Образът на хайдутина - Хайдушки народни песни

ОБРАЗЪТ НА ХАЙДУТИНА - ХАЙДУШКИ НАРОДНИ ПЕСНИ

Изворите на националната чест и достойнство се крият в славното ни героично минало. Българите винаги са отстоявали своята чест и достойнство, борили са се за националната си независимост. Достатъчно е да се потопим в романтичния свят на Балкана, Рила, Пирин, за да чуем нашепваните от горите песни за храбри и юначни войводи, за смели и безстрашни защитници на покорения, но непокорен народ.

„Хайдушките песни! Те са най-ценното, що е създал българинът... “ - казва поетът Пенчо Славейков. Възникнали едновременно с появата на хайдутството - една своеобразна форма на протест срещу османското владичество, тези песни отразяват признателността на българския народ към верните му и смели синове, тръгнали да се бият в негова защита.
Легендарният български хайдутин е човек горд, свободолюбив и непокорен. (Думата хайдук (хайдуг) е от унгарски произход и означава въоръжен човек, обикновен разбойник или борец за правда и свобода.) Непобедим, той всява страх у потисниците и предизвиква възхищението и благодарност на сънародниците си. В песента „Прочул са й Ильо войвода“ народният певец разкрива именно това преклонение на народа пред юначеството на един от своите закрилници: 

Прочул са й Ильо войвода, 
прочул са й, зачул са й 
по тъзи Рила планина, 
по този Доспат балкана, 
по тез баири високи, 
из тез долове дълбоки.

Гората - майка и приятел на хайдутина, е най- сигурната крепост за него. Тя е неговото защитено българско пространство, където живее волно и свободно и от което черпи неизтощимата си енергия. Недостижими за врага са тези „баири високи“, „тез долове дълбоки“. Там не може „фтичка да фръкне, / камо ли челяк да мине“. В описанието на това пространство народният певец съчетава реалното и фантастичното. Несломимият хайдутин не скланя глава пред турци и чорбаджии, не търпи никакви обиди и насилия. Той брани и отстоява недосегаемостта на своята хайдушка земя. Съвсем естествена е реакцията на потисниците, които Ильо войвода преследва и не допуска да вилнеят и да нападат народа. Със своята юначна дружина войводата е „разплакал агите / и е наплашил дервиши“. Истинският Ильо Марков, вдъхновил народния певец, е станал хайдутин, за да отмъсти за смъртта на брат си, убит от турците (според войводата Панайот Хитов). Страшилище за народните душмани, шест години той води многобройната си дружина из Доспат планина.

В народната лесен „Прочул са й Ильо войвода“ не е нарисуван портрет на героя. Певецът създава представа за неговата осанка, качества и достойнства чрез думите и реакциите на османлиите. Тази представа се доразвива във въображението на читателя/слушателя. Силата, героизмът, мъжеството на прочулия се „по тъзи Рила планина / по този Доспат балкан“ войвода всява страх и ужас у враговете. Събралите се „и турци, и арнаути, / и тези голи цигани“ са „въз пашата отишле“, но не да го молят да ги предвожда срещу Ильо войвода. Помощ те искат от низамите - войниците от редовната османска войска. Само с тяхна помощ те ще могат да осъществят жестокото си отмъщение: 

главата му да отрежем, 
като на агне гергьовско, 
като на пиле петровско, 
кожата да му напълним 
със тригодишен бузалак...

Осъзнали своята безпомощност пред това невиждано чудо - „гяурин“ смело да се противопоставя на огромната империя, те търсят подкрепа от пашата, а той - смутен и объркан, разгневен от дързостта на Ильо войвода, отправя властно заповедта си към низамите:

Ильо войвода фанете, 
тук го въз меня донесте, 
да видя, джанъм, да видя 
какъв е Ильо гяурин, 
какъв е Ильо хайдутин...

Повторението на рефрена: „че е разплакал агите / и е наплашил дервиши“, подчертава изключителната мощ на българския войвода и отвежда към неочакваната развръзка в поведението на низамите. Усетили безсилието си в неравностойния двубой с твърде смелия противник, те изпадат в унизително положение „да плачат и думат“:

- Пашо льо, царска заптийо, 
прати ни, пашо, на Стамбол 
със царя да се биеме, 
ала ни пази, не пращай 
Иля войвода да гоним, 
че ми е юнак над юнак.

Дори и редовната турска войска се плаши да се изправи срещу този „юнак над юнак“, защото знае, че няма да го победи:

Иля го куршум не бие,
Иля го камък не сече.

Народната памет митологизира образа на Ильо войвода, представяйки безпощадността на пашата, на турци, арнаути и цигани, на низамите. Враговете му са обсебени от невъобразим страх, а това показва, че устоите на Османската империя вече са разклатени, щом нейните служители са толкова притеснени от един български войвода - хайдутин. Часът на справедливост наближава и народът все по-често и все по-успешно се съпротивлява на поробителите, доказвайки, че е достоен да бъде свободен. Ильо войвода дочаква Освобождението на България, защото до края на своето господство османците не успяват да го заловят.

Песента „Прочул са й Ильо войвода“ е доказателство за непресъхващата любов на народа към верните му синове - пазители и бранители на българския дух.

Героичен и романтичен е светът на българския хайдутин. Гората е неговият дом, неговата стихия. Тя е основен персонаж в хайдушката песен „Заплакала е гората“. Одухотвореният образ на гората е израз на тъгата на народа, породена от отсъствието на любимия му закрилник - Индже войвода. Пречистената душа на някогашния кърджалийски главатар, живял в размирно време, жадува за добрини. С неговия образ народът свързва дългоочакваната свобода, избавлението от недостойната и незаслужена робска съдба. Ето защо основният мотив на песента „Заплакала е гората“ е нетърпеливото очакване да се появи Индже със своите верни и всеотдайни юнаци:

- Де да е Индже да дойде 
с петстотин млади юнаци, 
дето ги куршум не фаща, 
горите да развеселят!

Народът знае, че появата на хайдушката дружина ще му осигури спокойствие и ще възстанови справедливост. В отсъствието на храбрите български закрилници той се чувства беззащитен и отчаян. Наскърбена е и цялата българска земя:

Заплакала е гората, 
гората и планината, 
и на гората дървето, 
и на дървето вършето, 
и на вършето листата, 
и на полето тревата, 
и на кладенците водата 
заради Индже войвода.

Цялата природа е одухотворена. Жалбата на гората метафорично изразява народното страдание. Родният дом на хайдутите от ранна пролет до късна есен - гората, дълбоко страда от раздялата си със своите синове, но се надява и тръпне в неспокойно очакване отново те да се появят.

Дочул тъжния плач на гората, верен на хайдушкия си дълг, Индже войвода откликва на народната жалба и бърза да събере вярната си дружина:

- Кольо-ле, Кольо байрактар, 
развивай, Кольо, байраци, 
събирай, Кольо, юнаци, 
гората да развеселим, 
гората и планината...

Тъгата отстъпва място на радостното оживление от предстоящата среща с хайдутите. Индже е притеснен в началото, когато повежда юнаците, но спокойствието му се възвръща при мисълта, че гората го очаква. Като същинска майка - закрилница, тя ще посрещне Индже и хайдушката му дружина:

- Ти дойди, Индже войвода, 
аз ще ти сянка направя, 
още ще вода източа, 
като за тебе войвода
и за твой отбор юнаци.

В хайдушките народни песни българският народ увековечава спомена за Индже войвода и неговата дружина, защото те са го закриляли и пазили, подчинявайки мисълта и действията си на неговата защита от произвола на поробителите.

Песента „Заплакала е гората“ е израз на взаимната обич, уважение и доверие между народа и неговите верни и смели синове - хайдутите, борци за народна свобода.