Пенчо П. Славейков е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна. Син е на бележития възрожденски деец Петко Р. Славейков. Семейството се мести непрекъснато, следвайки учителските назначения на бащата – Стара Загора, Сливен, Търново, София, Пловдив. В Стара Загора Пенчо става свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война – спомен, който по-късно ще опише в поемата си „Кървава песен“. През януари 1884 г. заспива върху заледените води на Марица и заболява тежко. През целия си живот се движи и говори трудно, изпитвайки непрекъснати страдания. Същата година семейството се мести в София. През 1888 г. излиза първата му стихосбирка „Момини сълзи“, повлияна от Хайне. Недоволен от постиженията си, унищожава тиража. След основаването на сп. „Мисъл“ през 1892 г. започва да публикува по страниците му първите варианти на поемите „Фрина“, „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, които по-късно ще оформят сърцевината на стихосбирката „Епически песни“. През 1892 заминава да учи философия в Лайпциг, където прекарва шест години. В Германия се запознава с немската поезия и философия, като особено силно влияние му оказва т.нар. „философия на живота“ на Фридрих Ницше. По същото време сътрудничи активно на литературния печат в България. През 1898 г. се връща в София, където работи като учител, поддиректор (1901 - 1909) и директор (1909 - 1911) на Народната библиотека. За кратко е директор и на Народния театър (1908 - 1909). Пенчо Славейков е духовният водач на кръга „Мисъл“, в който членуват главният редактор на списанието д-р Кръстьо Кръстев и поетите Пейо. К. Яворов и Петко Ю. Тодоров. През 1910 г. в София е свикан официозен славянски събор, против който се обявява цялата демократична общественост. Пенчо Славейков е особено активен, заради което си спечелва много политически врагове. През 1911 г. новоназначеният министър на просветата Стефан Бобчев го уволнява. Огорчен, Славейков заминава за Швейцария и Италия, където здравето му силно се влошава. На 10 юни 1912 г. умира в курортното градче Брунате на брега на езерото Комо. Погребан е в местното гробище, но през 1921 г. тленните му останки тържествено са пренесени в България. Смъртта на Славейков попречва да се разгледа кандидатурата му за Нобелова награда, внесена от шведския славист и преводач на „Кървава песен“ Алфред Йенсен.
Творчеството на Славейков е много разнообразно. През 1896 г. излиза „Епически песни“, книга I, а през 1898 г. „Блянове. Епически песни“, книга II. Следват сборникът с лирически миниатюри „Сън за щастие“ (1907) и своеобразната антология „На острова на блажените“ (1910), в която под измислени имена и биографии са поместени голям брой стихотворения на Славейков. В периода 1911 - 1913 излизат отделните части на поемата „Кървава песен“, която по замисъл е трябвало да изиграе ролята на национален епос.