Обща характеристика на модернистичното изкуство
Зареждане на оценките…
В средата на 19. век Романтизмът вече е превалил своя връх, а Реализмът продължава да печели нови територии и да привлича нови талантливи автори. И точно в този момент се появява едно явление, чиято основна задача сякаш е да отрече всичко съществувало до този момент в областта на изкуството, обявявайки го за отживяло и упадъчно. Още първият представител на това направление – поетът Шарл Бодлер – започва да нарича бързо увеличаващата се група на новите литератори „декаденти“ (от „декаданс“ – упадък). По-късно изследователите ще нарекат това движение, което преживява в течение на следващите сто години най-разнообразни превъплъщения, „модернизъм“. Отделните модернистични школи се различават съществено една от друга по своите изобразителни принципи, но въпреки това имат обща основа и общи черти. Затова е възможно да се говори за една цялостна тенденция в развитието на художествената култура, която носи обобщаващото наименование „модернизъм“.
ПРЕДПОСТАВКИ
19. век е времето, в което се променя цялостният икономически, обществен и духовен ред в света. Капитализмът навлиза в своята най-интензивна фаза на развитие, осъществявайки мащабна индустриализация, която заменя традиционния начин на производство. Това изцяло променя съществувалия до този момент начин на живот. Човекът започва да се чувства все по-отчужден както от себеподобните си, така и от света. Традиционната вяра в силата на общността отстъпва мястото си на егоизма. Това довежда до една изключително остра духовна и социална криза, която в началото на 20. век се разразява в поредица от кървави конфликти. Става все по-очевидно, че изкуството и литературата вече не са в състояние да изпълняват своята хуманистична роля – да предлагат идеи, морални принципи, модели за поведение. Оттук идва и желанието на новите поколения художници, литератори и музиканти да се разграничат от традиционното изкуство и отхвърляйки го, да издигнат нови принципи на художествено въздействие. Това довежда и до съвсем нова представа за обществената роля на твореца. Той вече не се възприема като духовен водач на общността, а като изразител на чувствата, мислите и проблемите на онези, които се усещат отритнати от обществото и затова се намират в остър конфликт с него. Така се появява фигурата на бохема – човек, съзнателно избрал асоциалното поведение като протест срещу закостенелите и лицемерни обществени порядки.
Заедно с това 19. век е и времето, в което се поставят основите на модерната наука и философия. С разпадането на традиционния колективен начин на живот на преден план излизат проблемите на отделната личност. Индивидуализмът става водещо направление в духовния живот на Европа и света. Новите философи и учени започват да пропагандират идеята, че спасението на човечеството може да се осъществи само ако се развие индивидът, който да намери морални устои не в изискванията на обществото, а в самия себе си. Оттук и повишеният интерес към вътрешния живот на човека: към неговите чувства, преживявания, сънища, мечти. Те и само те определят същността му според новите мислители. Затова изкуството трябва да се съсредоточи върху проблемите на човешката душа и да загърби социалната проблематика.
Нуждата да се навлезе в дълбините на душата прави очевидна невъзможността това да се постигне с помощта на традиционните изразни средства. Новите задачи изискват и нови инструменти. Ето защо търсенето на различни изобразителни принципи става отличителната черта на всички модернистични направления. Нещо повече: наименованията им са свързани с най-характерните за тях художествени средства – символизъм, експресионизъм, дадаизъм, сюрреализъм, „поток на съзнанието“ и т.н.
Така съчетанието на обществени, идейни и художествени предпоставки закономерно води до появата и бурното развитие на модернистичното изкуство, властвало в художествената литература чак до средата на 20. век.
Понятието „модернизъм“ произхожда от латинската форма modernus – съвременен, неотдавнашен. То се появява сравнително късно в литературната теория, за да обхване общите черти на разнообразните художествени направления, появили се в изкуството след средата на 19. век. Още първите представители на модернизма издигат на преден план разграничението
между своето време и времето на предците. Така че думата „модернизъм“, поставяща акцент върху съвременността, успешно изразява идеята за разрив между новото и предходното изкуство. Именно тази идея е водеща във всички отделни художествени школи, които можем да наречем модернистични.
Първите прояви на модернистично отношение към духовната култура откриваме в творчеството на френския поет Шарл Бодлер, чиято стихосбирка „Цветя на злото“ очертава основните теми, чувства и художествени принципи на новото направление. В основата на модернистичния бунт на Бодлер лежи провокацията – принцип, който постепенно ще стане водещ в развитието на всички модернистични школи. Провокация към традиционния морал, към досегашните принципи на изкуството, към утвърдените читателски навици. Бодлер обаче остава сравнително самотен в своята борба с традиционните нагласи. Малко по-късно се оформя първата модернистична школа – символизмът, чиито представители, въпреки декларациите си, че всеки от тях е неповторима индивидуалност, оформят една обща изобразителна техника, основаваща се на отказа от външна наподобителност и на стремежа да се изрази някаква идея с помощта на символи, акцент не върху общото, а върху мимолетното: нюанс, настроение, моментно впечатление. Символизмът има голям успех и се възприема в повечето европейски култури, сред които е и българската. Той си остава и едно от най-дълго просъществувалите модернистични направления - окончателното му преодоляване се осъществява чак през 20-те години на 20. век. Другите модернистични школи – експресионизъм, имажинизъм, дадаизъм, сюрреализъм и т.н., са сравнително по-мимолетни, което обаче не им пречи да създадат големи художествени шедьоври, останали в културната съкровищница на човечеството.
ХУДОЖЕСТВЕНИ ПРИНЦИПИ
Основният принцип на модернистичното изкуство е стремежът му към отрицание на традицията. В това отношение модернистите приличат на романтиците, но техният бунт е много по-краен. Причината за това отрицание се крие не в самоцелната жажда да се противопоставиш, а в нуждата да се проблематизират скритите проблеми на човека и обществото. Най-често това става с помощта на скандал и провокация, които се оказват най-ефикасните средства да се доведат до точка на кипене духовните противоречия на човека и обществото. Оттук и най-важният изобразителен принцип на модернистичното изкуство става иронията, която подлага на съмнение всяка заварена истина и всеки утвърден модел.
Вторият важен принцип на модернистичното изкуство е свързан с нуждата да се открият нови изобразителни принципи и изразни средства. И тъй като те не могат да се вземат от традицията, появява се нуждата от експеримент. Така модернистичното изкуство започва да играе ролята на авангард, който прокарва нови пътища, предлагайки нови теми, нови средства за изображение, нови механизми за въздействие. Модернизмът отхвърля установения от векове принцип изкуството да подражава на природата. Светът започва да се изобразява деформиран, алогичен, лишен от установен порядък. Художествената реалност става пределно условна и субективна, с което се подчертава невъзможността за постигане на установени и вечни истини за света и човека. Животът се възприема не като факт, а като проблем, който трудно може да се разреши, защото действителността е абсурдна и подчинена на хаоса. Затова и водещото чувство в поезията на модернизма е отчуждеността от обществото – изразена чрез непрестанната печал на символистите, чрез крясъка на експресионистите или чрез тоталната насмешка на сюрреалистите и абсурдистите. Оттук произлизат и водещите теми на модернистичното изкуство: тъгата по неживения живот, съзнанието за невъзможния диалог с другите и със света, усещането за излишност на човека.
Третият важен момент в развитието на модернистичното изкуство е неговият манифестен характер. Всяка модернистична школа започва с отхвърляне на предходниците и с утвърждаване на някакъв нов изобразителен принцип. За да стане това очевидно за публиката, модернистите си служат с манифести – било те художествени творби като стихотворението „Поетическото изкуство“ на Верлен, което прочетохте в началото, било специално написани критически текстове. В тези манифести представителите на новата школа заявяват срещу кои остарели норми на морала въстават, кои нови хуманитарни ценности искат да наложат, какво от традицията отхвърлят и какви нови изразни средства въвеждат. Това е необходимо, за да може публиката да се ориентира в новия художествен език и така да разбере произведенията на школата.
Тези три основни принципа на модернистичното изкуство го правят остър изразител на конфликта на човека със съществуващия обществен ред. Затова често модернистите са подлагани на преследвания. Още първият техен представител – Шарл Бодлер – получава присъда за нарушаване на обществения морал от съдилищата на Наполеон III за стихосбирката си „Цветя на злото“. Тоталитарните режими на 20. век – фашизмът и комунизмът – ожесточено преследват художниците модернисти, като нерядко се стига и до тяхното физическо унищожение. Но дори и в по-либералните общества модернистите винаги играят ролята на социални аутсайдери. Тук обаче се появява и един парадокс. След поредния модернистичен бунт новите художествени средства бързо си пробиват път и само след едно поколение стават утвърдена художествена практика. А произведенията на модернистите влизат в музея или в литературния канон – институциите, изразяващи традицията, която модернистите искат да отхвърлят.
През втората половина на 20. век дори се създава парадоксалната институция „Музей на модерното изкуство“. Така всъщност се стига и до логичния край на всички модернистични течения – ако няма срещу какво да се противопостави, модернизмът е невъзможен.