Характерно за художествения почерк на Йовков е да се вглежда не толкова в социалните предпоставки, определящи една или друга случка в живота на героите му, колкото да търси чисто човешките и нравствени мотиви за събитието или за поведението на героя. Йовков като че ли пише своите разкази по един единствен повод - да разкрие красива проява на своя герой и да има възможност да сведе глава в знак на преклонение пред проявената човечност, идваща дълбоко от душата на този герой.

Можем да твърдим, че „По жицата" е колкото разказ за безкрайността на човешката мъка, толкова и за човешкото милосърдие и способност тази мъка искрено да бъде споделена. Моканина е този, който олицетворява най-висшите човешки добродетели - благородство, състрадателност и милост. В кулминационния момент на разказа - непосредствената среща на героя с болното момиче - писателят изразява с най-голяма художествена сила как човечността и милосърдието могат да облекчат чуждата болка и да вдъхнат надежда в още светлите, „още млади и усмихнати" очи на едно обречено момиче. Художествената сила и въздейственост на този момент е поразителна, сякаш за него е написан целият разказ: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха."

„Ще я видите, чедо, ще я видите" – високо казва той и задъхано, с цялата си душа и сърце, се опитва да убеди младото момиче, че ще види бялата лястовица и ще оздравее „Няма правила за милостта" – твърди френска народна мъдрост. Със спонтанната си реакция Моканина потвърждава нейната мъдрост и уникалност с благородната си постъпка той не се ръководи от норми, а от повелята на голямото си човешко сърце. Безсилен да помогне или да предотврати чуждото нещастие, той отправя своя вик за помощ, изпълнен с мъка, неизразима болка и неизречено обвинение. Точно в този момент писателят коленичи  пред своя герой, разтърсен от една висша проява на човечност и милосърдие - да изживееш чуждата болка като своя, и ако можеш, да я поемеш върху себе си. Съпричастността към съдбата на другите е дълбокото благородно чувство на състрадание, онази човешка проява, която е съхранила човечеството въпреки нищетата, болестите, мъката и нещастието.

Проблемът, който Йовков поставя в този разказ, е общочовешки, а не социален, защото писателят не се ограничава със социалните рамки на едно общество. Той търси нравствените измерения на нещата. Надеждата и страданието добиват осезаеми форми чрез образа на Моканина. Разтърсен до дъното на душата си от чуждата болка, той дарява болното момиче със спасителна надежда. От гърдите му се изтръгва вик, изпълнен с отчаяние и болка за всички нещастни хора по света: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!" И този вик напомня за неведомите, невъзвратими пътища на човешката съдба.

В този разказ оригинално изпъква проблемът за съдбата, за нейната предопределеност и жестока неумолимост. Освен християнин, дълбоко в себе си българинът е и езичник в отношението си към света. Той вярва в чудеса и понякога те се случват. Полифоничният финал на разказа внушава не само чувството за безизходица. Налага се езическият оптимизъм на човека, който въпреки злото е оцелял заради вярата си в чудото, или може би заради милостта и съпричастието на хората до него.

Писателят е използвал умело и пейзажа, за да внуши тъгата и безнадеждността на това абсурдно пътуване. Безкрайността на просторното поле внушава усещането за мъка и мисълта за безкрайно човешко страдание. Пейзажът в последната картина е в сложен психологически паралел с чувствата, които вълнуват Моканина и с внушенията на разказа като цяло.

От жиците, натежали от черните лястовици, от отдалечаващата се каруца с високия прегърбен селянин лъха отчаяние и безнадеждност. Но пътят, проточил се безкраен и неизвестен, напомня, че там някъде чака да бъде открита бялата спасителка. Многозвучието на Йовковия разказ идва от реалното изображение на живота, който също е толкова пъстър и многопластов. Нещастието и мъката вървят редом с надеждата и човешката милост.

Мъдростта и талантът на великия писател са събрали в този разказ самия живот, синтезиран в една случка, която ни кара да се замислим за смисъла на човешкото съществуване и ни прави по-добри, по-милостиви и по-съпричастни към нещастието на човека до нас.

Някой нарече Йовков „певеца на Добруджа", друг - човеколюбеца Йовков Симеон Султанов го определи като писател-сърцевед. Във всички тези прозрения се съдържа частица от истинския Йовков – големия български писател.

Едва ли можем да добавим нещо ново към всичко онова, което е писано и казано за един от най-талантливите ни писатели-народопсихолози. Можем само да се опитаме още веднъж да се потопим в дълбоко художествената и човеколюбива проза, за да си припомним истинските човешки ценности - милосърдие, съпричастие към чуждата болка, култ към красивото и благородното.

Един от образите, който съхранява всички тези нравствени добродетели на българина, изграждани в националното му съзнание през вековете, е Моканина от разказа „По жицата".

Честният овчар, който през целия си живот се е ръководил от простички, но човешки истини, изрича лъжа. Защо го прави? Защото през времето на кратката си среща с нещастното семейство на Гунчо, той побира в себе си крещящата болка на тези бедни хора и им помага с единственото нещо, което има - надеждата, изречена с една спасителна лъжа.

Когато среща светлия, изпълнен с надежда поглед на момичето, душевната болка на Моканина прераства в осезаема, физическа болка. Нещо се надига в гърдите му, задушава го, замъглява погледа му и той задъхано, с пресъхващ от вълнение глас произнася спасителната лъжа, като противодействие на сляпата безпощадна съдба, наказала това селско семейство с мъка и отчаяние.

Писателското майсторство на Йовков достига върха на изобразителната си сила в тази вълнуваща кулминационна сюжетна ситуация: „Ще я видиш, чедо" - започва неуверено Моканина. После гласът му се извисява в молитва: „Да даде господ да я видиш, чедо,  и да оздравееш."

И накрая, от цялото си голямо човешко сърце той произнася спасителния глагол като клетвено заклинание: „...аз ти казвам, ще я видиш и ще оздравееш..."

Бялата лястовица е чудото, в чиято изцелителна сила народът вярва, защото трябва да противопостави нещо на злото, което го сполетява без причина.

Йовков оставя героите си да говорят, без да се намесва. Оставя на нас, читателите, да преценим доколко Гунчо и Моканина са искрени. Склонни сме да мислим, че до голяма степен те вярват в това, което казват, толкова е силно желанието им да предотвратят злото.

Моканина е силно покъртен от голямата мъка на Гунчовото семейство. От човешката му реакция разбираме, че ако можеше, той би поел част от болката на пострадалите, а това е висша проява на човечност и себеотдаване.

Като че ли самият Йовков е „скрит" в този герой - с неговото състрадание и съпричастие към чуждата мъка. С образа на Моканина писателят хуманист ни завещава частица от своето голямо сърце и ни учи на най-истинската добродетел - човечността.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave