Пейо Яворов (1878 – 1914)

          Яворов (1878 – 1914) е артистичен псевдоним на един от най-известните и талантливи български поети (истинското му име е Пейо Тотев Крачолов). Творчеството му се определя като връх в родната литература и се нарежда до тези на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Вапцаров. Създава интимна и гражданска лирика, работи в жанровете на лирическото стихотворение, елегията, поемата, драмата.
          Роден в гр. Чирпан, учил в гимназията в Пловдив, той започва да пише твърде млад – първите си стихотворения печата, когато е едва седемнайсетгодишен. Още от най-ранните му публикации обаче личи безспорната дарба на лирик, когото критиците определят като „истинско украшение“ и „голямата надежда“ на родното словесно изкуство. Затова още преди да издаде първата си стихосбирка (1901 г.), той вече е станал най-популярният поет в България.
          Краткият му живот е изпълнен с много драматични обрати. Работил като телеграфо-пощенски служител в различни селища на страната, той е бил и библиотекар, и редактор на вестници и списания, и драматург на Народния театър, дори и „професионален“ революционер. В родния му дом се говори с респект и възхищение за делата и подвизите на Левски и Ботев, за драматичните събития от Априлското въстание, разказват се спомени за Освобождението, а вечер баща му често разгръща и чете на децата си една книга за италианския революционер Гарибалди. Детството на бъдещия поет съвпада с времето на патриотичния подем около съединението на Северна и Южна България, драматично разкъсани от решенията на Берлинския договор. Затова не е случайно, че още от младежките си години Яворов е завладян от идеите за социална правда и народна свобода, които ще оставят траен отпечатък както върху житейския му път, така и върху произведенията му. В това отношение неговата съдба силно напомня тази на Христо Ботев. Като него и Яворов не се задоволява да служи на родината само с перо – той отстоява възгледите си и с пушка в ръка: през 1902 година заминава за Македония, става четник и заедно с Гоце Делчев и Яне Сандански се бие за нейната свобода. Плод на четническата му борба е цикълът „Хайдушки песни“, който прославя хайдутина, неговия волен дух и жертвоготовността в името на изстрадалия народ.
          Творческият път на Яворов не е нито гладък, нито еднопосочен. В него се редуват години на активна литературна работа с етапи на продължително поетическо мълчание. За оформянето на таланта му важна роля имат българският фолклор, произведенията на Каравелов, Ботев и Вазов, на Захари Стоянов и Пенчо П. Славейков, но също и на модерните френски поети, чиито творби сам той превежда на български. Като член на литературния кръг „Мисъл“, заедно с Петко Тодоров, Пенчо Славейков и критика д-р Кръстев, Пейо Яворов има заслуги за обогатяването на българското изкуство, за издигането на нашата литература до европейско равнище.
          В началния етап от творчеството си поетът създава стихотворения, свързани с нерадостната съдба на бедните, ограбените – „На нивата“, „Сизиф“, „Май“, поемата „Градушка“.
          След разгрома на Илинденското въстание, през така наречения втори период от своето творчество, Яворов пренасочва поетическите си търсения. Стихосбирката му „Безсъници“ е свидетелство, че в изкуството ни навлизат сериозните философски въпроси, които занимават модерния европейски човек: за живота и смъртта, за самотата – жадувана, но и страшна, за любовта - като спасение и проклятие. Сред най-известните му произведения са „Две хубави очи“, „Блян“, „Вълшебница“, „Ще бъдеш в бяло“, „На Лора“, „Обичам те“ и др. Тяхната съвършена художествена форма показва виртуозните умения на Яворов като майстор на поетическата реч, който е способен да съчетае в едно силата на римуваното слово, на музиката и живописта. Тази изключителна дарба ще накара друг голям български поет – Атанас Далчев, да каже, че Яворов не пише стихове, а създава малки словесни бродерии.
          След семейна трагедия Яворов се самоубива на 36-годишна възраст.