Никола Вапцаров
Писмо

   Ти помниш ли
   морето и машините
   и трюмовете, пълни
                   с лепкав мрак?
   И онзи див копнеж
                   по Филипините,
   по едрите звезди
               над Фамагуста?
   Ти помниш ли поне един моряк,
   нехвърлил жаден взор далече,
   там, дето в гаснещата вечер
   дъхът на тропика се чувства?
   Ти помниш ли как в нас
                       полека-лека
   изстиваха последните надежди
   и вярата
           в доброто
                   и в човека,
   в романтиката,
               в празните
                       копнежи?
   Ти помниш ли как
               някак много бързо
   ни хванаха в капана на живота?
   Опомнихме се.
               Късно.
   Бяхме вързани жестоко.
   Като някакви животни в клетка
   светкаха
   очите жадно
   и търсеха,
           и молеха пощада.

   А бяхме млади,
               бяхме толкоз млади!…
   И после… после
               някаква омраза
   се впиваше дълбоко във сърцата.
   Като гангрена,
   не, като проказа
   тя раснеше,
           разкапваше душата,
   тя сплиташе жестоките си мрежи
   на пустота
           и мрачна безнадеждност,
   тя пъплеше в кръвта,
                   тя виеше с закана,
   а беше рано, беше много рано…

   А там —
   високо във небето,
               чудно
   трептяха пак на чайките крилата.
   Небето пак блестеше
                   като слюда,
   простора пак бе син и необятен,
   на хоризонта пак полека-лека
   се губеха платната
                   всяка вечер
   и мачтите изчезваха далеко,
   но ние бяхме ослепели вече.
   За мен това е минало — неважно.
   Но ний деляхме сламения одър
   и тебе чувствам нужда да разкажа
   как вярвам аз и колко днес съм бодър.

   Това е новото, което ме възпира
   да не пробия
           своя
               слепоочник.
   То злобата в сърцето
                   трансформира
   в една борба,
           която
               днес
                   клокочи.
   И то ще ни повърне Филипините
   и едрите звезди
               над Фамагуста,
   и радостта
           помръкнала в сърцето,
   и мъртвата ни обич към машините,
   и синята безбрежност на морето,
   където вятъра на тропика се чувства.

   Сега е нощ.
   Машината ритмично
               припява
                   и навява топла вера.
   Да знаеш ти живота как обичам!
   И колко мразя
           празните
               химери…

   За мен е ясно, както че ще съмне —
   с главите си ще счупим ледовете.
   И слънцето на хоризонта
                       тъмен,
   да, нашто
       ярко
           слънце
               ще просветне.
   И нека като пеперуда малка
   крилата ми
           опърли най-подире.
   Не ще проклинам,
               няма да се вайкам,
   защото все пак, знам,
                   ще се умира.
   Но да умреш, когато
                   се отърсва
   земята
       от отровната си
               плесен,
   когато милионите възкръсват,
   това е песен,
           да, това е песен!