Любовта - духовната красота на нравственото "престъпление и наказание" на човека - "Шибил"

Цикълът от десет повествователни откъса „Старопланински легенди” въвежда читателя в романтичния свят на Йовковото творчество. Това е художествена вселена, изпълнена с опоетизирана нравственост и високи естетически представи за красота. Битийното присъствие на естетическата категория красота е мяра за доброто и злото в духовната същност на Йовковите герои. Те са нравствено красиви, озарени от вътрешна духовна светлина. Тя идва от мисловните дълбини на съзнанието, странно просветлява погледа и очите говорят за скрита, премълчана тайна. В тях е отразен друг, непознат свят, в който живеят душите на тези странстващи в света на прекрасното хора. Героите на Йовков са мълчаливи, откъснати на пръв поглед от действителността, която провокира размисъл, и те потъват в дълбините на изплувалия от паметта спомен. Духът „пътува” към миналото, „среща” се с преживяното някога, което оживява, изпълва се с гласове, багри и светлина. Става реалност. Това е вторият художествен план в Йовковата психологична пластика на повествованието. Между реално зримото и споменно духовното застава човекът с поглед, обърнат „навътре”, към изплувалия свят на спомена - много по-зрим и реален от заобикалящата го действителност. Затова и външната статика в поведението на героите и в тяхното физическо пласиране в художественото пространство, наподобяващо „мизансцен” от красив поетичен спектакъл, е естествено следствие от активния мисловен процес на вътрешно вглъбение, на откъсване от реалността и „пътуване” към миналото. То е свят на доброта и красота, стилизиран от филтъра на времето. Споменът, дошъл от миналото, се превръща в художествена реалност в повествованието на цикъла„Старопланински легенди”.

Творческият поглед на писателя потъва в романтичната далнина на легендите за отколешни времена, запазени във фолклора на родната Жеравна. Йовков създава свой вариант на чутото, разказаното и записаното в песни, легенди и предания. Реалност, спомен и въображение се сливат, за да изваят неповторимите романтични образи на героите от „Старопланински легенди”. Разказът „Шибил” поставя началото на този особено красив художествен цикъл в българската литература: „Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго."

Основното събитие, за което информира още първото изречение в разказа: „...слизаше от планината и отиваше да се предаде", въвежда във втория  повествователен план от развитието на художественото действие - психологичния размисъл на героя:„Той... мислеше за друго". Читателят е заинтригуван. Има възможност да проследи „пътуването” на Шибил не толкова в реалното пространство (слизането от планината долу в полето), колкото неговото „връщане” назад към преживяното, т. е. мисълта „пътува” към миналото. Действието има две различни художествени проекции: движение отгоре - надолу, от високо към ниско, от планината към полето, което е пространственото измерение в реалността на повествованието; и втората посока, определена от мисловното вглъбяване като движение на психологичното действие отвън-навътре. Тази втора художествена проекция е основна и водеща в Йовковото повествование. Винаги е в синхрон с реалното преместване в пространството на главния герой,определено от психологично мотивираното му поведение. Шибил слиза от планината, но мисли „за друго". В това пространство на вътрешно самовглъбяване (мисли за „друго”) е вписана като фрагмент от народна песен темата за любовта: „Радка на порти стоеше,/ отдолу иде Мустафа..." Любовта между Рада и Мустафа (Шибил) е в основата на споменното, психологично действие на Йовковия разказ.

Шибил носи в душата си странно видение - образа на красива жена, пробудила светли помисли у него. Той живее със спомена за Рада, срещнал я „долу" на „пътя" „ сред Джендемите". „ Страшният хайдутин" се вглежда в себе си. Мисълта „дълбае”, извиква спомена, търси го в дълбините на душата и там някъде - в най-съкровения „тайник” - открива „две очи", които го обливат със светлина. Това е неговата обич към Рада. Тя е приказно красива като бяла, светла пътека сред усоен планински дол. Такава асоциация създава пространственото описание на срещата с любовта в спомена на Шибил. Той го връща назад „преди месец-два": „ Мислеше си как преди месец - два, от високите върхове на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени."

Внушена е времева дистанция между настояще и минало, изразена чрез поглед „отгоре", от „високите върхове на „Сините камъни" към страшния дол на Джендемите. Споменът като психологично действие има вертикална посока на развитие: от високо към ниско, от гордите планински върхове към тъмното усойно „гърло" на Джендемите. Мисълта полита към страшната корава душа на Шибил. В най-тъмните й дълбини живее споменът за  „много хора", „намерили смъртта си" именно там, „сред Джендемите".Това е дяволско място, скрило тайната за престъпилата законите на човешкото добро душа на героя. В метафоричен аспект нейният пространствен израз напомня за библейския Ад, асоциативно обвързан с дола на Джендемите в художественото повествование: „Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги. два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си."

Преди срещата с Рада душата на Шибил е „усойна” и страшна, изпълнена с тъмния грях на престъплението. Тя не моли и не иска опрощение за стореното зло - отнемането на човешки живот. Самотен е „страшният хайдутин" в студената бездна на душата си, затворен сред „мрака” на греха и престъплението, той не познава доброто. То му е чуждо, а и представата за това, „кое е грях и кое не", отдавна е разколебана. Шибил живее в друг, непознат за човешката нравственост свят. Сам ограбил себе си, той не познава интимните тайни на сърцето, неговите неписани закони за духовен уют, топлина и красиви любовни трепети. Те са далеч от коравата, студена душа на Шибил. Но именно там - сред Джендемите – той открива нещо различно. Среща любовта. Душата му се променя. Светла пътека лъкатуши в дола. Това е пътят, на който стои Рада. Усмихва му се. „Две очи" го мамят, заливат го със светлина. Душата му е озарена и той тръгва към себе си, към чистата радост на сърцето, към Рада и своята любов. Нейният образ, неземно красив, живее в душата на Шибил. Той е там в дълбините на спомена, обсебил  съзнанието и мисълта му: .....една жена стоеше - на пътя, млада, хубава... Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла...Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?"

Дяволски изкусителна, любовта застава като красиво видение пред „страшния хайдутин". Шибил забравя Джендемите - Ада на своята душа, и вижда само и единствено Рада. Потъва в светлината на очите й, озовава се в красив, непознат свят. Тъмнината, грехът и страшните престъпления остават назад в хайдушкото му минало. Възкръсва човешкото, потулено дълбоко в душата на Шибил. Той застава пред истината за себе си и своя живот: ,,Как стана всичко онова, което отпосле се случи. Шибил сам не можа да разбере."

Събудил се сякаш от странен сън, той гледа света с нови очи. Пробудили са се непознати усети. Във всеки познат шум на планината долавя гласа на собственото си човешко щастие. Смехът на Рада, звънлив и кръшен, оглася съзнанието му, звучи като песен в душата му: „Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите й и как беше приятно да я гледа човек."

Шибил се любува на красивата светлина на своето щастие. В очите на Рада съзира непознатия свят на любовта, вижда и себе си, но някак отдалеч – променен и друг: „очите и го заливаха с мека и сладка светлина". Човекът в душата на Шибил е „обърнал" гръб на „страшния хайдутин". „Мека и сладка светлина" обгръща вътрешния свят на Йовковия герой. Той е променен. Ако някога е стоял над всичко човешко, сега е подвластен на най-светлото човешко чувство - любовта. На Рада принадлежи сърцето му, от нея зависи щастието му. Тя определя и неговата съдба: „Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец."

Неслучайно сред психологичните детайли на повествователното събитие Йовков вплита и митологичния мотив за нишката на съдбата, за пътя на живота чрез „конеца", появил се съвсем неочаквано, но всъщност художествено преднамерено, в ръцете на Рада сред планинските усои на Джендемите. Като дребните пророчици в митологията, тя преброява съдбата на Шибил, а чрез материалния знак на конеца „привързва” душата му към обета на човешкото добро. Към него води нов непознат „път". Рада определя посоката му, „вплита" нова нишка в пътя на „страшния хайдутин", който води към доброто, озарило вътрешния му свят със светлина. Подобно на нишката на Ариадна, и конецът на Рада, пришил скъсаното сукно на ръкава на хайдутина, ще покаже на Шибил изгубения път към себе си, към своята същност и към човешкото добро в собствената му съдба.

Той стъпва на светлата духовна пътека на съдбата си, виеща се като пророчески път сред дола, където среща „светлите" усмихнати очи на Рада. В тях, а не в своята „тъмна" от прегрешения душа Шибил съзира дръзката, витална сила на дух, обещаващ щедро нов живот. Повярвал в неземната красота на тази неведома, изкусителна сила, героят избира пътя към хората, който води там „долу", при Рада. За първи път в българската литература високото планинско било на Балкана е място за среща между тъмните страсти на престъпилата човешките закони душа и светлите пориви на съзнание, обсебено от тайната на любовта. Две легенди, едната - на доброто, а другата - на злото, „спорят" за душата на Шибил. Приказната романтичност на разказа за„страшния хайдутин" ще отстъпи по сила на красивата нова легенда за човешката любов. Без нея хайдушката романтика губи очарованието си. Планината вече не е същата без любовта на Рада. Високите планински върхове на Сините камъни са пространство на болния, но самотен дух. Шибил потъва в размисъл. Той е сам ..там - горе" на върха на Балкана. В душата му живее споменът за красива жена и „две очи", в чиято „мека светлина" чезне тъмната „сянка" на страшния хайдутин, притаил се в планинските усои. В дебрите на хайдушкия Балкан Шибил открива своя нов образ - на човека в себе си.

Той се откроява сред „мрака" на душата му, огрян от светлия поглед на Рада: „Спомни си Рада и се усмихна." „Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол... И той я виждаше тъй, както я беше видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше."

Съдбата на Шибил е предопределена. На пътя на хайдутина е застанала жена - дяволски красива и изкусителна. Тя го гледа и му се усмихва. Това е любовта, а нейният път води „долу" в полето, слиза от планината, за да намери смъртта, но заедно с нея - и любовта. Така легендата за „страшния хайдутин" е обвеяна с трагичната красота на нова легенда – този път за човека, намерил в хармонията между любов и смърт своята нравствена същност. Тя е с митологични художествени измерения. Носи идеалния образ на красивото у човека - основна творческа цел и духовно послание на Йовков в цикъла „Старопланински легенди”.

Пръв към митологичната сила на красотата, лумнала като любовен огън в душата, тръгва Шибил: „А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече тежко непотребно бреме."

Този Йовков герой, мълчаливо премислил съдбата си, претегля на нравствените везни на своя житейски жребий всичко преживяно като добро и зло в живота си. Живее на границата между светлината и мрака, изправен между планината и полето. „Горе", по върховете на Сините камъни е самотата на хайдутина, заживял с мъката на човека, чиято любов е „долу", в полето. Но там може би го чака смъртта. Противоречив е размисълът на Шибил. Разбира, че греховете, преди да срещне Рада в онзи страшен дол на Джендемите, натежават Но той обича. Вярва, че щастието предстои. Преизпълнен е с желание да сътвори добро в предстоящите си дни. Но съдбата е приготвила страшно възмездие за погазените закони на човечността. Наказва го с любов, която няма да изживее докрай. Шибил познава само началото на дългия си път към красивата обич - своето тръгване към Рада. „Две очи" го водят, „меката" им светлина го залива, гони „мрака" от душата, но той никога няма да познае изгарящата реална сила на любовта. Тя ще бъде пожелание и спомен, но не и действителност.

Шибил не е орисан любовта да бъде негово настояще. Той върви към надеждата за интимно щастие. Това е неговото невъзможно бъдеще, изразено със символния знак на бялата кърпа, която трябва да развее кърсердаринът Мурад бей от „разтворения прозорец", „горе" на Черковното кафене. Но „горе", в планинските усои Шибил е проливал човешка кръв и е отнемал насилствено живот. Наказвал е незаслужено със смърт невинни хора. Сам е определил присъдата си. Наказан е също със смърт. Вместо бяла, на прозореца „горе" на Черковното кафене се появява червена кърпа. Някой усилено маха. Това е Велико кехая - бащата на Рада. Той е пожелал смъртта на Шибил. Съдбата поднася своето възмездие. То е с библейски, старозаветни стойности - трагично красиво в своята нравствена справедливост. Пролятата кръв изисква равен по сила „кървав" жребий. Смъртта повелява смърт: „Припукаха пушки: къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав."

Обреченият на смърт умира красиво. Нишката на живота е прекъсната, когато душата е познала любовта, а „страшният хайдутин" - човека в себе си. Шибил получава най-страшното наказание, но най-красивото в своята библейска справедливост нравствено възмездие. Умира с душа, разтворила „обятия" за обич и красота: „Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака... Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце като да я прегърне."

Но вместо Рада, съдбата е предопределила Шибил да  „прегърне" смъртта:  „Припукаха пак пушки. Падна Шибил... Падна до него и Рада... като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът."

Любов и смърт, престъпление и наказание сплитат светлината и мрака в обречените души на Шибил и Рада. Между тях завинаги остава червеният карамфил - неоткъснатият и от двамата цвят на любовта, превърнат от легендата за Мустафа (Шибил) и Рада във възмездния знак на съдбата. Тя винаги идва неочаквано,  в най-красивия миг на човешкия живот. Напомня за „престъплението и наказанието" на човека от самия човек. В това е неговата нравствена сила и слабост, но и неговата духовна красота - художествена цел на повествователното действие в разказа „Шибил” на Йордан Йовков.