„Тоз, който падне в бой за свобода“: образът на бореца за свобода и правда в поезията на Христо Ботев, анализ на „Хайдути“, „На прощаване“ и „Хаджи Димитър“

Единственият главен герой в поезията на Христо Ботев е борецът за национална свобода и социална правда. Най – пълно този образ е проследен и разработен в стихотворенията “Хайдути”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър” и Обесването на Васил Левски”. Тези творби са подредени в строг хронологичен ред, защото освен развитието и идейното израстване на бореца за свобода, те проследяват трите етапа на националноосвободителната борба на българския народ срещу поробителите. Това са: хайдутството, почиващо на базата на личното отмъщение; четничеството като борческа тактика и организираното народно въстание. 
В поемата “Хайдути”, Ботев изцяло стъпва върху традицията на българската народна песен, за да предаде живота, подвизите и народното отношение към един от най – популярните български хайдути  Чавдар войвода. Композицията на произведението е твърде оригинална – разделено е на три самостойни части, които обаче не спазват историческия ход на събитията. Така в първата част на поемата поетът е разкрил собственото  си отношение към герои като Чавдар войвода:  
Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти –                               
доброму добро да прави, лошия с ножа по глава...         
Тук е заложено чувството на благородна завист към онези героични българи, които с оръжие в ръка са отмъщавали на чуждите поробители и социалните потисници. Нещо повече – в подредбата на народната песен е представена гордостта на поета от факта, че неговата родина е майка на толкова много героични личности.Във втората част на творбата Ботев разкрива героизма на Чавдар войвода, същността  на неговото дело и широката му известност в цялата поробена България. Няма човек, който да не споменава името на големия български хайдутин с най – дълбоко чувство на преклонение и признателност:
и страпшен беше хайдутин                                                   
за чорбаджии и турци,                                                   
ала за клети сюрмаси                                                   
крило бе Чавдар войвода!
Чак в третата част Ботев влага основната сюжетна линия – осъзнаването на бъдещия борец, още от най – ранното му детство. Едва дванадесетгодишен юноша, малкият Чавдар вече е успял да прецени кои са враговете на народа и в лицето на своя вуйчо да познае чорбаджията – народен потисник и социален враг. Силни и проницателни са словата му, отправени като укор към майка му:                                        
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко, казвам ти –
Не ща при него да седя...
Най – яркото в образа на Чавдар е фактът,че още дете, той определя сам своя бъдещ път в живота – да поеме по отъпканата пътека на бащата хайдутин:
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина; 
Татко ми да ме научи
на к`ъвто иска занаят.   
Освен вълнуващия образ на легендарния Чавдар войвода Ботев разкрива и образа на майката. Тя страстно желае нейният син да се изучи, за да се изтръгне от простотията и мрака на невежеството, в което са живели неговите родители. Така поетът утвърждава българката не само като патриотка, но и като радетелка на науката.В по – нова светлина е представен борецът  за свобода в поемата “На прощаване”. В нея са разкрити чувствата, мислите и вълненията на младия герой в навечерието на предстоящата борба с врага. В това пламенно писмо – изповед до майката са вложени най – съкровените изживявания и желания на бореца. Той не иска от нея да плаче за обречения му живот на бунтовник, а посочвайки причините, накарали го да тръгне на борба, я кара да го разбере и да възприеме неговите идеи:Но кълни, майко, проклинайтаз турска черна прокуда…Друг мотив за участието му в борбата е неговият висок патриотизъм и ярко мъжество, които му позволяват да гледа спокойно как турците вилнеят в свидната му родина. Влюбен в България до фанатизъм, героят е твърдо решен да влее своята младост, сили и живот в тази справедлива и свещена народна борба. Нищо, дори и майчините сълзи не са в състояние да го върнат назад от поетия вече път на борбата:
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен...
Чрез двойната употреба на наречието “вече” Христо Ботев е разкрил непоклатимото и окончателно, неподлежащо на промяна решение на лирическия герой да участва в националноосвободителната борба. От нея са възможни два изхода. Най – щастливата възможност е той да остане жив и успешно да достигне до родния град. А най – прекрасния миг ще бъде свидната му майка да го посрещне с китка цвете, да го целуне и да го приветства със свещените за всеки борец думи: “Свобода или смърт юнашка!”. Този момент разкрива възвишения патриотизъм на човека, който желае да види свободна цялата си родина. Ботевия герой обаче много ясно съзнава, че борбата е жестока и неумолима, че в нея ще паднат хиляди жертви и една от тях може би ще бъде самият той. Но този повод отправя няколко заветни молби към своята майка. Преди всичко иска от нея да посрещне вестта за неговата смърт без плач и с гордо вдигната глава, окриляна от мисълта, че е откърмила такъв герой, който е отдал живота си за народ и родина.Второто, което изисква от майка си е да възпита неговите братя така, както е възпитала и самия него – в непримиримост към робството и насилието и в страстна любов към народ и отечество. Тогава те ще поемат и продължат неговото дело и може би ще го доведат до победен край:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със саби помилват...
В тези заветни слова е вложена великата идея за приемственост в борбата, която вече не се измерва с поколенията баща и син, както в “Хайдути”, а се предава от брат на брата. Тук се крие и оптимизмът на революционера Ботев, че започнатото освободително дело няма да загине, няма да се провали, а въпреки всичко ще успее. Онова, което най – много извисява лирическия герой е неговата висока нравственост и чист, неопетнен патриотизъм – от борбата той не очаква никакви материални облаги. Най – голямата награда за него:
Но стига ми тая награда – 
да каже нявга народът: 
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода...
Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на бореца за свобода.Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа си. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката неравна борба за живот и смърт. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.
В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жетварската песен става все по тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, но това е само миг, защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.
За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост и волност. Поетът е включил дори митични самодиви, в чието страдание да облекчат болките в предсмъртния му миг. И тук борецът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да оправдае съдбата на своите другари по оръжие:
Кажи ми,сестро,де – Караджата?
Дее и мойта вярна дружина?
Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение. Дори Балканът запява хайдушка песен.Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев племенно възкликва: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.