ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866 – 1912)

 

          Пенчо Славейков (1866 – 1912) е роден в град Трявна. Той е най-малкият син на големия поет и общественик Петко Рачов Славейков, от когото наследява родолюбив дух и поетичен талант. От майка си Ирина научава десетки предания, приказки и песни за теглилата на народа под робство. Едно голямо нещастие слага печат на живота му – замръзва на зимната пързалка и тежко заболява. Като последица до края на живота си Славейков остава недъгав и всяко движение му причинява огромно физическо страдание. След години той заявява: „Падането на леда на Марица ме направи поет“. Принудителното обездвижване не само калява характера, но и отваря пред юношата чудния свят на книгите.
          По време на Освободителната руско-турска война (1877 – 1878) семейство Славейкови е в Стара Загора. Момчето преживява ужаса на опожаряването на града и съхранява завинаги в паметта си спомена за драматичното избавление от бедствието. Младежките си години Пенчо Славейков прекарва в Търново, София и Пловдив, където учи. От пловдивския период датира връзката му с Петко Каравелов – страстен демократ и познавач на руската литература. Пак по същото време се оформя и Славейковият интерес към народното творчество: в дома баща и деца събират народни песни, приказки, предания и мъдрости. Младият Пенчо често придружава баща си в пътувания из различни краища с цел записване на фолклорни творби. Така разширява и познанията си за богатството на българския език.
          През 1892 г. заминава да учи философия в гр. Лайпциг, Германия. Следването (до 1898 г.) е важен етап за оформянето на Славейков като личност и талант. Запознава се не само с немската, но и със западноевропейската литература, слуша лекции на едни от най-известните за времето учени, а особено силно влияние му оказва философията на Ницше.
          След завръщането в България работи за кратко като учител в София, като директор на Народния театър (1908 – 1909) и като директор на Народната библиотека (1909 – 1911). На тези служби си спечелва много врагове – той е родолюбец, хуманист и демократ, който не крие омразата си към монарха, а това не остава безнаказано. През 1911 г. министърът го уволнява като директор на Народната библиотека и го назначава за уредник в Музея на образованието към Министерството на просвещението. Славейков преживява тежко унижението и до края на дните си живее с обида, което съвсем влошава здравето му. Умира през май 1912 г. в малкото италианско градче Брунате, близо до езерото Комо, където търси лек за душевните и телесните си страдания. Костите му са върнати в България девет години по-късно.
          Славейков подчинява целия си талант на две задачи – да направи достояние на света богатството на българското народно творчество и да осъвремени българската литература, обогатявайки я с модерни философски и психологически проблеми, които да я направят съзвучна с европейската. За изпълнението на тази културна мисия важно значение има участието на автора в творческия кръг „Мисъл“. От страниците на едноименното списание той пропагандира постиженията на родния фолклор, както и художествените идеи на най-талантливите тогавашни поети и философи от Европа.
          Основни мотиви в творчеството му са духовната мощ на човека, калил волята си в житейски страдания, силата на любовта, вечното и преходното в живота, обичта към родината и саможертвата, националният характер на българина.
          Дарбата му се реализира в различни жанрове. Пише интимна и гражданска лирика, литературни балади („Змейново либе“, „Чумави“, „Неразделни“), битови и философски поеми („Ралица“, „Бойко“, „Коледари“), критически статии и есета, превежда от немски и руски език. Сред най- представителните му книги са поетическите сборници „Сън за щастие“ (1906), „Епически песни“ (1907), „На Острова на блажените“ (1910), недовършената поема „Кървава песен“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave