„ПОД ИГОТО“ – „ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД“
(Анализ)
„Пиянство на един народ“ – XVI глава от втората част на романа е идейно-емоционална кулминация. Глаголните форми в първо лице единствено и множествено число разкриват гледната точка на повествователя, който говори за подготовката на бунта от позицията на очевидец. Известно е, че Вазов е бил член на революционния комитет в Сопот, познавал се е с един от организаторите на Априлското въстание - Тодор Каблешков, и е станал непосредствен свидетел на въодушевлението, обхванало българите през пролетта на 1876 г. Това обуславя присъствието на мемоарния пласт в тази ключова глава. Споменът за преживяното в годините преди Освобождението придава достоверност, автентичност, убедителност на изобразената картина на преломното време.
Представен е колективният образ на народа. В главата е разкрита промяната в светоусещането на битовия човек, издигането му, макар и краткотрайно, над егоистичното благоразумие, предразсъдъците, вековните стереотипи на мислене и поведение. Внушението за това преобразяване е постигнато чрез съпоставката с образи от природния свят. Пролетта символизира новото начало, възраждането и тържеството на живота, пробуждането на народния дух, възкресяването на надеждата за победа над силите на злото. Тътенът на вулкана, на който е оприличена Западна Тракия, е предзнаменование за наближаващия мощен трус в обществения живот.
Духовната връзка между апостолите и народа е „великото слово на свободата“. То е свещено, притежава необикновена съзидателна сила, способно е да осъществи радикална промяна в светогледа на българите. Контрастен тип внушение се съдържа в главата „Пиянство на един народ“ – за жертвеното обричане на свята кауза: „един народ, (...) нетърпелив да понесе кръста си на Голгота“. Променят се житейските възгледи на възрожденския българин – над съхраняването и продължаването на живота се издига свободата – национална и духовна, осъзната като най-висшата ценност. Дори и децата не остават встрани от това опиянение на духа. Революционното вдъхновение, буйният изблик на емоциите разрушават бариерите на задръжките и прагматизма. Свободата се възприема като върховна човешка потребност, а националното се превръща в свръхценност.
Главата „Пиянство на един народ“ внушава идеята за единството на „масата народна“ и интелигенцията, образованата прослойка на обществото. Поставен е акцент върху всеотдайността при подготовката на бунта и пренебрегването на свещени за селския труженик задължения: „Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми...“. На фона на идеализираната представа за духовното извисяване на българите изпъква една ключова реплика на Мичо Бейзадето, който предлага да се отложи избухването на въстанието: „Барем да се прибере цветето от гюловете“. В романа непрекъснато се преплитат реалистичният и героико-романтичният план, битът и бунтът.
Героите желаят да влязат в мечтаната историческа роля на свободни хора, които сами са творци на съдбата си. Тази зрелищност има за цел да повдигне самочувствието на въстаниците и да им вдъхне вяра в собствените сили. Неслучайно мащабният прелом в народния живот се възприема като проявление на „поличба божия“ и изпълнение на „чудноватото предсказание“, на революционното пророчество: „Турция ке падне, 1876“. Народът е толкова дързък, защото е повярвал, че е богоизбран, закрилян от висшата сила. В такъв преломен момент е възможно чудото на изключителната метаморфоза, превърнала покорната рая в страховит, непобедим исполин.
Основният проблем в романа е свързан със сблъсъка между родния и чуждия свят, поробените и господарите, свободата и робството. Повествователят откроява нарасналото самочувствие на „раята“ и високомерието, презрението, пренебрежението от страна на властта, убедена, че е непоклатима, неуязвима. Предизвикателната дързост на бунтовниците контрастира с ориенталската леност, апатията и заслепението на „благодушните ефендета“.
Във Вазовата творба присъства и противопоставянето между възрожденската и следосвобожденската действителност. Отминалата епоха е времето на „сюблимно безумство“, идеализъм и жертвоготовност, докато прозаичната реалност в свободна България носи горчиво разочарование, потискащо отрезвяване след романтичното опиянение и мъчително пробуждане след красивия сън на илюзиите. Някогашната вдъхновяваща надежда за успех в борбата с „една страшна империя“ се заменя със съмнението, че е възможно народът да изживее отново душевен катарзис. Като печално откровение звучат думите на повествователя: „Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път...“
@bgmateriali.com
