Вазов избира за своя житейска и творческа цел мисията да служи цял живот на България, воден от обичта, от призванието си и от чувството на неизплатим дълг пред нея. Нито един изследовател не може да отмине предаността му към Родината, засвидетелствана в неговото творчество, което дори пестеливият на похвали литературен критик от периода между двете световни войни Владимир Василев определя като „ек на радостите и страданията й, на всичко, което е история на всеки неин ден!" С внушителното си по обем и разнообразно по жанр и тематика творческо дело Вазов последователно и целенасочено изгражда в представите на читателя многоликия образ на България, възхвалявайки природата, земята, народа, историята, фолклора и езика й. Той се изявява като един от безспорните първомайстори и ревностни защитници на българския език не само поради искреното си патриотично чувство, но и поради съзнанието за неговото значение като определящ белег и обобщаващ символ на народностната и националната общност.
Отношението си към българския език Вазов изразява в одата „Българският език”, включена в стихосбирката му, „Поля и гори" от 1883 г., във „Филологическа разпря”(Комедия в едно действие), публикувана във вестник „Народний глас", бр. 253 от 1881 г., в епиграмата „На Богорова”, в някои страници на повестта „Чичовци”, излязла през 1885 г., в стихотворението „Езикът наш” от стихосбирката „Песни за Македония" (1916 г.), в стихотворението „Родната реч” от стихосбирката „Люляка ми замириса" (1919 г.), в статията „Нашият поетичен език” (Вежливи бележки), публикувана за пръв път в „Развигор" през 1920 г., в множество „езикословни бележки", разпръснати в пътеписите му (например „В недрата на Родопите", „До Радомир"), в рецензии, отзиви и пр. Независимо от различната жанрова форма и от различния подход на автора към проблемите - възвишено-поетичен, сатиричен или откровено публицистичен - всички тези творби са обединени от един и същ подтик през годините: обичта към българския език, загрижеността за неговото развитие и усъвършенстване. Темите, които авторът засяга, се отнасят до значимостта на родния ни език като безценно духовно наследство, съхранило във времето народностното и националното самосъзнание, все още не отшумелите спорове за прилагането на етимологичния или на фонетичния принцип при утвърждаването на българския правопис и всички комични напъни на привържениците на архаичните форми. Има обаче една тема, към която Вазов е особено чувствителен и която присъства в повечето от изброените творби, без оглед дали са поетични или прозаични. Това е възхвалата и защитата на българския език от необоснованите обвинения в грубост, немузикалност и недостатъчно лексикално богатство. Тя предпоставя следващия важен за Вазов въпрос за чистотата на родния език, за необходимостта „да се черпят нови думи от съкровищницата на народните говори" и да се изхвърля баластът на непотребните чуждици. В процеса на творческата си работа сам той прилага на дело възгледите си по езиковите проблеми и със завидното си езиково майсторство дава основание приносът му да бъде оценяван като етап в развитието на литературния ни език след Освобождението.
Размислите, констатациите и емоциите, възникнали във връзка с тези теми, Вазов споделя може би най-изчерпателно и най-ревностно в две свои творби, създадени почти в началото и малко преди края на неговия творчески път. Това е публикуваното през 1883 г. програмно стихотворение за този тематичен кръг - одата „Българският език”, и статията „Нашият поетичен език” от 1920 г., обобщаваща всичките му по-предишни възгледи. И двете творби - поетичната, изпълняваща публицистична за времето си функция, и публицистичната, в която на всяка стъпка се чувства поетът - интерпретират едни и същи проблеми и са плод на едни и същи мисли, чувства и опасения.
Сякаш между тяхното написване не стои интервал от приблизително четиридесет години! Това се случва само тогава, когато човек е дълбоко убеден в правотата на отстояваните доводи и се стреми да ги внуши и на съвременниците си. Цял живот Вазов гради българския език, пламенно го възхвалява и защитава от всяка несправедлива нападка или нецелесъобразна за развоя му тенденция, защото го възприема като свещен завет на предците, който трябва да бъде опазен и предаден в наследство на следващите поколения.
Темата за езика като духовно наследство, разгледана в светлината на връзката роден език-човек-общество, съвсем закономерно ни препраща към едно от най-забележителните събития в българската и в европейската култура през Ранното средновековие: създаването на славянската писменост и полагането на основите на старобългарската литература на говорим роден език от светите братя Кирил и Методий. От тях идва заветът, че езикът е средоточие на народностното самосъзнание и единствен може да изрази и подхрани духовността на човека. Става дума именно за родния език, което личи особено ясно в следната мисъл на Константин-Кирил философ, цитирана в създаденото за него от Климент Охридски „Пространно житие": „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, но умът ми остава безплоден. " Езикът не само помага на човека да се извиси до духовното, но и да стигне до познанието и до сътворяването на нови ценности и блага. Не всеки народ може да се похвали с факта, че още в IX век е имал възможността да създава книжнина и да се моли, т.е. да общува с духовното, на роден език, какъвто шанс са имали българите. Ранното изграждане на връзката „роден език-човек-общество" е може би най-съществената причина за предаността на българина към родния език при всички следващи исторически превратности. Особено през продължилото петстотин години чуждо владичество, когато езикът му помага да съхрани народностната си принадлежност и да изяви националното си самосъзнание. След всичко това Вазов има пълното право да сакрализира българския език, да го обяви за „свещен" в първия стих на одата „Българският език” и да доразвие тази своя мисъл в статията „Нашия поетичен език” със заключението: „И ние си го обичаме като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни."
Език свещен на моите деди, / език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди / за радост не - за ядове отровни.
Лирическият говорител, който в случая съвпада напълно с личността на самия поет, счита родния език за свещен и поради факта, че той помага на човека да приеме с първите думи на майката закодираната в словото памет на собствения му народ и пак с негова помощ да стигне до първото съзнание за родината. Затова, както любовта към майката е съкровена и недосегаема за хорските посегателства, така и възприетият от нейните уста роден език трябва да бъде пазен като най-свидно притежание. В началната строфа, която е и първият идейно-емоционален център на одата „Българският език”, лирическият говорител припомня, че драматичната историческа съдба на българския народ неизбежно е рефлектирала в езика, на който той говори. По асоциация с един друг стожер на духовността - фолклора, сътворяван на същия този език, се стига до извода, че в него има много повече думи за мъка и болка, отколкото за радост и забава.
В облика си на език, запечатал „стонове вековни" и „ядове отровни", българският език служи и като средство за единение на всички страдащи българи, понасящи бремето на чуждото владичество. Условно, но точно, той чертае картата на земите, в които се формира българската нация и от неин основен белег се превръща в безспорен аргумент за постигането на културната й и политическа независимост. Вазов безпогрешно долавя важността на тази функция на българския език и не закъснява да я популяризира в нейния поетичен еквивалент. В стихотворението си „Де е България?”, публикувано в излязлата през 1879 г. стихосбирка „Дъгите на България”, той посочва езика като един от обединителните за българската нация елементи, когато сред погромите, последвали Априлското въстание, народът пак на него изплаква болката си за жертвите и молитвата си за избавление:
Там, де днес е зла неволя / де народа й мъченик,
дето плачат и се молят / се на същият език
(„Де е България”)
С формирането на българската нация и с нарастването на духовния потенциал на българското общество през втората половина на XIX век се създава и новобългарският книжовен език. Езиковите и правописни проблеми се обсъждат с полемично пристрастие и разгорещеност не само по страниците на Възрожденския периодичен печат, но и в училища, читалища, кафенета и пр., ставайки достояние на един сравнително широк обществен кръг. Демократичният характер на културните процеси в Българското Възраждане е всеизвестен факт, но може би трябва да се добави, че една от причините за него е появилият се векове по-рано и незаглъхнал по време на петстотингодишното чуждо потисничество пиетет на българина към родния език, към писмеността и знанието. В повестта „Чичовци” Вазов - вече от позициите на следосвобожденския културен момент - възкресява с чувство за хумор и с голяма доза пародийност автентичната атмосфера при протичането на тези присъщи за нашето Възраждане езикови спорове по места. Пародийното интерпретиране засяга не толкова езиковите проблеми като цяло, колкото смехотворните примери на тяхното недостатъчно разбиране и на недостатъчно усвоените критерии за баланса между старо и ново. В XII глава от повестта „Чичовци" - „Волтерианци и елинисти” при поредното за героите „прение по правописанието", авторът сполучливо допълва с нови щрихи тяхната индивидуализация, пародирайки с репликите им някои от по- крайните позиции на тогавашните правописни школи. Етимологичната е представена от Иванчо Йотата и поддръжниците му, фонетичната - от даскал Гатьо и „волтерианците", а компромисната – от непредвидимите отмятания и ръкопляскания на „ вездесъщия "Хаджи Смион ту за едната, ту за другата група. Страстта пък на Иванчо Йотата към архаичните, запазили се само в черковнославянския език букви е илюстрирана с дълбокоумния му аргумент в защита на „йотата", с която той заменя всяко „и”: „... перво, защото йотата присуствува в черковните книги, по отцепредания и прочия... Бива ли сега да се отметаме, сиреч от старите наши славни писания?" Честолюбивите му амбиции да изтъкне на всяка цена своята „ученост" го карат да демонстрира един псевдовисок стил на общуване в ежедневието и да обслужва дори клиентите в бакалницата си с бисери от рода на: „Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде особна цена." С този и още много други примери Вазов изразява отношението си съм крайните схващания на застъпниците на формите на един мъртъв език, пригоден за друго съдържание и за друга култура, както и към механичното и папагалско боравене с нови думи, водещо до комични словосъчетания, до алогизми и до пълен абсурд.
Вазов е съпричастен и професионално ангажиран в езиковите спорове, продължили и в първите няколко години след Освобождението. Нерегламентираната докрай езикова ситуация намира проявление в бурната полемика сред интелигенцията по въпросите на правописа на избрания вече общ книжовен език. Борбата между отмиращите и до голяма степен наложилите се вече нови езикови влияния навлиза в последната си фаза и провокира у Вазов повече сатирика, отколкото публициста. Отглас от тези спорове намираме в едноактната му комедия „Филологическа разпря”, написана в „глумливия стил" на познатите от Възраждането училищни диалози и отпечатана през 1881 г. в редактирания от него вестник „Народний глас" в Пловдив. Според една бележка на Вазов при включването й в „Събраните му съчинения", тази творба е създадена по повод „филологическите събрания", които са ставали по това време в дома на Найден Геров за „оправяне на азбуката". Точно затова действащите лица в тази малка комедия са отхвърлените букви от старобългарските и среднобългарските текстове, които се окайват, взаимно нападат или изтъкват предимствата си с аргументите на своите застъпници. В наддаването участват и съвременните букви, ожесточено оборващи своите архаични двойници с доказателства за несъстоятелността на тяхното по-нататъшно присъствие в българската азбука. Във финала на комедията „изскокналата от гроба" „тфита" повежда голямата носовка, ятът, йотата, еровете и всички останали букви към събранието на учените, които ще решат тяхната съдба: „Събрание от учени/за нас се, чух, сбирало./Хай ставайте с мене/ и живо, и умряло! („Филологическа разпря”).
След Освобождението се появява и една друга опасност за българския език – той не е ценен от всички достатъчно единодушно и безпристрастно. Явно, че на филологическите събрания в дома на Найден Геров са се чували и нападки срещу звучността, гъвкавостта и богатството на българския език, които провокират Вазов да им отговори с едноименната си ода още в 1883 г. Възхвалата и защитата на родния език, грижата за неговата чистота и предпазването му от чуждици са едни от най-ревностно отстояваните от него позиции през целия му живот. В обобщаващата си статия „Нашият поетичен език” той отново се връща към езиковите проблеми, задавайки реторичните въпроси : „Хубав ли е нашият език? Звучен ли е?" И веднага след това категорично отговаря: „ Той е хубав и звучен, той е гъвкав и преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал мъжествен." В разговорите си с проф. Шишманов пък многократно подчертава, че българският език е по-подходящ за поезия от останалите славянски езици - с изключение на руския - и че подвижното ударение, богатството на мъжки и женски рими и няколкото лексикални пласта след хилядогодишно книжовно развитие са неоценимо богатство. При първата си публикация на „Българският език” той помества като мото следната бележка: „Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденци, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!" Поетът тежко изживява отправените несправедливи упреци към българския език и в одата си „Българският език” им противопоставя неговото безспорно лексикално богатство, невероятните му възможности за изразяване на всяко чувство и мисъл и мелодичността на неговия слог, осигуряващ прекрасна основа за най-възвишена поезия. В тези свои съждения Вазов - въпреки избрания от него жанр на одата - не е в плен на обичайната идеализация.
Времето потвърждава категорично позицията му относно качествата на българския език с бързата му и успешна адаптация след Освобождението към потребностите на модерната нация, държавност и литература. За лирическия субект в творбата - т.е. за самия поет – ругателствата срещу българския език са толкова по-отблъскващи, колкото са по-„модни". Той се терзае от мисълта, че това е сякаш проява на някакъв национален нихилизъм у българина, защото обект на отрицание не е само езикът, но и всичко българско: „Туй слушам все, откак съм на света!/ Се туй ругателство ужасно, модно,/се тоя отзив, низка клевета,/ що слетя всичко мило нам и родно."
Контрастът е основен художествен похват в стихотворението „Българският език”.
Контрастни са епитетите и сравненията, с които Вазов характеризира, от една страна, достойнствата на родния си език и от друга - нападките на неговите хулители. Изградените на базата на контраста опозиции: „вековни" - „модни", „свещен" - „низко", „песен" - „ругателство", играят важна роля за прокарването на основната идея на стихотворението - защита и възхвала на родния език и утвърждават неговата ценност като национално-историческа, нравствена и естетическа категория. Подборът на изразните средства и особено на епитетите съответства напълно на смяната на основното чувство и на отношението на поета към достойнствата на българския език и към неговите отрицатели. Езикът е „прекрасен", звуците му са „сладки", тоновете „руйни", а изразителността „жива". Точно в другия полюс на емоционалната гама са определенията за отрицателите му: техните хули са „гадки", думите „кални", клеветата - „низка". Вазов обаче не се задоволява само с възхвалата и защитата на българския език. Той счита за свой първостепенен творчески и патриотичен дълг да докаже правотата на позицията си, да реабилитира пред света - пред свои и чужди, пред съвременниците си и пред „идните поколения"- неговия блясък и възможности и да им го предаде като едно ценно национално достояние: „ох, аз ще те обриша от калта/ и в твоя чистий бляск ще те покажа,/ и с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа.”
Дори и най-беглият литературен анализ на стихотворението „Българският език” ни дава пълното право да кажем, че то изпълнява определена публицистична функция, макар да е лирическа творба, замислена и изпълнена като едно поетично послание към обществото, за да бъде променено отношението на част от него към родния език. В творбата непрекъснато се редуват възторженият и полемичният тон, отговорите на конкретните нападки и обобщенията за неговите достойнства, за да се стигне до цялостното внушение, че българският език е съвършено средство за комуникация, литература и изкуство. Пламенната привързаност на поета-патриот към идеята, която защитава, както и нейната обществена актуалност тогава и обществена значимост въобще, потвърждават още веднъж близостта на тази лирическа творба с класическите образци на публицистичната и есеистичната проза.
Още по-изявена е публицистичната функция на друга лирическа творба - стихотворението на Вазов „Езикът наш” от стихосбирката „Песни за Македония" (1916 г.). То също има мото - даже не едно, а две: първото е цитат от тогавашен вестник, в който се съобщава, че българските войници, офицери и чиновници от новозавоюваните земи се мъчат да говорят на сръбски с тамошното население, когато то „много добре разбира българския език”А второто мото е крилатото обръщение на Паисий: „О неразумни и юроде! Поради что се срамиш…” Стихът в тази творба напомня повече одите от „Епопея на забравените”, отколкото познатото вече стихотворение „Българският език”. Но чувствата, доводите, реторичните въпроси и полемиката с незримия опонент са почти същите. В случая те са подсилени от конкретния факт, взет от ежедневието и събуждат една стара болка в сърцето на поета - че българинът няма достатъчно национално самочувствие, че не цени достатъчно „най-скъпоценното благо", което притежава и дори недостатъчно го познава:
„Има ли ще народ, кой себе си почита/светата родна реч така да не зачита?/Паисие, ти бе-ти и сега си прав!/ Скокни из гроба си, де влезе с жлъч отровен/от наший срам тогаз и с глас/сърдит, гръмовен,/излей въз нази днес пророчески си гняв!" („Езикът наш”).
Като изключим откритата патриотическа подкладка на творбата и дори подозрението си за известен националистичен уклон, не можем да не признаем, че за тогавашния момент Вазов е бил абсолютно прав. Времето потвърди и тези негови опасения, но големите поети. Живеещи с болките и стремежите на народа си, винаги проявяват и пророчески дар. До последните години на живота си Вазов не престава да се възхищава от българския език, да милее за него и да го обогатява с нови думи, изровени от забравата и от лексикалните пластове на фолклора, апокрифите, сказанията и църковнославянската книжнина. Съзнавайки отговорността на подобна мисия, той пише: „Днес се гради нашият поетичен език. Трябва само зидарите да обладават верен вкус и тънък филологически усет при избора на материала за градивото." Необходимо е според него „да се обогатява, да се изглажда и да се чисти от чуждици" българският език само там, където наистина е необходимо, „колкото и да се въсят пуристите". Не бива да се взаимстват чужди думи в случаите, когато си имаме такива - и то по-подходящи от семантична гледна точка, по-звучни и поетични в „родните говори" - например в родопското „наречие", за което говори в пътеписа си „В недрата на Родопите”. Но Вазов в никакъв случай не е привърженик на крайния пуризъм, което личи и от епиграмата му „За Богорова”:
„Побратим Боговор се трепи/ да чисти наш беден язик/ и думи се нови кове, лей и клепи,/ и вика с яростен вик:/ „Язикьт се веч опропасти!"
Една от водещите мисли в статията на Вазов „Нашият поетичен език” е, че „езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменява се. Навярно, в бъдещите времена, под усилията на големи таланти ще се усъвършенства още повече, ще се облагороди... Той ще носи печата, както му даде длетото на талантливи майстори – от Ботева до Яворова и Кирила Христов." Себе си Вазов скромно премълчава, но всъщност той е първостепенна по важност фигура в това строителство на езика, нещо, което
е единодушно признато от всички изследователи на българската литература и на българския език. Сред многото изказвания и оценки на тази тема може би най-обобщаващо е написаното от видния български езиковед Любомир Андрейчин: „Никой друг наш поет не е обичал тъй дълбоко и горещо нашия език и не го е възпял с тъй чист патриотичен възторг, както Иван Вазов,
изиграл огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език."
В своите изповеди пред проф. Шишманов Вазов споделя, че много често си служи с речника на Найден Геров, че си припомня отдавна забравени думи от своето детство и дори има такива, които Геров е пропуснал, а те са толкова красиви, точни и незаменими. Например, според него, думите „поруха", „румен", след което възклицава: „Ах, какви са въобще хубави българските думи. Жал, че по небрежност не ги отбелязвах едно време. Никога не съм си правил речник. Все на памет съм ги употребявал.” Но явно ги е употребявал достатъчно често, на място и както по-късно казва Йордан Йовков за него:
„с инстинкта на поет и художник, поради което той никога не изненадва с някаква безвкусица...", тъй като няколко десети думи от съвременния ни книжовен език дължим на намесата на Вазов. Той често е споделял своите мисли за езика, наред с многото други теми, с проф. Шишманов, защото обичта им към всичко българско е обща и в негово лице вижда не само близък приятел, но и съмишленик. Може би затова му посвещава и поредното си стихотворение на тази тема - „Родната реч". Това е едно истинско „обяснение в любов" към родния език, включено в стихосбирката „Люлека ми замириса", изпълнено с много възторг и вълнение. Всичко в тази творба звучи твърде познато, но си остава все така красиво, защото е искрено: „ Обичам те, българска реч,/ звук сладък, най-мил в звуковете,/ ту арфа звънлива, ту меч/ на майстор художник в ръцете." („Родната реч”).
Изпод перото на Вазов българският език наистина излиза като творение на „майстор художник", който с цялото си творчество и с активната си гражданска позиция дава прекрасен пример как трябва да се защитават от подценяване и отрицание националните ценности, защото нападките срещу тях са израз на враждебност и към народа, който ги създава, тачи и пази. Мъдрите завети на Вазов по отношение на езика и искреното чувство, с което го възхвалява, доказват за сетен път, че при него патриотизмът е бил начин на живот, а не някакво конюнктурно или обременено с корист поведение. Дори и в съвременния, все по-глобализиращ се свят националните езици не изгубват своето значение и са призвани и използвани в международните общности, защото са неразделна част от облика и духовността на всеки народ. В този смисъл, обичта и грижата на Вазов към българския език в един много важен период от неговото утвърждаване и обогатяване са допринесли не само за развитие на българската култура, но и за днешното й представяне и интегриране в обединена Европа.
@bgmateriali.com
