанция да погледне и прецени както чуждата, така и родната действителност. Без да изпада в ненужен сантиментализъм, той прави своя анализ на американската действителност в тези „хвъркати бележки". Достига до извода, че най-ценното за едно общество е човекът с неговата индивидуална неповторимост, богата душевност и естествен стремеж към свобода. Тези стойности не бива да се погубват, ако обществото действително се стреми към прогрес.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave