Със своята нравоучителна повест "Маминото детенце" Любен Каравелов се нарежда сред най-изявените възпитатели па българския народ. В духа на възрожденската традиция авторът се стреми да убеди читателя в достоверността на сюжета, като внушава идеята, че нравствени зарази като себичността, сребролюбието, консуматорството и свързаните с тях безотговорност, пиянство, мързел и обществена апатия, се явяват най-сериозни пречки за отхвърляне на робството. За да изобличи пороците и да утвърди добродетелите, Каравелов си служи със средствата на сатирата. Въздействието върху читателя се постига не чрез назидателни укори, а чрез хумора, иронията и гротеската. Авторът предпочита да обърне поглед към "сенчестите страни" на обществената действителност и чрез силата на иронията да ги подхвърли на всеобщ присмех, утвърждавайки по косвен път доброто и красивото. Затова адекватната художествена рецепция на творбата може да бъде постигната, само ако тя бъде четена в "ключа" на пародията.

Вместо да разказва за любовта към труда и за родителския контрол, в резултат на които се създава здраво и жизнеспособно поколение, Каравелов "преобръща" света на ценностите, внушавайки идеята, че поведението и житейската позиция на родителите и приятелите на младия човек могат фатално да предопределят бъдещото му развитие.

Още в началото на творбата приповдигнатият тон, с който се възхваляват качествата на казанлъшката гюлова ракия, провокира усета на читателя за хумор и ирония. Пролетното трудово оживление, което владее казанлъчани, насища началното повествователно описание с много ведрина, закачливост и настроение. Неусетно светлината и свежестта на майския ден, напоен с омайния трендафилов аромат, се заменя от неподвижността, застоя и тягостната атмосфера на един чорбаджийски дом. В авторовия обектив застават тежките, мазни и лениви фигури на стопаните на този дом - чорбаджи Нено и Неновица /"Под една кичеста круша, в една от трендафиловите градини, било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две любеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представлявали едносъщност и неразделност..., от тия две разновидни любеници произходяло едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи."/ Външните черти на Нено са видоизменени и хумористично заострени до гротесковост, с което подтекстово се налага мисълта, че той е ленив, оскотял и деформиран от паразитния си начин на живот. Ушите и носът на чорбаджията са "подлоги", устата- "дупка", хъркането - "вулкан", мустаците - "черно-бели урязалки козина", очите - "две черни точки". Смесването на елементи от растителния и от животинския свят при портретното описание на героя недвусмислено отвежда към нравствената му деформация.

С подчертана ирония е представен и образът на Неновица. Тя е абсолютно отрицание на всичко положително, което традиционните представи отреждат на българката. Лишена от нежност, красота, духовен финес, Неновата "половин душа" крие доста отблъскващи характеристики, по-скоро животински, отколкото човешки. Тя е сравнена с "ония двуеноги животни, които се отгояват за коледа", а потта, която отделя мазното й тяло, кара често и Нено "да си затъка носа." За миг повествователят се спира па лицето на чорбаджийката, "хубавичко и мазничко", а сетне далеч по-обстоятелствено се вглежда в мислите, които се "провират" през главата на тази "гениална жена". Иронията нараства, когато става видимата същина на тези мисли, обобщено предадени в трите жизнени начала на Неновица - "да не излазя от къщата им онова, което би могло да остане в нея; да не се дават 28 пари, когато могат да се дадат 27; да не се доплаща или да не се плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да платиме". Алчността, изключителната духовна ограниченост и леността на чорбаджийката дават ироничен пълнеж на характеристиката й като "гениална жена, която притежава "зрели и практически мисли". Представена като абсолютно подходящо допълнение на своя съпруг, Неновица е лишена от каквито и да било вълнения и увлечения, мисълта й протича вяло и безстрастно. И това е естествено, тъй като в чорбаджийския дом владее една единствена религия - на самодоволството и на мързела. Контекстови синоними на тази духовна дрямка са тишината и спокойствието, които "стояли доволно яко на своите престоли".

Нравствената опустошеност на героите и пълното им обезличаване в талвега на потребителството, личи и в общуването помежду им, както и в контактите им с другите. Разговорите им са кратки, безинтересни, отегчителни. Липсващата емоционална енергия и стесненият духовен хоризонт бележат както делата, така и словото на героите.

Инертното, бездуховно съществуване на чорбаджиите е сведено само до нивото на биологичното. Забогатели случайно, благодарение на зестрата на Неновица, те не познават ентусиазма на съзидателното съществуване. Единствената им заслуга е, че бързо усвояват господарските маниери, държат се високомерно с по-нискостоящите и безусловно им налагат волята си. Следвайки примера на родителите си, Николчо често се присмива на слугата Иван, обижда го, яха го. Нещо повече - когато в пристъп на ярост глезеният чорбаджийски син захапва Иван и го наранява, родителите без много да му мислят приемат версията на своя наследник, че той е потърпевшият, без дори да изслушат ратая. За тях слугите са по-низши човешки същества; които нямат право на глас. За тази своя господарска логика след време чорбаджиите ще плащат твърде скъпо, защото лъжите на Николчо тепърва ще се множат, а безотговорността му, подхранвана от чувството за безнаказаност, ще набира опасна скорост.

Деформираната ценностната система на Нено и Неновица е центрирана около собствеността, притежаването. Сраснали се със света на материалното, героите се опитват да "купят" и обичта на сина си. За изпълнението на елементарна родителска поръчка бащата му обещава "ново гроше" или "пиле". С престъпно нехайство чорбаджиите тласкат Николчо към алкохола. Наследникът иска да подражава на баща си като си пийва "ракийка". Разтопена от умиление, Неновица го подканва да продължи, защото тяхната ракийка не била като другите. Така неусетно Николчо се пристрастява към пиенето.

Нравствените послания на Каравелов, свързани с възпитанието и с хората, от които то зависи, разширяват своя обхват. Освен родителите, на прицел са и педагозите, и приятелите. Всички те вместо да превъзпитат Николчо, му помагат по-бързо и сигурно да стигне до житейското дъно. Със своето лакейско поведение към чорбаджиите, учителят на Николчо, даскал Славе, укрепва високомерието, мързела и чувството за безнаказаност на "маминото детенце". Своята съсловна неравностойност даскалът прикрива зад угодническа философия. Според нея "чорбаджийското дете се не бие", подобна участ заслужавали само “цървуланковците" Ироничното отношение на автора към подобен тип възпитатели намира отражение не само в характеристиката на даскала като "виден казанлъшки педагог "и в репликите му, но и в резултата от педагогическите му усилия - за четирите години, прекарани в "разсадника на образованието", Николчо едва срича и знае две молитви. Родителите му обаче са доволни, защото синът им не е наказван и се е научил, подобно на тях, да показва господарско самочувствие. Той вече умее "да държи главата си високо" и "да играе между съучениците си такива също роли, каквито играл баща му между казанлъшките граждани, а майка му - между кумите и свахите."

Заслуга за тъжния житейски жребий на Николчо има и приятелското му обкръжение. Другарите му - Христо Новият, Михал и синът на Хюсеин Налбантина са все безделници, повечето "мамини чедица", които "спали да пият, яли да пият и живели да пият".

Безделието на Николчо, плод на неправилното му възпитание и на лошия приятелския кръг, дава възможност на героя от малък да се свърже с пороци като лъжата, кражбата, пиянството, безотговорността. Нравствената деградация на чорбаджийския син продължава. Николчо открадва парите на майка си и след като тя, водена от сляпата си родителска обич, за пореден път го оправдава, той повтаря постъпката си - този път жертвата е Нено. Николчо открадва я неговите нари, с което причинява смъртта на баща си. След това пребива от бой майка си, изоставя жена си и забягва с една циганка във Влашко.

Внушенията за пълната физическа и нравствена разруха на Николчо са доведени до читателя чрез различни художествени способи. Освен хумора, иронията и пародийното преобръщане на ценностите, Каравелов използва и богатите жанрови възможности на повестта. За да мотивира поведението на своите герои, той нееднократно си служи с ретроспекциите /разказът за социалното положение на Неновица, женитбата на Нено, за ученическите години на Николчо/. Тази фрагментарност на изложението, допустима за жанра, позволява на автора да разшири периметъра на своите наблюдения и да подсили яркостта на внушенията.

Нови смислови доминанти в съдържателния план на повестта внасят пространството и времето. Сюжетното действие започва през месец май и завършва през лятото, с което са свързани авторовите надежди за урока, който би следвало да си вземат родители, деца и общество след тъжния разказ за Неновата фамилия. За Нено домът му е рай - тъжна пародия на библейските Гетсимански градини..Така контрастното обвързване между просторните казанлъшки розови градини, стопляни от трудовото оживление на казанлъшките девойки, и духовната летаргия в затворения двор на чорбаджийския дом, за пореден път намеква за нравствената несъстоятелност на чорбаджийското съсловие.

Паразитният начин на живот на Неновото семейство и нравствената катастрофа на Николчо за Каравелов са повод за обществена тревога. Чрез средствата на сатирата писателят изобличава подобен тип житейска позиция, налагайки по косвен път идеята за достойното гражданско поведение. В представите на автора то се свързва с родителската строгост, трудолюбието и енергичните действия, насочени към народополезни дела.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave