Изкуство, което рисува картини, а не дървета: модернизмът, символизмът и импресионизмът. Литературно-исторически обзор за 9. клас
Зареждане на оценките…
Понятието модернизъм има широк спектър от значения. Най-общият смисъл, в който то се употребява, го представя като основен ориентир в историческите процеси. В подобна светлина с модернизъм се означава противопоставянето срещу някаква историческа епоха, която е отминала и е била преодоляна и изместена.
ТЕРМИНИТЕ МОДЕРНИЗЪМ И МОДЕРНОСТ
Терминът модернизъм произлиза от френската дума moderne, която означава нов, съвременен. Тя на свой ред идва от латинското modernus (или modo), със значение „точно сега“. В първоначалната си употреба през Средновековието (например в трудовете на свети Августин Блажени) понятието е означавало новата християнска епоха, видяна в нейната противопоставеност спрямо езическото минало. Впоследствие епохата на Ренесанса се самоидентифицира като модерност, противопоставяйки се на предхождащите я „тъмни“ средни векове, но не и на вече отново издигнатата в ценност езическа Античност.
През XVIII век като модерна започва да се разбира културата на Просвещението. На този етап основният смисъл на понятието коренно се променя заедно с новата историческа представа за съвременност. Докато мисленето за време и история през Средновековието и Ренесанса е определено от християнската идея за света като движение към някакъв неотвратим край, светската култура от Просвещението насетне разбира историята като разгръщане в някакво безгранично бъдеще. При тази ценностна преориентация новите времена, осмисляни дотогава най-вече чрез противопоставянето им спрямо миналото, започват да се идентифицират с индустриалната епоха. И тъй като индустриалното и технологичното развитие, както и свързаните с него социални промени стават все по-бързи и видими, модерността престава да се разбира просто като онова, което е само съвременно или ново, а и като база за прогреса. В най-общ смисъл актуалното значение на модерност е еманципация на човечеството от предразсъдъци и от безпрекословно приемания авторитет на миналото.
Точно този смисъл е залегнал в употребата на термина модернизъм като знак за определен етап от развитието на европейската култура. Ако до края на XVIII век за европейското културно развитие определяща роля има следването на традицията, т.е. удържането на някакви устойчиви културни ценности, от Романтизма нататък доминираща става антитрадиционалистичната нагласа. Ценно е вече не онова, което е ориентирано към образците на миналото и постига съвършенство чрез препотвърждаване със собствени средства на вече установени критерии за естетическо качество. Напротив, императив на творчеството става оригиналността, новаторството, различието от предходниците.
Променя се самата идея за твореца. За разлика от предходните епохи, когато на него се гледа най-вече като на майстор занаятчия, който усвоява определени, строго регламентирани умения, модерността го разбира като вдъхновен творец, който открива нови, неизбродени пътища за артистичния си дух. Изкуството се откъсва от опита, за да се разпознае като вдъхновение и пророчество.
Като следствие от тези преориентации през последната третина на XIX век се формира съвършено нова творческа нагласа, която разбира призванието на изкуството като автономна дейност, откъсната от обществената поръчка. Докато романтизмът и социалният реализъм предлагат изкуство, което отговаря на съответна обществено-историческа ситуация и следва линията на нейния развой, това ново изкуство отказва да подражава на действителността и гради свой свят, независим от злобата на деня. Естетическата му програма цели налагането на нов тип духовни ценности, на нов тип художествено въздействие, а съответно и възпитаването на нов тип възприятие. Така се ражда понятието художествен (или литературен) авангард. Авангардът (от фр. avant-garde, челен отряд) е новаторско изкуство, което чрез експериментално творчество се стреми към изграждане на нови изобразителни способи у самите творци и на нова възприемателна нагласа у публиката. Определящи нагласи на авангардния тип изкуство са отрицанието на миналото чрез противопоставяне срещу традиционното творчество и стремеж към пораждане на нов тип художествено изживяване.
Освобождавайки се от задължението да възпроизвежда реалния свят, изкуството на модернизма естествено се съсредоточава върху самото себе си и това предпоставя самонаблюдателния му (авторефлексивен) характер. Интересът на твореца се измества от съдържанието на художественото произведение, за да се съсредоточи върху самия творчески акт. Според една изразителна реплика на немския композитор Шонберг, може би най-радикалния експериментатор в музикалното изкуство, „художниците не рисуват дървета, те рисуват картини“.
За изпълнението на своите цели авангардизмът се ползва от средствата на програмни текстове. Ако традиционният тип творец разчита на собствената си творба като приносител на конкретното естетическо послание, авангардистът залага на допълнителни текстове с обяснителен характер, които функционират често като манифест на съответната школа.
Художествената продукция на модернизма е адресирана към публика от посветени, които са добре запознати с нейните теоретични основания и естетически принципи. Тази публика не просто възприема самите произведения, а ги осмисля в контекста на вече усвоени теоретични положения.
СИМВОЛИЗЪМ
Първата обособена литературна проява на модернизма в Западна Европа е символизмът. Той е предшестван и до голяма степен подготвен от т.нар. Парнаска школа, представители на която са Льоконт дьо Лил, Диеркс, Ередиа и Теофил Готие. Основният творчески принцип, утвърден от нея, е въплътен в метафората кула от слонова кост. В съответствие с този принцип художникът трябва да се изолира напълно от злобата на деня, за да се извиси до сферата на духовното.
Символизмът намира своята най-изразителна изява в поезията. Символистичната поезия е поезия на индиректното изразяване, при което представяното съдържание не се показва или назовава пряко, а само се подсказва. Посланието на едно стихотворение, колкото и важно да е то, се предава чрез символи, които не могат да бъдат еднозначно тълкувани (както е при алегорията), а се постигат с помощта на интуицията и чувството. По този начин поетическият текст остава свободен от какъвто и да е определен или окончателен смисъл.
Целта, към която се стремят символистите, е да предизвикат с помощта на поетическия текст у читателя реакция отвъд нивото на обикновеното съзнание. Освободена от принудата на назоваването, поезията започва да говори чрез смисловия потенциал, заложен в динамичното съотнасяне на образи и звукове.
Символизмът има богати прояви в литературата на повечето европейски страни. Най-голямо влияние върху развитието на модерната поезия оказва френският символизъм. Периодът на най-интензивни изяви на школата на френските символисти е през 80-те и 90-те години на XIX век. Тогава творят Пол Верлен (1844 – 1896), Артюр Рембо (1854 – 1891) и Стефан Маларме (1842 – 1898). Решаваща роля за утвърждаването на този нов тип поезия обаче изиграва Шарл Бодлер (1821 – 1867), който е всъщност първият голям символист на европейската литература. Поетическият му сборник „Цветя на злото“, в който е прокламирана идеята за естетизиране на злото и се изгражда нов, митичен образ на модерния град и на човека в него, демонстрира и обновено усещане за магическата сила на словото.
Друг влиятелен учител на символистите е американският поет Едгар Алан По (1809 – 1849). Поезията му предоставя на младите поети примери на виртуозен „фонетичен символизъм“ и на съвършена музикалност на стиха. Символистите приемат като своеобразна естетическа програма стихотворенията му „Гарванът“ с неговия, превърнал се в лайтмотив на
епохата рефрен Nevermore, и „Камбаните“ – истински шедьовър на звуковата организация в поезията.
Макар и преди всичко явление на френската литература, символизмът се проявява и в други национални култури. Изтъкнати представители на символизма са белгиецът Морис Метерлинк (1862 – 1949), роденият в Австрия Райнер Мария Рилке (1875 – 1926), руските поети Александър Блок (1880 – 1921) и Андрей Бели (1880 – 1934), както и българските поети Пейо Яворов (1878 – 1914), Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров.
МОЗАЙКА
► Жан Мореас, из „Манифест на символизма“:
Ние вече предложихме името символизъм като единствено способно да обозначи актуалните тенденции на творческия дух в изкуството...
Враг на поученията, на декламациите, на фалшивите чувства, на обективното описание, символичната поезия се стреми да даде на Идеята осезаема форма, която обаче сама по себе си не е нейната цел и в служенето си на израза на Идеята тя й остава подвластна. На свой ред Идеята не трябва да съблича великолепните одежди на аналогиите с външния свят. Защото съществена особеност на символичното изкуство е да не стига до затваряне на Идеята в самата нея. Ето защо в това изкуство природните картини, човешките действия, всички конкретни явления не могат да се проявяват сами. Това са осезаемите страни на нещата, чието предназначение е да представят езотеричната им връзка с първоначалните Идеи.
► Съвременно и родствено на символизма направление в живописта е импресионизмът. Той получава названието си от френската дума impression – впечатление. Впечатлението е основна естетическа категория за импресионистите, които отхвърлят традиционното разбиране за живописната картина като представяне на обективен, извънвременен образ на действителността и апелират за изкуство, в което е отразен конкретен момент, с автентичната му атмосфера, както и личните, субективни възприятия и впечатления на художника. Както и символизма, основното развитие на импресионизма е във Франция. Ролята на учител за художниците импресионисти, аналогична на тази на Бодлер за символистите, изиграва Едуард Мане (1832 – 1883), смятан от мнозина за първия голям художник на модернизма. Други ярки представители на импресионизма във Франция са Клод Моне (1840 – 1926), Огюст Реноар (1841 – 1919), Алфред Сисле (1839 – 1899), Едгар Дега (1834 – 1917), Камий Писаро (1830 – 1903).
Самостоятелен етап в развитието на направлението, чрез който се осъществява връзката между импресионизма и изкуството на модернизма от началото на XX век, е творчеството на постимпресионистите Пол Сезан (1839 – 1906), Пол Гоген (1848 – 1903) и Ван Гог (1853 – 1890).
► Най-ярка проява на символистично-импресионистичните търсения в областта на музиката представя творчеството на френския композитор Клод Дебюси (1862 – 1918). Дебюси е бил тясно свързан с поетите символисти и с художниците импресионисти. Негови произведения са написани по текстове на Бодлер, Верлен и Маларме.
Към импресионизма може да бъде отнесена също музиката на Морис Равел (1875 – 1937), автора на знаменитото „Болеро“, и на испанския композитор Мануел де Фая (1876 – 1946).
Свързани материали
От бунта срещу традицията до изкуството на впечатлението - модернизмът, символизмът и импресионизмът в европейската култура с въпроси и отговори
Три понятия са изяснени заедно, защото се пораждат едно от друго. Началото се спира на самите термини и обяснява, че модернизмът е сред най-широкообхватните понятия в културологичен план, и го разграничава от модерността. Следва раздел за символизма, а после рубрика за импресионизма и родствените изкуства. Въпросите и задачите изясняват какво означават отделните термини, какъв смисъл е залегнал в употребата им, какво се знае за програмните текстове на модернизма и за неговата публика, както и що за направление е импресионизмът и кои са най-изявените му представители. Заключението обобщава изводите. Тринадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста. Свързването на литературата с живописта е предимство, защото показва, че промяната обхваща всички изкуства едновременно. Разграничението между модернизъм и модерност е сред най-често бърканите неща и тук е обяснено ясно, а свързването с импресионизма прави промяната видима и извън литературата. Отговорите са конкретни и подходящи за реферат или за преговор по темата. Отговорите са разгърнати дотолкова, че да могат да се използват наготово при устно изпитване.
От бунта срещу традицията до езика на символите - модернизмът и символизмът като културно обновление в края на XIX век. Анализ с въпроси и отговори
Направлението е представено от самото понятие до неговия край. Първите раздели изясняват етимологията на думата и разграничават модернизма от по-широкото понятие за модерност, а после изброяват множеството направления вътре в него. Следват части за декадентската среда и за усещането за упадък, за творците декаденти и техните нагласи, за модернистичните възгледи за художествената творба и за разпространението на движението в Европа. Втората половина е посветена изцяло на символизма като първо голямо модернистично направление: етимология и възникване, разликата между декаданс и символизъм, манифестът на Жан Мореас, символизмът като алтернатива на изкуството подражание, езикът като автономен посредник и краят на направлението. Единадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста. Разграничението между декаданс и символизъм е сред най-често бърканите неща и тук е обяснено ясно, а манифестът на Мореас е представен като конкретен документ, а не като общо позоваване. Отговорите са конкретни и подходящи за реферат или за преговор по темата за модерната литература. Подредбата на разделите позволява разработката да се използва и на части, според това какво се изучава в момента.
Изкуството обръща поглед от възвишеното минало към трудното сега: учебен обзор на модернизма и символизма, манифестът на Жан Мореас, митът за Сизиф и пътят до експресионизма, сюрреализма, кубизма и абстракционизма
Един от най-трудните за подреждане дялове в програмата е разгърнат тук като свързан разказ, а не като списък от термини. Началото изяснява самата дума модернизъм и очертава историческата сцена: индустриалният град от втората половина на XIX век, който събира хората и същевременно ги отчуждава, и новото чувство за несигурност, от което тръгва бунтът срещу традиционната естетика. Оттук изложението проследява как се сменя целта на изкуството: героят вече не е победителят, а страдащият, естетиката на грозното получава права, а поетическият език престава да описва и започва да внушава. Централно място заема символизмът. Показани са обстоятелствата около „Манифест на символизма“ на Жан Мореас от 1886 г. и шестте му опорни принципа, идеята за първоначалната Идея зад видимото, езотеричната връзка между форма и смисъл, трансцендентната реалност и настояването за музикален ритъм. Отделен раздел изяснява понятията, които обикновено спъват учениците: манифест, декадентство, езотеризъм, трансцендентен, свободен стих, идеализъм. Принципът на аналогията и „Съответствия“ на Шарл Бодлер са обяснени с прости примери за това как мирис поражда видение, а звук поражда цвят. Философският фон е очертан през Шопенхауер и Ницше, а митът за Сизиф е разчетен като метафора на модерната участ. Втората половина води извън символизма: експресионизмът и групата „Мост“, сюрреализмът и манифестът на Андре Бретон, кубизмът и разлагането на предмета на геометрични плоскости, абстракционизмът на Василий Кандински. Изброени са представителите в европейската, славянската и българската лирика, както и отраженията в музиката, драматургията и живописта. Финалът обобщава модернизма като художествен и духовен поврат и оставя отворен въпроса какво печели и какво губи човекът от тази свобода. Подходящ обзор за преговор преди изпитване, за въвеждащ час по модернизъм и символизъм и като опора при писане на теза върху епохата.
От кризата на стария свят до търсенето на нов художествен език - модернизмът като литературно направление. Възникване, етапи, характеристики и въпроси с отговори
Направлението е представено от появата му до неговите характеристики. Началото уточнява, че самият термин е въведен сравнително късно, едва в средата на XX век, макар обозначаваните от него тенденции да са по-стари. Следват раздели за търсенето на нов език за нова епоха и за отхвърлянето на миметичното изкуство, а после за отношението към реализма и към романтизма. Отделна част проследява историческото развитие. Най-полезният раздел изброява общите характеристики на модернистичната творба: съзнателната неяснота, отказът от разказване и описателност, представянето на действителността като затвор или хаос и преоценката на хуманистичния идеал. Последната част свързва литературата с другите изкуства. Единадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста, което го прави удобен за въведение преди изучаването на модерна лирика. Изброяването на общите характеристики е най-практичната част, защото дава ясни признаци, по които модернистичната творба се разпознава, вместо направлението да остане общо понятие. Отговорите са конкретни и с примери. Обемът позволява разработката да служи и като въведение, и като справочник.
Бунтът, който стана канон: обща характеристика на модернистичното изкуство. Предпоставки, школи и художествени принципи на модернизма
Кое явление в изкуството започва с това да обяви всичко преди себе си за отживяло? Обзорът тръгва точно оттам: от средата на 19. век, когато Романтизмът вече е превалил своя връх, а една нова група автори получава от Шарл Бодлер името „декаденти“, за да се стигне до обобщаващото понятие модернизъм. Първият голям раздел разглежда предпоставките. Проследени са промените в икономическия, обществения и духовния ред на века, индустриализацията и отчуждението, кризата, която в началото на 20. век прераства в конфликти, както и новото място на твореца, който вече не се възприема като духовен водач на общността. Обяснено е откъде идва фигурата на бохема и как индивидуализмът и интересът към вътрешния живот на човека налагат търсенето на изцяло нови изразни средства. Отделна част е посветена на самото понятие: произходът на думата, късната ѝ поява в литературната теория и идеята за разрив с предходното изкуство, която стои зад нея. Тук са очертани първите прояви на модернистично отношение в творчеството на Бодлер и мястото на стихосбирката „Цветя на злото“, след което е представен символизмът като първата модернистична школа и е даден преглед на останалите направления, сред които експресионизъм, имажинизъм, дадаизъм и сюрреализъм. Разделът за художествените принципи подрежда модернизма около три опорни точки: отрицанието на традицията и мястото на иронията, нуждата от експеримент и ролята на авангарда, манифестният характер на всяка нова школа. Показано е и как се променя представата за художествената реалност и кои теми излизат на преден план в модернистичната поезия. Финалната част се спира на съдбата на модернистите в различните обществени системи и на парадокса, който настига всеки бунт срещу традицията. Текстът е подходящ за въвеждащ урок по литература, за устен отговор върху модернизма, за подготовка на реферат и за преговор преди изпитване върху литературните направления.
Епохата на Модернизма - светоглед, идеи и новото място на изкуството: от Бодлер и символизма до автономността на модерната творба
Епохата е представена чрез отговори на ясно поставени въпроси. Началото обяснява, че след Просвещението, Романтизма и Реализма модернизмът се явява като сложно, многолико и вътрешно противоречиво явление. Първата част изяснява какво означава понятието, каква е разликата между модерност и модернизъм според съвременните науки, коя е главната отличителна черта на направлението и с чие творчество се свързва началото му в Европа. Втората разглежда историческите параметри и различните школи, както и периода, който епохата обхваща. Третата извежда основните идеи и ги съпоставя с идеите на предходните епохи. Четвъртата обяснява новото място на литературата и изкуствата. Единадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста. Съпоставката с предходните епохи е най-полезната част, защото показва срещу какво точно се обръща модернизмът и защо той не може да бъде разбран сам за себе си. Отговорите са конкретни и подходящи за реферат по темата. Подредбата на разделите позволява разработката да се използва и на части, според това какво се изучава в момента.