Обаянието на женските образи в "Старопланински легенди"

Много шедьоври в световната литература са сътворени в далечни от родината предели. Носталгично настроени, писателите претворяват и красивото, и вечното, дошло от миналото, съхранено от фолклора. Йордан Йовков, по време на седемгодишния си престой в Румъния, създава сборника „Старопланински легенди". В него си дават среща любовта, възмездието и хайдушката героична романтика. Балканът и очарованието на женската усмивка присъстват в красивата плетеница от страсти и преживявания, които превръщат обикновеното и делничното в невероятно. То принадлежи единствено на света на легендите. А загадъчната женска усмивка им придава изключително очарование.Това е красивият свят на „Старопланинските легенди"по йовковски извисен, духовен и митологично стилизиран.

В „Старопланински легенди" авторът рисува не само мощната прегръдка на балкана, опожарени села, тайнствени пътища и манастири, хайдушки поляни и страшни разбойници, но и красиви създания, които като самодиви лекуват раните на мъжките сърца. Истински естет, Йовков създава цяла галерия от женски образи. Смелостта и предаността на Рада, красотата и благородството на Пауна, верността на Божура и Тиха, очарованието на Ранка и Ганаила, необуздаността и темпераментът на Женда са неизменна част от романтичния свят на Йовковите „легенди".

В разказа „Шибил” авторът сякаш предупреждава, че в хайдушките му истории няма място за жени: „Не беше В хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина." Но това би било в противоречие с художествения вкус на твореца, който възкресява романтиката на миналото, което е цяло и хармонично. Красива, обичана жена винаги съпътства героите на Йовков. В отделните разкази на повествователния цикъл.

Появата на Рада „сред Джендемите" е своеобразна метафора за присъствието на жената изобщо в света на грубостта, на „страшни, брадясали, отрупани с оръдие" мъже.Описанието на героинята е ярко, впечатляващо. Писателят се любува на красивото съчетание от багри - синьо, алено, пъстро и сребърно, преливащи в нейното облекло, които са в унисон със сините й очи. Но най-видимото е, че тя е „млада и хубава".

Младостта е ярката одежда на една жена, а хубостта й е божи дар. Йовковата  героиня от разказа „Шибил” ще се превърне в божи дар за един от страшните хайдути, ще промени изцяло начина му на живот. Но преди това тя трябва да прояви смелост и самообладание, увереност в силата на своето очарование, за да обезоръжи изпречилите се на пътя й разбойници. Рада впечатлява Шибил: „Момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените й вежди, алените й устни потръпваха." Йовков умело преплита описанието на физическия й портрет с прояви на нейния характер. Красотата на лицето й допълва спокойствието и смелостта й. Точно тези черти от вътрешния свят на Рада я открояват от останалите жени. Тя не се предава на страха, а говори дръзко, дори заплашва хайдутите: „Да си вървите по работата, че знайте ли се!" Алтъните на шията й привличат погледите на свикналите да грабят мъже. Великокехайовото момиче за тях е просто поредната плячка. Но Шибил се приближава към нея не с настървение, а с любопитство. Пред него стои дяволът в женски образ, защото дяволът изкушава, а Рада без съмнение е неразгадано изкушение: „Какъв  ще е тоя дявол?” Тази изкусителка е омагьосала и природата. Посредством образен паралелизъм писателят представя напрежението при срещата между жените и хайдутите. Замлъкнала е гората. Не се чува птича песен. След проявеното хладнокръвие на Рада всичко се раздвижва: „Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката,в гората се обади птиче."А самият Шибил е озарил лицето си с усмивка и слуша омагьосан думите, които Рада изрича.

Меката светлина на очите й е балсам за грешната Шибилева душа. Ето защо разказът започва със слизането на Шибил от планината. Отишлата преди два месеца жена в хайдушкото гнездо предизвиква „слизането” на разбойника от Сините камъни долу в полето. Страшното и грешното остава горе, за да може Шибил да се превърне в Мустафа, хайдутинът - в човек. А Рада доказва, че трябва да има място за жена в хайдушкото сърце, за да има кой да му напомни, че преди да стане жестоко и студено, е преливало от обич и доброта.

В романтичния свят на „Старопланински легенди” Йордан Йовков рисува жената, която има пълна власт над мъжката природа. „Дойна или Димана?" Русата или черната? Героят от разказа „Кошута” е раздвоен пред различната женска хубост, но важното е, че когато мисли за една от тях, „усещаше се силен да събори планина".

Силни се чувстват Косан и Драгота, които, покорени от Ранкината красота, са готови да покажат силата на любовта си чрез физическа саморазправа. Хубостта на жената не може да се прикрие под „скромничките  и поприбрани дрехи", затова Ранка от разказа „Най-вярната стража” е поискана за жена от Кара Имам. Стройна, висока, с големи черни очи, героинята е поредният обаятелен женски образ в Йовковия сборник. Ако очите на Рада разстилат мека топлина и нежност, то Ранкините хвърлят върху Кара Имам кратки светкавици. Станала насила негова жена, по-късно заради нея намират смъртта си Косан и Драгота. Те обичат Ранка. Любовта им остава завинаги в сърцето.

Фатална се оказва женската хубост в света на Йовковите герои. Тя предизвиква, изкушава, вълнува, радва, облагородява мъжа, за да го доведе до неизбежната красива смърт - трагичен акцент в почти всички разкази от цикъла.

Авторовото проникване в женската душевност става чрез  задължителното вглеждане в очите им. В тях се оглежда самата им съдба. „Големите черни очи" на Божура от едноименния разказ гледат дяволито и дръзко, за да предизвестят, че хубавата циганка ще се превърне в дявол- изкусител на собствения си живот. Самата тя красива, обича да съзерцава красотата на Ганаила. Привлича я различното. Ганаила е с бяла кожа, руси коси - всичко, което Божура не е. Тя е колоритен образ в „Легендите” заради дързостта и преданата си любов към Василчо. И ако в „Шибил” влюбените протягат ръце един към друг и падат на земята прегърнати, то тук Божура впива очи в образа на любимия, появил се в кристалните води на Куков вир, и тя умира успокоена, усмихната и щастлива.

Йовковите герои в повечето случаи умират щастливи. Или намират себе си в смъртта, или се докосват до любовта. Тя е внушение и реалност. Жената в Старопланински легенди” не е само красива и благородна, вярна и предана. Тя може страстно да търси любовта, да сменя често обектите на своите чувства, да изкушава, омагьосва и да предизвиква убийствена  ревност Разказът „Постолови воденици” представя образа на жадната за емоции и удоволствия Женда, превръща Постоловите воденици в дяволско място. Неслучайно като метафоричен образ се явява големият черен пръч - алюзия с дявола. Героинята е изкусителка, чиито очи са като черни сливи, а черните й дълги плитки - като два смока, и „отдето мине, плете мрежи като паяжина".

Мъжете ходят като омагьосани, сърцата им са в плен на любовта. Изкушени са от непреодолимо, красиво чувство. Женда обаче никога не се впуска в интимни преживявания безкористно. Затова поведението й е в разрез с установените неписани патриархални правила и тя трябва да получи своето възмездие. Тя не се самоубива като Божура, не полита под дъжд от куршуми, за да защити любимия, както прави Рада. Йовков избира възмездието над Женда да бъде извършено от Марин, човека, който истински страда от нейната измяна. Защото тя плете своите паяжини, без да има любов, без трайно и дълбоко чувство. Писателят цени силата на интимните преживявания, затова жестоко наказва онова поведение, което е в разрез с истинските емоции на влюбеното сърце. Тук смъртта не е естетизирана, както е в разказа „Шибил”.

Йовковият интерес към възраждащата сила на любовта и към избраната от сърцето жена продължава и в разказа „Индже”. Страшен в жестокостта си е героят, но неговата необузданост ще бъде укротена от красивите и спокойни очи на една жена. „Много жени бяха изпитали променливата му страст. Но усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му." Йовковите герои обичат жените, около които витае атмосферата на друг, различен свят. Пиететът към различното у самия автор личи дори и в избора на имената на героините му. И Рада,и Пауна се открояват на фона на общия страх. Красиви са, но само физическата им красота не би имала успех и власт над мъжете, ако не притежаваха смелост и твърдост в характерите си. Пауна Впечатлява Индже със спокойствието и безстрашието, което той чете в очите й, затова „тя стана негова жена по закон и по обичай". В този разказ героят по-трудно стига до катарзис, преживява няколко метаморфози, докато се превърне в Индже закрилника, но първата промяна в живота му настъпва под въздействието на Пауна, която го кара да прозре, че светът не е само насилие и смърт, а има и любов, и доброта.

В художествено-философския контекст на „Старопланински легенди” любовта и смъртта са еквивалентни същности за да докаже силата на чувствата си към любимия Величко, Тиха от разказа „През чумавото” жертва себе си пред олтара на любовта и Бога. Майката бяга от чумавия, но любимата остава при него. Любовта и очарованието на жената могат да вълнуват със същата сила и в настоящето, както това е ставало в миналото. Бившият хайдутин Стоян от разказа „На Игликина поляна” се изкачва по познатите планински пътеки, за да умре горе, сред разцъфналите като запалени свещи иглики, заедно със спомена за Курта. Красотата на тази жена отново владее съзнанието на героя, кара го да преживее пак онзи момент, когато тя е избрала него и е предизвикала ревността на воеводата, който убива Курта и ранява Стоян. Разказаният спомен е символична пътека, по която героят се приближава до обичаната жена, за да стигне до мястото, където и той ще намери смъртта. Но и тук Йовков рисува красивата смърт на героя си, докоснал се още веднъж до любимата чрез спомена за нея, защото умира там, „дето умря... Курта..."

Без очарованието на женските образи светът на Йовковите „Старопланински легенди” би бил по-малко богат и по-малко красив. Героите откриват добротата, когато видят милата усмивка, превръщат се в човеци, когато чуят благата дума. Йовков познава силата на женското обаяние, затова то е неизменна част от романтичния свят на „Старопланински легенди”.