Йовковите произведения са дълбоки нравствени послания към читателя. Те утвърждават вярата в хуманното. В разказа „По жицата” има много мъка, но и една светла надежда в доброто. Неговата нравствена светлина е определяща при изграждане образите на Гунчо и Моканина.

Бедността и страданието на Гунчо го извисяват. Чрез неговия образ, както и чрез образа на Моканина, Йовков внушава мисълта за благородството и душевната щедрост на обикновените хора от народа. Бащината всеотдайност на Гунчо пленява, а трагичната съдба на семейството му дълбоко трогва читателя. Нравствената саможертва на нещастния баща е убедителна. Той едва прехранва семейството си с продажбата на хума, но е готов да даде всичко, да стори и невъзможното, за да види дъщеря си здрава и щастлива. Това е необикновената духовна щедрост на почтения нравствен човек. Безгранична е бащината обич към слабичкото болнаво момиче. Тя е израз на способността му да надникне и разбере чистите момински мечти на рожбата си. Когато Нонка се разболява, без миг колебание той жертва всичко, за да спаси болното си чедо. В усилното време на жътва оставя дома си и тръгва по прашните добруджански пътища, за да търси бялата лястовица - символ на надеждата и вярата. Бащата разбира, че само опазените душевни сили на девойката ще родят светлия пламък на щастието в очите й.

Майстор на словото, Йовков „оставя” героите си да се саморазкрият. Случката е пресъздадена през погледа на Моканина. Така добруджанският овчар, от една страна, активно участва в действието, от друга - наблюдава.

Мъката и страданието са вечни спътници в житейския път на Гунчо. И това не остава скрито за наблюдателния добруджанец. Още от пръв поглед той разбира, че непознатият е подгонен от „някаква беда".

У Йовков художественият детайл сякаш разказва, превръща се в белег на една съдба. Облеклото на Гунчо подсказва, че е сиромах и като че ли сиромах се е родил. Неумело закърпената риза, оръфаният пояс, потурите недвусмислено сочат мизерията на неговия живот. Другоселецът дори цървули няма на нозете си. Той върви бос по безкрайния път на мъката и надеждата.

На външен вид героят е „човек-планина", но опитното око на Моканина веднага долавя, че всичко у него излъчва духовна благост и доброта. Кротък и незлоблив, благороден и добър, въпреки крещялата сиромашия, той живее по Божиите закони. Изразът„и на мравята път струват" ярко обобщава отстъпчивия и мек характер на Йовковия герой.

Речта на непознатия е неясна. Той не поздравява, а измънква нещо като поздрав, защото е смутен и тежа грижа притиска душата му. Овчарят я прочита в очите му.

Каруцата, спряла на шосето, впрегната с един кон, също е знак за бедността на непознатия. Чувството за трагизъм и безизходица се подсилва от вида на Гунчовата жена, превита от скръб и отчаяние. А отпуснатите краища на забрадката й загатват за спотаено страдание. Трагичната картина се допълва от черните възглавници и чергата, с която е завито младото момиче въпреки лятната жега.

Деликатният въпрос на Моканина: „ Ти май болно имаш?", отключва набраната болка в бащиното сърце. Затрогващо страдание, покъртителна родителска обич избликват от повторението на глагола „имам" и умалителното име „момичка": „Имам. Една момичка имам болна." Отчаяние, притеснение, но и плахо очакване се таи в погледа на другоселеца. Грижата  така го е погълнала, че той не вижда запладнените овце. А репликата: „Бе, тя нашата, каквато е...", е ярък израз на безизходицата, в която е изпаднало семейството му.

Човекът е тръгнал да търси надежда за изцеление на болното си чедо. В усилното време на жътва е затворил дома си, изоставил е работата си, за да търси лек за своето дете.

В сърцето му обаче няма озлобление, той не роптае срещу незаслужената си орис. Видът му буди състрадание, но нищетата и мъката не са го принизили. Въпреки сполетелите го нещастия, той е благодарен на Бога за оскъдния замък, който припечелва:„Сполай на Бога - прехранваме се." Бедността не е ожесточила Гунчо, търпеливо носещ тежкото й бреме. И не в богатството е щастието според него. Животът на човека е осмислен, когато има здраве и деца, а всичко друго все някак се понася. Затова дебелите му мазолести пръсти треперят, преди да започне тъжния си разказ за трагичната съдба на семейството и за неизлечимата Нонкина болест. Най-голямото нещастие за родителите е, че не могат да запазят рожбите си живи. Така мъката, празнотата се загнездват в живота им, стават част от тяхната съдба.

Пленителна е бащината всеотдайност на Гунчо. Неговото себераздаване заради рожбата е характерен белег за нравствената извисеност и благородството на обикновения човек. И Моканина, и читателят вярват в жертвата му: „Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите.” Той, бащата, е сиромах, но не иска неговото момиче да се чувства отделено от другите и потиснато. Такава е необикновената духовна щедрост на изпълнения с доброта човек. Това е неговото богатство. Обичта към слабичкото болнаво момиче откроява способността му да надникне в нейните чисти мечти за задомяване, щастие, красота и да ги разбере. Дори мълчанието на Гунчо отразява неговото отношение, разкрива страданието му.

Тежък е споменът за случката със змията. Трудно е за бащата да говори. Думите му са сподавени, разказът - накъсан от паузи. Емоционалното напрежение е пресъздадено убедително и чрез редуването на изявително и преизказно наклонение.

В народното съзнание змията е символ на злото. В разказа тя е олицетворение на болката и мъката, белязала живота на Гунчовото семейство.

Страх от присмех, мъка по детето, съмнение и плаха надежда трептят в кратката, но многозначителна реплика: „ На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е... " За майката и особено за болната Нонка вестта за бялата лястовица се превръща в искрица надежда за спасение. Възможността да я видят е последният отчаян опит да надвият страшната болест. За разлика от жените, Гунчо е трезвомислещ селянин. Патил и препатил той е недоверчив към техния наивен оптимизъм, но въпреки неверието повежда семейството в търсене на жадуваното спасение. Тази благородна постъпка е свидетелство за богатата му разбираща душа. Пътят „по теля" е път към надеждата и светлината, порив за извисяване над земното битие. Пътуването по прашните добруджански пътища е доказателство за предаността и обичта на бащата, желаещ да не отнеме последната надежда на страдащото момиче. Това е житейската и човешка мъдрост на Гунчо. Той разбира, че вярата и надеждата са онези духовни опори, които крепят човека в трудния път на живота.

Споделената болка е по-поносима. Затова Гунчо въздъхва с облекчение, след като разказва на овчаря за чудната птица. Плаха надежда се долавят в думите му: „Рекох да те попитам, може да си чувал..."

Съдбата на нещастното семейство силно трогва Моканина и той тръгва да изпрати бащата до каруцата. Героите вече са изминали духовния път един към друг в кратката си среща и споделената болка. Срещат се две непознати, но откриват, че са сродни души и заедно стигат до великата мъдрост, че животът без вяра и надежда е страшен и безсмислен. Затова бащата бърза да увери болното момиче: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичата…” А Моканина не е изненадан от думите му и потвърждава съществуването на чудодейната лястовица.

Гунчо сподавя с мъка напиращите си сълзи и намира сили да продължи по пътя на живота - път на трагичната обреченост, но и на вечната надежда. Йовков разкрива скритото в човешката душа чрез изповедната мъка на героите в разказа „По жицата”. Така вдъхновеният добруджански певец убеждава читателя в прекрасното у човека.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave