„ПОД ИГОТО“ – СВЕТЪТ НА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ БЪЛГАРИН

 

 

           1.    СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Събитието, около което е изграден сюжетът, е Априлското въстание. Но главната цел на романа не е да покаже прекия сблъсък с турците, а промяната, настъпила в националното съзнание на българите. Всички елементи от сюжета, дори и най-дребните, са подчинени на това централно събитие.
          За да се случи промяната, трябва да се задействат множество фактори – развитие и узряване на обществото по пътя към модернизация, активна работа от страна на народните водачи, вътрешна психологическа промяна у всеки човек. За да покаже модернизацията на обществото, разказвачът представя дейността на училището, провеждането на театрални представления, домашното възпитание, различни народни обичаи и др., които на пръв поглед нямат нищо общо с основното действие. За да изтъкне ролята на народните водачи, сюжетът трябва да въведе една ярка фигура, която да въплъти в себе си обобщената представа за апостолите на българската революция. А за да се разкрие психологическата промяна, се представят сцени и епизоди, които илюстрират вътрешното развитие у определени герои. В същото време, за да се създаде вътрешно напрежение и интерес у читателя, сюжетът се изгражда около една романтическа история – съдбата на Бойчо Огнянов в качеството му на подгонен заточеник: преобличания, промяна на самоличността, предателства, узнавания, перипетии, бягства и спасения, за да се стигне накрая до героичната гибел. А в унисон с европейската практика е въведена и задължителната любовна интрига. Тя в голяма степен мотивира постъпките на героите с чувства като любов, ревност, завист, злоба, съперничество.
          Появата на такова произведение е крайно необходима, за да може все още неукрепналата българска нация да се самоосъзнае като общност. Основната задача на романа всъщност насища вътрешната потребност на българите да си изградят споделен образ на своя български свят, включващ начина на живот, основните обществени групи и класи, интересите и конфликтите, които движат развитието на обществото, ценностите и идеалите, определящи препоръчителните модели на поведение, големите исторически изпитания, през които преминава общността, за да се утвърди и наложи не само пред света, но и в своите собствени очи. Ето защо романът показва подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание на един много широк фон, изграждащ колективния „автопортрет“ на младата българска нация.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          На пръв поглед основният конфликт в творбата е между българи и турци. Този сблъсък мотивира епическото начало в произведението – той трябва да доведе до самоосъзнаване и самоопределяне на „своята“ общност. Тази страна на конфликта може да наречем „национална“. В протежение на целия разказ тя се припомня периодично чрез описания на разнообразни насилия от страна на турците, както и на реакциите от страна на българите. Тъкмо в реакцията има съществено развитие. Докато в началото българите постъпват според поговорката „преклонена главица сабя не я сече“, то в кулминацията те вече действат различно – отмъщения, публично унижаване на поробителя и т.н.
          Много по-важен обаче е конфликтът между „лудостта“ и „нормалността“. Ако под „нормалност“ разбираме онова статукво, което трябва да бъде променено от централното събитие, то в този случай конфликтът ще се осъществява като сблъсък между установените битови навици и необходимостта в даден момент те да бъдат изоставени. Романът показва влизането в едно друго състояние на обществото, при което са важни не оцеляването, къщата и имотът, а свободата, човешкото достойнство, разумът. Бунтът е именно такова напускане на привичното битово живеене, за да се стигне до едно ново качество на живот. В този смисъл „лудостта“ е състояние, което позволява извършването на постъпки, чийто смисъл и значение не може и не трябва да се преценяват според критериите на всекидневния здрав разум. Оттук и високата оценка, която този вид лудост получава в творбата.
          От друга страна обаче, „нормалността“ може да бъде разгледана и като проява на онзи нравствен кодекс на модерния човек, който изразява основните човешки принципи на цивилизованото общество и който не бива да бъде престъпван. Защото дори и конфликтите трябва да се разрешават в някаква степен цивилизовано. Но ако на тази вид нормалност се противопоставят „безумието“, религиозният фанатизъм или съзнанието за етническо превъзходство и конфликтът прерасне в нечовешки зверства, насилия и погазване на всички човешки принципи, тогава това безумие не може да бъде оценено положително. Интересно е да се отбележи, че границата между двата типа лудост е прокарана по етнически принцип. Благородната лудост, водеща до нарушаване на вековното статукво и битовото живуркане, е присъща на разбунтувалите се българи. А „безумието“, водещо до насилия и зверства, се проявява основно при турците. Дори и предателите българи все пак не смеят да извършват такива явни посегателства срещу човещината. В това разделение ясно личи епическата природа на конфликта, дори и тогава, когато той може да се разгледа като психологически.
          Една от проявите на конфликта между „лудостта“ и „нормалността“ е тежкият морален сблъсък в обществото. От едната страна са „лудите“, носителите на промяната, изразителите на народните въжделения. Те са хора готови да действат в името на другите, на цялата общност, дори и ако за това трябва да заплатят с живота си. От другата страна са онези, които поставят на върха на ценностната си система собствените егоистични интереси и в името на тяхното запазване са готови на най-гнусни предателства. При този тежък морален конфликт най-остро са критикувани не онези, които са последователни в своя консерватизъм като Стефчов и чорбаджи Юрдан, а подлеците, готови днес да викат ентусиазирано в подкрепа на въстанието, а утре още по-ентусиазирано да крещят „да живее негово величество султанът“ като господин Фратю.
          Друга проява на конфликта между „лудост“ и „нормалност“ е вътре в съзнанието на героите. Те в много случаи се изразяват в колебания и душевни терзания. Основният носител на този психологически конфликт е чорбаджи Марко. Той не е национален предател, милее за родното, склонен е да работи за общата кауза. И в същото време установените навици му пречат да се определи ясно. При него Стопанинът като върхова изява на „нормалността“ не може да се откаже лесно от ценностите си, защото съзнава стойността на човешките усилия, нужни, за да се изгради семейното благосъстояние. От друга страна обаче, и робският живот не спомага за развитието на това благосъстояние. В едно общество, в което всеки представител на „чуждите“ може безнаказано да те ограби и дори да те убие, нормалният живот е невъзможен. Ето защо в края на краищата и чорбаджи Марко успява да разреши тежкия конфликт в душата си и да осъзнае значението на „лудостта“. И затова разказвачът използва именно неговата реплика „лудите, лудите, те да са живи!“ за кулминацията на този базов конфликт в развитието на действието. 

          3. ГЕРОИТЕ НА РОМАНА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Персонажната система в „Под игото“ следва схемата на двата основни конфликта – националния и този между „лудост“ и „нормалност“. От едната страна са българите, а от другата – турците. Двата лагера обаче не са напълно еднородни. При българите има и последователни борци, и колебаещи се, и предатели. А при турците освен персонажи, склонни да проявяват господарска жестокост и дори зверства, са показани и хора справедливи и разумни. Ето защо е по-добре основните герои да се класифицират по друг начин – според отношението им към идеите, ценностите и принципите, които разказвачът иска да предаде на читателя. По този начин получаваме три групи – положителни герои, отрицателни герои и герои в развитие.
          Чрез образите на положителните герои разказвачът иска да внуши определени идеи и ценности. Отрицателните – напротив – са носители на идеи и ценности, които творбата се стреми да заклейми и отхвърли. Най-интересни са обаче героите в развитие. С тяхното узряване за идеята българите да се борят за своята свобода романът показва сложните пътища, по които минава младата българска нация, за да стигне до своето самоутвърждаване.
          Тези три групи не са напълно еднородни. Като основен положителен герой е замислен Бойчо Огнянов – при всички случаи неговият образ съвпада с това, което авторът иска да внуши на читателя. Други герои от тази група обаче изразяват само отделни страни от авторовата идеология и мироглед. Същото важи и за отрицателните герои. Някои от тях са последователни в защита на своите действия и цели, докато други се колебаят и са склонни да минават от лагер в лагер. Важна отлика в групата на отрицателните герои е тяхната морална природа. Едни от тях са гнусни в своята предателска роля – например Стефчов, докато други, макар и представители на враждебната турска власт, са все пак достойни и справедливи хора – например беят. Нека видим какви са характеристиките на основните представители на всяка от тези групи.
          Централният образ в романа е Бойчо Огнянов. Той е въплъщение на обобщения образ на народния водач и ръководител на националната революция, наричан по онова време апостол, по подобие на евангелските апостоли. Отдавна е забелязано, че за прототип на Огнянов е използван Васил Левски. Както по отношение на ролята му на организатор на въстанието, така и в някои легендарни представи за героя – способността му да оцелява в различни премеждия, преобличанията, приемането на чужда самоличност, пословичното хладнокръвие в най-трудни моменти, неизменната му храброст. В други свои разкази Вазов е описал редица епизоди, изграждащи легендарния образ на Левски. Бойчо Огнянов е изграден по същата художествена логика. Освен като обобщен образ на революционния апостол обаче Бойчо Огнянов е и основен проводник на възгледите на Вазов по редица спорни теми. Например по въпроса, че социализмът няма място у нас; за традиционната роля на жената и семейството, противопоставени на идеята на Кандов за равноправието между жената и мъжа; за характера на семейните връзки и др. под. Критиката отдавна е забелязала, че заради функциите на героя в развитието на романовата интрига, както и заради идеологическите възгледи, които отстоява, Огнянов е недостатъчно убедителен в човешки план и е по-скоро схематичен образ.
          Основният женски персонаж в романа е любимата на Огнянов Рада Госпожина. Тя изразява Вазовия идеал за ролята на жената в революционната борба – вярна и предана другарка на революционера, чиста и безупречна в поведението си на любима и годеница, добра приятелка на Лалка, отговорна учителка и т.н. Поради факта, че трябва да въплъти една идеална представа за жената, Радиният образ също проявява известен схематизъм и неубедителност в художествено отношение.
          Важна роля в развитието на действието играят и другите положителни герои като доктор Соколов, Мичо Бейзадето, дякон Викентий, игуменът Натанаил, отец Йеротей, Мунчо, Колчо слепецът, Боримечката и др. Чрез техните действия и отношения разказвачът показва ролята на различните обществени класи и прослойки в българската национална борба, обединяваща ги в единна и цялостна общност. Интересен е образът на Димо Безпортев, с който се срещаме основно в главата „Новата молитва на Марка“. Неговата лудешка постъпка – да свали от коня и да яхне един преминаващ през града турчин – е метафоричен образ на промяната, настъпила не само в мисленето и поведението на българите, но и в цялостния духовен климат в Османската империя по онова време. Старото положение на робско примирение и пълно
господство от страна на турците вече е невъзможно – мотив, широко коментиран от разказвача в главата „Пиянството на един народ“.
         Основните представители на отрицателните герои не са турци, а българите Кириак Стефчов и Юрдан Диамандиев. Водени от егоистични подбуди, те проявяват краен консерватизъм, диктуван от интересите на класата, към която принадлежат. Освен това Стефчов е основният двигател на романовата интрига, изпълнявайки последователно ролята на предателя, често пъти съчетавайки класовите си интереси с чисто лични мотиви – ревност, завист, морална низост, злоба. Не такава е ролята на чорбаджи Юрдан. Според Вазов той е представител на онази част от българското чорбаджийство, която е направила това име грозно. Той е основен стожер на консервативния лагер, но не е така морално низък като своя зет Стефчов, защото не предателства и не доносничи.
          В групата на отрицателните герои попада и беят – той е главният представител на турската
власт в градеца. В същото време обаче, за разлика както от предателя Стефчов, така и от някои склонни към зверства и изстъпления турци, беят е показан като разумен и справедлив човек. 
          Много важна е ролята на иначе епизодични персонажи като Емексиз Пехливан, Топал Хасан и двете клисурски заптиета. Те изграждат образа на турските насилници, склонни към злодейство и жестокости, като по този начин изразяват идеята за „робството“.
          Най-важни за централната идея в романа логично са героите в развитие, чийто основен представител е чорбаджи Марко Иванов. В началото той е показан като основен представител на класата на „нормалните“. Стопанин по душа, честен и родолюбив, чорбаджи Марко все пак не е готов да се противопостави открито на статуквото. С развитието на действието обаче променя възгледите си и се присъединява към подготовката на въстанието, което е резултат на цялостния подем, обхванал възраждащата се българска нация. Според Вазов в образа на чорбаджи Марко той е описал собствения си баща – Минчо Айваза.
          Други интересни герои в развитие са младият студент Кандов и турският шпионин Заманов. В началото те са застъпници на чужди идеи и интереси, но всеобщият подем успява да възроди дори у тях патриотичното чувство и те се присъединяват към българската национална кауза. Кандов дори става и един от мъчениците на въстанието. Подобна е ролята и на други от епизодичните герои като кака Гинка, поп Ставри и Милка Тодоричина. Те принадлежат към консервативната част на българското общество, но в решителния момент се присъединяват към патриотичното движение и проявяват човещина и морална устойчивост.
          Много важни за идейните внушения на романа са герои като господин Фратю и Рачко Пръдлето. Това са хора, които външно ревностно поддържат патриотичната идея, но в решителния момент са склонни към предателства или дребни измамничества. Тяхното поведение е силно порицано от Вазов.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РОМАНА

          Тъй като „Под игото“ е едновременно и епос, и роман, образът на света, който произведението изгражда, е вътрешно противоречив. От една страна, той трябва да представи конфликта между своите и чуждите на един възможно най-широк фон, рисуващ всички страни от живота на общността. Ето защо вместо да се съсредоточи само върху основния си проблем – подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание, романът показва и мирната вечеря в двора на чорбаджи Марко, и живота в училището, и театралните представления, и дружеските гуляи и още много други битови подробности. Освен това при тяхното описване разказвачът коментира надълго и нашироко всички страни от бита, идеите, възгледите и мотивите, определящи поведението на българите в навечерието на Освобождението. Така повествованието изпълнява, от една страна, ролята на хроника, но от друга – на коментар и обяснение. Тук водеща е идеята, че се изобразява един действителен, исторически достоверен свят. Само така можем да си обясним присъствието в иначе условната художествена действителност и на реални исторически фигури от времето като Тодор Каблешков, Левски и дори Ботев, който не бил обърнал внимание на писанията на господин Фратю. В това общо национално пространство присъстват и читателите, независимо от смяната на времената и поколенията. Затова разказвачът си позволява да коментира и обсъжда всички аспекти на случилото се, да прави обобщения, да извежда морални поуки. Посланието на неговата творба съвсем не е задължително да се съдържа само в иносказанието на художествените образи. То може да бъде изречено директно – така, както всички ние си позволяваме да коментираме някоя случка, за която сме сигурни, че е станала и можем да я обсъждаме.
          От друга страна обаче, образът на света, представен в „Под игото“, проявява и всички белези на романовата условност, характерна за литературата на 19. век. Основната интрига е показана като разновидност на устойчивата романтическа схема за избягалия затворник, който се превръща в основна движеща сила на действието. Подобна схема откриваме и в маниакалната настървеност на Стефчов при преследването на Огнянов. Тя твърде много прилича на настървението на инспектор Жавер, преследващ Жан Валжан („Клетниците“), за да е случайна. По схема е изградена и любовната история. Особеното художествено въздействие на „Под игото“ се дължи именно на парадоксалното единство на тези две иначе несъвместими повествователни стратегии.
          Тяхната проява е очевидна и в трите глави, които прочетохме. В първата глава на романа е показана една широка картина от живота на българите по онова време – навиците им, ценностите им, особеният синтез на традиционно и модерно, съчетаващи се понякога у един и същи герой, какъвто е чорбаджи Марко – човек, почитащ старите патриархални традиции и в същото време ревностен проводник на новото с почитта си към науката, с търговската си честност и с градския си начин на живот. И точно на фона на тази мащабна историческа картина се показва и началото на романовата интрига чрез втурването (буквално) на основния разрушител на традиционното статукво герой. И най-интересното е, че тези два иначе много разнородни пласта са така хармонично обединени в повествованието, че читателят ги възприема съвсем естествено.
          Главите „Новата молитва на Марка“ и „Пиянството на един народ“ също рисуват широка картина на всенародния подем чрез индивидуалното развитие на отделни герои, показани като делнични и в същото време знакови действия и ситуации. Комичната случка с пияния Бозпортев, който сваля от коня и яхва един случайно преминаващ турчин, е почти анекдотична. И в същото време дава повод на разказвача да направи едно невероятно по своя мащаб обобщение, изразено чрез метафоричния израз „пиянството на един народ“. Това вече не е дребното битово опиянение от виното, а огромното въодушевление на българите, решимостта им да изоставят временно своите делнични грижи и ценности и да преминат „отвъд“, в едно състояние, където важни са не домът, семейството и имотът, а големи неща като родина, свобода, човешко достойнство. Именно този преход е целта, към която се стреми цялата възрожденска литература – за него говори още Ботев в своята поезия, както и Вазов в „Немили-недраги“ и „Епопея на забравените“. Не е случайно, че главата „Пиянството на един народ“ на практика е прозаичен преразказ на идеите, залегнали в „Епопеята“. Тази близост стига до там, че Вазов изпитва нужда да се самоцитира, използвайки стиха от „Епопеята“, който най-образно представя чудото, извършено от целия български народ:

          И в няколко деня, тайно и полека,
          народът порасте на няколко века.

          Така, съчетавайки хроника и романова условност, историческа достоверност и романтически схеми, непосредствено изображение и пространен коментар, романът „Под игото“ изгражда образа на българския свят, който в много голяма степен е валиден и днес. Ние и днес виждаме света, обясняваме си историческите процеси, правим морални оценки именно чрез образите от „Под игото“. И в това е огромната историческа значимост на тази основополагаща за българското национално самосъзнание творба.

          5. МЯСТОТО НА „ПОД ИГОТО“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Посрещнат нееднозначно от българската общественост в момента на своята първа публикация, „Под игото“ бързо си извоюва успех сред обикновените българи. Може би защото те интуитивно съумяват да се докоснат до потенциала на произведението да изиграе ролята на национална епопея – нужда, която всяка общност изпитва. И действително само десетина години са достатъчни, за да се превърне „Под игото“ в представителната книга за „българското“, книга, която за поколения напред ще формира българския национален манталитет, представи за света и ценностни нагласи. В този смисъл „Под игото“ не е обикновено литературно произведение, а Голямата Българска Книга. Независимо от непрестанните опити тя да бъде подценявана чрез изтъкването на нейните реални или мними недостатъци.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave