Разказът на Иван Вазов „Една българка” е творба, която разкрива величието на една от многото български жени в последните дни на робството, когато националноосвободителната борба на народа ни изживява своите героични и трагични дни. Героинята в разказа-баба Илийца, е „една българка”, тоест тя притежава нещо изключително, което я отделя от общата представа за високи човешки добродетели, присъщи на народа - доброта, милосърдие, отзивчивост, чувство за дълг, вяра в Бога, родолюбие и пр. Всички тези ценни качества, съчетани с редица положителни личностни черти на героинята, проявени при извънредните жизнени обстоятелства, й придават облика на изключителна българка. Така в образа на баба Илийца се преплита обикновеното с необикновеното, които са в неделимо единство. Тя е „една от многото" и същевременно една от малкото българи, които не осъзнават, че във всекидневието на човешкия си делник са готови да извършат безпримерен подвиг. Той не е със знака на героичната жертвеност, а е израз на човешко милосърдие и нравственост.
Баба Илийца е обикновена жена от народа („с изпечени селски ръце"). Тръгнала към манастира да дири спасение за болното си внуче, тя попада в неочаквана ситуация, която определя цялото й по-нататъшно поведение. Ненадейно появилият се пред нея момък с „измахнато и бледно" лице моли за хляб и търси закрила. Бързо преодоляла първоначалната си уплаха, баба Илийца реагира спонтанно: „ Тя веднага се сети: „ От ония е, дето ги гонят сега!..." И сякаш водена от майчински инстинкт, тя посяга да търси хляб в торбата. Без да се колебае, старата жена съзнава, че трябва да помогне на бунтовника. У нея заговаря и доброто й сърце: „Да направя това добро... клетнику". Със състрадателна душа, тя „милостиво" гледа измъченото му лице. Чувства го близък, нарича го „синко". А естественото за душата на българина милосърдие пробужда човешко съчувствие у баба Илийца към изпадналия в беда: „Нали сме христиени." В искрената й молитва: ,,...божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става", прозира сърдечното отношение на жената от народа към онези, които са обрекли живота си за спасение на българското, макар и сама да разбира, че царщина така лесно не се „събаря". За нашия народ религиозното чувство е част от националното съзнание. Ето защо „християнин” и „българин" са две измерения на понятието човек - в мислите на Илийца. За нея е немислимо да бъдеш добър християнин, без да си добър българин. Тя не се съмнява, че игуменът ще помогне, защото е „старец милостив и добър българин".
Всички чувства, които определят поведението на баба Илийца, приела „присърце" хуманната мисия да помогне на бунтовника, са сложно преплетени с нейното ярко изразено родолюбие. Тя има национално съзнание, доказвано от делата й. Неслучайно Вазов назовава разказа си „Една българка”, сменяйки първоначалното заглавие „Челопешката гора", като акцентира върху националната принадлежност на героинята.
През тази нощ, баба Илийца показва на какво е способна българката, в чието сърце е пламнала „искрата" на човешкото съчувствие, но и на родолюбивото чувство. Нищо не е в състояние да я отклони от пътя й да изпълни благородната мисия – нито страшното бреме на развилнелите се турци, нито злокобната тъмнина на нощта, нито изпречилите се пред нея трудности.
С първоначалното препятствие – не толкова голямо- тя се справя лесно. Благодарение на своята съобразителност, упоритост и тактичност, Илийца успява да умилостиви безсърдечните турци и да ги склони да я вземат в лодката, след като грубо са прогонили другите българки.
Сериозно е стълкновението на бедната челопеченка с калугера на манастира - отец Евтимий. То очертава контраста между нравствеността и морала на двамата герои. На безстрашието и широко отворената душа на старата жена за болката на другия се противопоставя страхливостта, егоизмът, липсата на национално и религиозно чувство у сприхавия Божи служител. Жалкото му поведение е продиктувано от страх за собствения му живот. Показателно е различното съдържание, което двамата влагат в думата „ония". Докато за баба Илийца „ония" са тръгнали да се жертват „за християнска вяра", което значи - за българското, за калугера „ония" са бунтаджиите, които могат да нарушат неговото спокойствие и да го изложат на опасност. Разчитайки на съдействие и подкрепа от негова страна, като се позовава на християнското съзнание: „Нали сме христиени", българката среща безразличие към проповядваните от отец Евтимий нравствени изисквания на християнския морал.
В Желанието си да помогне баба Илийца открадва дреха от свято място - постъпка греховна и почти непростима от църквата Но тя е оправдана от благородната цел, издига героинята над обикновените житейски норми и закони.
Необикновеното у баба Илийца е състояние на духа, близко до „лудостта". В разказа определението „луд" се повтаря няколко пъти. То става ключово проблемно понятие за българска духовност, съизмерима с трагичния героизъм на епохата. „Луда" - така нарича калугерът челопеченката за това, че е тръгнала в това опасно време и той е принуден нощем да отваря манастирската врата. Още по-„луда"е тя за него: „Луда си ти", че иска да напусне манастира посред нощ. „Луда не луда, ще вървя"-отвръща Илийца, като не търпи нито възражения, нито съвети. Проблемът за „лудостта" в творчеството на Вазов с предосвобожденска тематика добива ценностен смисъл. Изразява онова високо въодушевление, което извежда човека от обикновено делничното и „опиянява" духа. Това е една надежда за нравственост и човечност. При баба Илийца „лудостта" е непреодолимо желание да стори добро „клетнику".
Необикновеното у Вазовата героиня се проявява, когато не се спира пред нищо, за да премине мътния Искър през нощта. Разбрала, че лодкарят се е прибрал в селото, тя изпада в голяма тревога. Обзема я чувство за безпомощност. Двукратно зададеният въпрос: „Що да чини?", издава отчаяние, но и стремеж да намери изход. Героинята отхвърля мисълта да чака до разсъмване. Твърдият й характер, смелостта и решителността й се проявяват, когато въпреки риска, решава сама да гребе: „ Това й се видя опасно, но друг избор не й оставаше." Още тази нощ тя трябва да изпълни задачата си, но смелата жена се изправя пред ново препятствие-дълбоко забития в земята кол, за който е забързана ладията. Писателят разкрива сложните психологически преживявания на героинята, изпаднала в безизходица. Върховно е напрежението на духовните и физически сили на баба Илийца, решила на всяка цена да изтръгне срасналия се сякаш със земята крайречен кол. Той стои там от години - здраво и непоклатимо забит. Но баба Илийца го изтръгва. Силното Желание да помогне й вдъхва изключителна сила, с която тя побеждава зависимостта си от обстоятелствата, извисява се над тях и робската действителност. Забитият в земята кол е символ на трагичната зависимост на българина от робските условия за живот. Баба Илийца ги преодолява. Изтръгва кола и ладията се понася по мътните води на Искъра.
Нравствената извисеност на баба Илийца намира още по-ярко проявление при втората среща с бунтовника. На неговия въпрос къде да се дене, тя отговаря простичко: „Как къде? Ами у дома!” Това е естествен резултат от пътя, изминат от нейното съзнание. На пръв поглед внезапно, решението й да го заведе у дома е подготвено в съзнанието й от всичко преживяно през тази нощ. Тя разбира големия риск, който поема: „Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят". Но гласът на сърцето й не може да бъде заглушен от никакви разумни съображения. Тогава, когато много от селяните се страхуват дори да излязат от своите къщи, а някои от тях от страх могат да станат и предатели, Илийца великодушно предлага своя дом, за да приюти един преследван от турците бунтовник. Себеотрицание, което издига човека над дребнавото егоистично съществуване! Трогнат от това човешко отношение, бунтовникът вижда в старата жена „своя майка, свой спасител, свое провидение". А тя, озарена от щастието на добротвореца, в нетърпението си да извърши това добро дело, пожелава да има крила, за да хвръкне по-скоро и отнесе със себе си обезсиления момък.
Образът на Илийца добива още по-светъл ореол, когато потресена, мислейки, че детенцето е умряло, изпада в дълбока скръб, но се обръща към четника с думите: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера пак тука, та да те намеря." Въпреки болката от личното си нещастие, тя не забравя и не нарушава обещанието си. Нужна е голяма душевна щедрост, за да си способен на такава постъпка! Това е кулминацията в нравствената и духовна извисеност на героинята.
Поведението на баба Илийца в тази драматична нощ показва величието на българката, завладяна от високо благородни чувства. Нейните постъпки носят знака на тих и мълчалив подвиг, сочещ победата на един силен човешки дух. Това е подвигът на една българка - обикновена и същевременно необикновена.
@bgmateriali.com
