"Песен за човека" - урок по хуманизъм

Вапцаровото виждане за човека и света съдържа твърдата увереност, че бъдещето принадлежи на духовно извисените и достойни личности, които ще изградят един справедлив и хуманен свят. Вечната мечта за такъв съвършен свят изпълва всеки стих от творчеството на пламенния поет, след което „Песен за човека” заема средищно място с ренесансовото възвеличаване на духовното начало у човека.

Доброто и злото, възвишеното и низкото, красивото и грозното в човешката същност – това са вечните  философски проблеми, заложени в основата на стихотворението „Песен за човека”. Те са свързани и с интересно избраната форма на творбата – разговор-диспут между двама герои, между две виждания за човека и света. Дамата със своята претенциозност и позьорско маниерничене представлява позицията на скептичната и пасивна личност, за която всяко конкретно злодеяние е повод за големи обобщения за вечното и всепоглъщащо зло в човешката история. Възмутена, отчаяна, отвратена, тя ненавижда човешката природа:

• Ах, моля, запрете!

                         Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Реторично противопоставена е другата глед­на точка - на хуманиста, който твърдо и дълбо­ко вярва, че доброто е заложено изначално в чо­вешката природа и то може да победи злото, да извиси личността до неподозирани духовни върхове. Двете гледни точки влизат в конфликт, еднакво обосновани и силни, устойчиви и катего­рични. Но едновременно с това двамата споре­щи са обединени от размисъла за същността на човешката природа и тревогата какъв е и какъв трябва да бъде „човекът във новото време". Прес­тъплението и нарушаването на обществените и нравствените закони е проява на злото в чо­вешката същност. Двата примера, взети от реалната действителност, доказват злото, жестокостта и безнравствеността у човека. Убийс­твото е най-голям християнски и човешки грях, а примерите разкриват най-низките му прояв­ления - братоубийство и още потресаващо -отцеубийство. Песимизмът и безнадеждност­та лъхат от това, че престъплението не води до покаяние:

                                                      Аз четох как някой

                                 насякъл с секира

                насякъл сам брат си, човека.

                               Измил се,

на черква отишел

                                 подире

 и ... после му станало леко.

Лицемерният морал ражда безнадеждност за човешкото бъдеще и съдбата на света. Но лирическият „Аз" е способен да открие у най-големия престъпник човешкото добро. Той вярва в чове­ка, в духовната му сила. Вярва, че доброто е способно да победи цялото зло по земята и да доведе до нравствено прераждане. Героят раз­казва историята на отцеубиеца, който извървява пътя от нравственото дъно до духовното извисяване, до преоткриването на света, до прег­леждането за красотата на звездите и небето и до обичта към света чрез една песен - песен за човека и песен на човека. Песента е химн на човеколюбието. Тя е ключово понятие за стихотворението, защото се свързва със силната вяра в добротата и благородството.

Историята започва като типична житейс­ка драма - някъде, в село Могила, синът убива баща си заради скътаните пари - история суха, скучна, лаконична. Престъплението е непростим грях и по вечните неписани морални закони, и по писаните закони на обществото. Няма прошка за отцеубиеца - чака го смърт. Престъпление­то трябва да получи своето наказание. Но за разказвача-хуманист важно е друго - нравстве­ното осъзнаване и извървяването на дългия път от престъплението през пречистването и из­куплението до възмездието. Определящо е нрав­ственото прераждане на „злодея злосторен":

                Но във затвора попаднал на хора

                     и станал

                             човек.

Злото, на което е бил подвластен, е родено от мизерията, която води до безнадеждност и духовна нищета:

                    Не стига ти хлеба,

                                            залитнеш

                                                      от мъка

                     и стъпиш в погрешност на гнило.

Бедността озлобява хората и ги принизява до животинското. Тя превръща човека в „скот в скотобойна". Омразата се настанява трайно в душите на хората, защото те не виждат изход в своя живот, и ражда греха и престъплението. Но човешката природа може да бъде променена под въздействие на истинското благотворно вли­яние на хуманизма. Убиецът започва бавно да осъзнава себе си. Той разбира, че в живота има и друго, различно от мрачното безмилостно ежед­невие - това са мечтите и стремежите, това е един друг свят, красив и възвишен, от който той би могъл да бъде частица. Осъзнал, че све­тът е лошо устроен, но може да бъде различен, под въздействие на песента и на хората около него злосторникът се преобразява:

                         Пред него живота

                                                  изплавал чудесен —

                                                                          и после

                                                                        заспивал

                                                                     усмихнат...

В душата се ражда нещо ново и неподозирано досега - надеждата. Точно в този момент на духовно пречистване и нравствено извисяване идва наказанието. Но героят прозира, че живо­тът продължава и след него, а доброто, което се е зародило в душата му, ще се съхрани. Това му дава сили да пристъпи спокойно към смъртта:

                          

                             И някак в душата му

                                                станало светло.

                                         - Да тръгнем ли? - казал.

                                                - Добре.

Той не се примирява със смъртта, но и не се страхува от нея, защото новата вяра му пома­га да се извиси над житейските условности и да постигне духовно прераждане Трагизмът е в това, че в момента на пълно духовно просветле­ние героят трябва да се раздели със живота. Той изпитва гордост и чувство за човешко дос­тойнство, а това го издига над другите. Те усе­щат, че човекът притежава нещо, до което не могат да се докоснат, и го гледат със страхопочитание:

              След него

                        те тръгнали също

 и чувствали някакъв хлад.

 Войникът си казал:

                                             -   „Веднъж да се свърши ...

              Загазил си здравата, брат."

Убиецът не събужда гняв и неприязън у окол­ните, те не мислят за неговото потресаващо престъпление, а усещат човешката доброта и вяра.

Смъртта настъпва на зазоряване – тогава, когато животът е най-хубав и най-жадуван. Кон­трастът мрак-светлина категорично подчер­тава борбата между доброто и злото. Пред ли­цето на смъртта героят усеща красотата на света:

                              Човека погледнал зората,

                              в която

се къпела с блясък звезда ...

Достигнал до висините на своето нравстве­но пречистване и прераждане, убиецът поглеж­да назад, към своя живот, изпълнен с мрак, зло, безнадеждност:

                          и мислел за своята

                                               тежка,

                                                    човешка,

                                                          жестока,

                                                                безока

                                                                     съдба.

Но вече прогледнал за доброто, той е уверен, че животът ще бъде променен, че светът ще се преобрази и доброто ще надделее. Това му дава сили да посрещне достойно участта си:

                            „Тя - моята - свърши ...

               Ще висна обесен.

 Но белким се свършва

                            със мен?

 Животът ще дойде по-хубав

                               от песен,

по-хубав от пролетен ден ..."

Събудената надежда в душата му носи успо­коение и увереност в утрешния ден. Песента и пролетта са символ на пречистването и на но­вото начало. Вярата го прави духовно извисен, достоен и прекрасен човек. Той побеждава зло­то, надмогва собствената си болка и, приел свет­лината в живота, е готов да приеме заслужено­то наказание. Природата и предметите около него, олицетворени, доказват и утвърждават духовната му красота:

                                                       Дори и затвора

                                                 треперел позорно,

                                                          и мрака ударил на бег.

Мракът отстъпва на светлината, защото доброто е по-силно от злото:

                                                Усмихнати чули звездите отгоре

                                                                                             и викнали:

„Браво, човек!"

Този възглас е тържество на хуманизма. Раз­казвачът доказва, че човешката природа е под­властна на доброто, а това носи оптимизъм за бъдещия свят и за същността на човека „на новото време". Животът побеждава смъртта, духовното начало излиза по-силно от инстинк­та за оцеляване. Човекът побеждава смъртта чрез новата си вяра, изразена в песента - химн на хуманизма, на твърдата вяра в духовната сила на човека и в красотата на света. Дори невярващата дама изпитва състрадание и съпричастие към човешката драма. Разчупени са представите й за повсеместното зло на земя­та. Краят на творбата носи оптимистичния завършек за всепобеждаващата сила на доброто:

                                    Той пеел човека. —

Това е прекрасно, нали?

„Човекът на новото време" - това е онази нравствено извисена и духовно богата личност, която търсят и възпяват поетите от всички времена. На хората е нужна надеждата за бъде­щето, за да могат да надживеят обикновеното и делничното и да се докоснат до невидимия, но жадуван свят на мечтите. Нужна е вярата в човека, способен да твори красота и добро. Песента е израз на пробуденото човешко начало в неговия най-висш смисъл. Песента в предсмърт­ния час разкрива силата на личността, духов­ния порив на преродената за доброто личност. Но това е песента и на самия творец - поетич­на възхвала на Ч о в е к а.