„Песен за човека” - поема за вярата в човешкото у човека

Поемата „Песен за човека" от Никола Вапцаров е един лирико-драматичен раз­каз, в който се проследява дилемата „за" или „против" човека, „за" или „против" не­говата предразположеност към доброто и злото. Защитата на човека е поета от лири­ческия говорител, който вярва в доброто и в съхраненото човешко у него. Диалогът - спор се води между него и дамата, предс­тавителка на висшето общество. Тя е тази, която не вярва, че човекът може да бъде личност, заслужаваща уважение, щом е склонен да извършва ужасни престъпления.

Лирическите персонажи всъщност са трима: лирическият говорител в ролята на „разказвач - съдник", епическият герой, из­вършил престъплението, и дамата. Поетическият слог често е прекъсван от въпроси и обръщения, близки до разговорно ежед­невните интонации и словесност. Напри­мер: „И тука започва развръзката, значи./ Как мислиш, читателю, ти?" Едва на фина­ла на творбата се оказва, че има и четвърто лице, което не участва в поетичното дейст­вие, но на което всъщност поетът разказва цялата история.

Лирическият говорител изгражда своята пристрастна защита и изразява своето възхищение въз основа на неподозираните въз­можности на отделния индивид, способен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът между него и дамата е нервно нап­регнат, стихът - ярко метафоричен: „Залива ме с кални потоци / от ропот / и град от сло­весна атака." Но още в първите стихове, въпреки че дамата говори изобщо, той уточ­нява: „Ние спориме/ двама със дама/ на те­ма:/ „Човекът във новото време. " Тълкува­нията биха могли да бъдат твърде свобод­ни, въпросите - също. Доколко духовната същност на човека при необхватната неповторимост на характери и личности се е про­менила във времето? Отговорът трябва да се търси в цялото произведение, особено в централната му част, композиционно разгърната като „разказ в разказа".

Поетът мотивира престъплението като социално явление, но търси не толкова оправдание за човека, извършил престъпле­нието, колкото предпоставка за възможна

еволюция у него. Етапите й са отбелязани дори словесно в последователните определения: „злодея злосторен "става „субект", а после „човек" и „брат". Паралелно се разгръщат две стилови насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна и често пъти съзнателно огрубена лексика: „Ала в съдът/ не потупват по рамото", „като скот в скотобойна" и т. н. Другата е подчертано романтична и не само внася оптимистична нотка в трагичността на случилото се, но и излъчва едно ведро и облагородяващо внушение.

В поредицата „песен", „зора", „небе", „звезди", „човек" понятията запазват конкретното си значение, но наред с това точ­но символният им смисъл изразява етичната позиция на поета и акцентира върху психическата способност на човека да се върне в лоното на нравствеността, дори ко­гато сам жестоко я е погазил. Преходите между грубо действителното и романтич­но красивото се редуват на приливи и от­ливи. Те са чести - очаквани и неочаквани - и създават особения разнопосочен емо­ционален ритъм на творбата.

Понятието „песен" изпълнява изключител­но важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Самото заглавие на разглежданата творба „Песен за човека" събуж­да асоциации не точно за балада, но във всич­ки случаи за акценти, близки до баладата или до легендата, допринасящи за идеали­зирането на човешкия дух по посока на опо­зицията: „престъпление - просветление". Понятието „песен" от конкретност преми­нава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/от книга по-ясна/ му станала с някаква песен. " Многобройните и многос­транни преливания между конкретното и символното значение на тази дума са спе­цифичен белег за поетиката на Вапцаров, присъщ на цялостния му творчески профил.

Преживяванията на разкаялия се прес­тъпник в минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностран­но и то не в конкретен, а в психологически план. Макар и във финала, това е кулмина­ционният момент в поемата - една широ­ко разгърната сцена с много участници - от лирическия субект, който пристрастно разказва случващото се, през човек, който спокойно реди песента, до палачите, гле­дащи го с „поглед безумен", „със страх", та чак до зората и звездите като съпричастни свидетели към човешкото мъжество.

Читателите могат да тълкуват различно и житейския финал на героя. Наистина има

силни хора, които биха посрещнали смърт­та с песен. Има и просто фанатици, защо­то именно фанатизмът е допирната точка между религиите и революциите. Все пак у всяко живо същество на нашата земя се таят надеждата за живот и стремежът, а за­що не и инстинктът той да бъде съхранен. Точно пред неизвестността в предсмърт­ния час, която за мнозина е страх, отчая­ние, съжаление за отиващия си живот, и религиите, и революциите посочват като спасение бъдещето. То е едновременно подкрепа, вяра и повод за примирение, ако си припомним, че човек е временен гост на земята.

„Песен за човека" възпява величието на човека - на този, който тръгва от бездните на падението и на мрака, за да стигне до хармонията между човек и Вселена. Тя е изразена чрез силата на песента, пречист­ваща и прераждаща човешкия дух, утвър­ждаваща основанието за вяра в доброто, скрито във всеки от нас. Вапцаровата твор­ба е поема за духовното себепознание на човека в драматичния му земен път, изпъл­нен с не малко изпитания за универсални­те човешки ценности.