„Песен за човека” - вярата в човешкото у човека

Поезията на Никола Вапцаров е създадена в драматично време. Тя винаги ще вълнува човека, защото изразява неговия стремеж към доброто, осмислянето на човешкото съществуване, хармонията в човешките взаимоотношения.

Всяка творба в стихосбирката на Вапцаров „Моторни песни" има свои идеи, образи и внушения. Стихотворенията интерпретират темите за човешкото достойнство, вярата в доброто и човешкия житейски избор.

„Песен за човека” е поема за освободения човешки дух. Лирическият герой е личност, представена в драматична житейска ситуация. Извършил е страшно престъпление - убил е баща си, но успява да открие хуманното в себе си, което е същност на човешкото съществуване, да се разкае и повярва в доброто.

Ключовите думи в заглавието на стихотворението песен и човек въвеждат темата за хуманния смисъл на живота. Творбата е изградена като диалог, спор. Лирическите гласове на двамата опоненти озвучават поетическото пространство. Участниците в спора са лирическият говорител и дамата, която „тропа, нервира се,/ даже проплаква".

Диалогичната форма внушава усещането за достоверност, истинност на разказаното. Двамата опоненти коментират онези „случки" в човешкия живот, които преобръщат нравствените и духовни ценности наличността. Важността на темата налага нейното разискване. Дамата защитава тезата, че човекът е безскрупулен. Той може да убие брат си, а след това съвсем спокойно да отиде на черква, като че ли нищо
не се е случило. Събеседницата в спора е крайна. Не приема мнение, различно от твърдото й убеждение, че човекът е непоправимо жесток и че му липсва морал. Тя твърди, че в него доминира недоброто, а престъпното:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Лирическият говорител защитава напълно противоположна теза - човекът носи светлина в душата си, стига обаче да успее да я открие, за да дари хората около себе си с любов и разбирателство. Опонентът изгражда защитната си теза с доказателствените аргументи на нервната, „сопната “ дама. Разказва историята на не по-малко човешко престъпление. Извършено е убийство на близък човек. Сама по себе си тази новина е страшна. Споделена простичко, „човешки", случката в село Могила е доказателство, че мракът в човешката душа понякога отстъпва място на светлината. Представен е един от най-страшните семейни конфликти между баща и син - убийство заради пари. Според обществените закони, единственият начин да се изкупи такова престъпление е съдебното наказание - смърт. Героят приема своята участ, но изживява силни душевни терзания. Попаднал в затвора, той търси отговор на въпроса как е стигнал до престъплението. Там – сред мрачните стени на затвора, той прехвърля като на филм кадри от живота си, съпоставя го с живота на другите и така открива отговора на въпроса. Мъжът достига до тъжната истина, че животът е устроен лошо:

Ех, лошо

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може...

Графично на много места текстът е разположен стъпаловидно. Това оформяне има за цел бавно да наслагва и степенува чувствата:

 

... И мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

Цитираният, графично изобразен стих е слизане надолу, натрупване на негативни чувства, за да се внуши още повече идеята за образа на смазващия човека живот. Героят изпитва неосъзнат страх от смъртта. Подобно на „скот в скотобойна", той чака да бъде изпълнена неговата присъда. Постепенно обаче надраства страха си и запява песен -молитва за утрешния ден. И винаги, когато страхът отстъпва, душата се изпълва с песен и човекът заспива с усмивка. Образът на песента е алегоричен израз на духовната свобода, изразяваща хармонията на човека с неговия душевен свят. Чрез песента той достига до божественото.

Смело е поведението на лирическия герой, изправен пред страшната истина за своята нравственост. Мракът в душата му отстъпва място на светлината и песента зазвучава с нова сила. Престъплението, наказанието и разкаянието се сплитат в едно. Наказанието за извършеното престъпление е страшно, но разкаянието е още по-мъчително. То е истинското наказание, което героят трябва да понесе. Осъзнавайки
греха си, героят хладнокръвно приема смъртта:

„ Тя - моята -свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Поведението на подсъдимия е странно и неразбираемо за палачите му. Но вярата в бъдещето и надеждата, че молитвата му ще бъде чута, мотивират оптимизма му пред лицето на смъртта. От силата на неговата песен бягат и мракът, и затворът, и страхът. Метафората на песента придава оптимистично звучене на текста. Извисеният човешки дух намира разбиране и опора в звездите, които го поздравяват за проявената смелост. Мракът в душата се свързва с дивото, първичното мислене, което подтиква човека към престъпление, а светлината е онази искрица, онази спасителна крачка, която кара човека да осмисли извършения грях, да се разкае за него и да умре с достойнство.

Решаването на спора е композиционен финал на творбата. Лирическият говорител е победил в словесния двубой. Показал е не само лошите качества на човека, но и добрите. Накрая сякаш престъпникът печели симпатиите заради прозрението, до което стига. От престъпник той става човек, осъзнал вината си.

„Песен за човека” е стихотворение за вярата в човешкото у човека, за откритото добро в душата на лирическия герой. Това е творба, която поражда у нас - читателите, съчувствие към осъдения, но и много размисли за живота и житейския избор, който човек прави в моменти на нравствено изпитание.