В далечната 1949г., вече седемдесет и две годишният, Елин Пелин споделя: „И е по-хубаво да знаеш края, отколкото началото. Началото все ще налучка, краят трябва да се ръководи винаги, защото в края ти искаш да кажеш нещо на хората.” Вероятно воден от своята авторска интуиция и дългогодишен писателски опит, сладкодумецът Пелинко (както са го наричали близките му) е стигнал до това прозрение, което е оставило дълбок отпечатък върху творчеството му. Това се усеща и в разказа му „По жътва”, където страшното се долавя в началната картина. Повтарящите се синоними: „жега”, „огън”, „жар”, „мараня”, „пожар”, внушават физическата осезаемост на летния ден. Но, от друга страна изразяват същността на селския труд чрез нарисуваната природна картина. Нивите са „златни”, жътвата – „усилна”, селяните – „работливи”. Хората се проявяват в труда, той е техният начин на живот, естествена изява на природосъобразен инстинкт, защото трудът съзидава, твори. Елин – Пелиновите селяни не се плашат от страшната жега. За тях трудът е ритуал и жертва. Те следват циклите на природния календар, защото са в неразрушима и първична връзка с него. Живеят според природните закони – милостиви или бездушни. За тях природата е Бог: „Бог тия дни даде страшна жега.”,” Бог обилно наспори тая година.” И ободрени от неговата милост, те трупат златни снопи. От човешките души се изтръгват благодарствени молитви, които озвучават безмълвната природна картина, нарисувана в началото на разказа – насищат я с гласове и песни. Полето запява за благодарност, надежда и любов. Думата „песен” се повтаря няколкократно, за да обходи полето открай докрай. Трудът е възродил първичната жизненост на човек и той, усетил духовната на надеждата, благославя и възприема жътвата като празник на душата. Песента е молитва, отправена към Бога, но и любовен знак. От общия план Елин Пелин извежда и показва в близък план Никола и Пенка. Без да ги описва, без да разказва историята на тяхната любов, писателят ги представя като гласове. Чрез тях разкрива чистотата на обичта, мечтателността на обикновения човек.
Гласът на Пенка: „висок, звънлив и треперещ”, носи волност и младост, обич и надежда. Този глас се откроява и извайва представата за една чиста, нежна и хубава селска девойка. Тя се себеизразява с песента, която се носи стремително и гордо. Лети със своите послания към левент Никола. Той откликва с радостно нетърпение, защото е докоснат от „китки мили хубави думи”, изпратени му с много любов. Любовта и надеждата освещават селския труд: „Над полето, сякаш с кръст в ръка…”, „Но ето,…”
Разказите на Елин Пелин много често променят сюжетния си ход чрез находчивата употреба противопоставителния съюз „но”, който неочаквано преобръща събитията. Връща действието към загатнатото усещане за идващо,”страшно” зло в началото на творбата: „Но ето, че дотича из далечното краище босоного хлапе и уплашено обади, че Пенка примряла от примряла жега.”
Ужас обхваща всички. За да представи покрусата сред хората от тъжната и злокобна вест, писателят използва кратки изречения, всяко на нов ред:
„Грозната вест се разнесе из уста в уста по цялото поле.”/ Пенка примряла от жега!
Боже! / Пак жертва!”
Поразени от тази несправедливост, селяните се молят: „Боже, дано лъжа бъде!” За тях девойката е жертва на природната стихия, с която е заплатена богатата жътва. В народните поверия за жертва се взема най-милото – ето защо Елин Пелин е отделил художествените образи на Пенка и Никола от останалите жътвари, изразил е чрез тях надеждата за една любов. Контрастът между любов и смърт задълбочава страданието, внушава усещането за неизмерима болка. Творецът описва Пенка едва след смъртта й: „Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка – селско дете обичливо. Бяла пребрадка небрежно бе паднала над чело …Едната й ръка още държеше острия сърп, другата грижливо стискаше ръкойка класове.”
Багрите от фолклора: „златно”, „бяло”, „алено”, разкриват хубостта на девойката, усилват трагичността на смъртта. Народните думи: „възнак”, „засени”, „гушка”, разкриват неотвратимостта на случилото се. Любовната песен, прекъсната от смъртта, трагично прелива в риданието на Никола по скъпата загуба.
Краят на творбата – описанието на жегата и полето, напомня началото, но колко силно и горестно е изразена скръбта. Ако в началото на разказа трудът е свещенодействие, в края той се превръща в жертвоприношение. В композиционната рамка на разказа е събран целия живот на селянина, изпълнен с покрусени надежди, с песен и тъга, любов и смърт. Може би заради това наричаме Елин Пелин „майстор” на късия разказ и сладкодумец, който носи в сърцето си непресъхваща любов към българския селянин.
@bgmateriali.com
