ПОЗОР И СЛАВА В ЛИРИЧЕСКОТО ВСТЪПЛЕНИЕ НА ОДАТА „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”
Вазовият поетически цикъл „Епопея на забравените” възкресява образите на останалите в забрава герои от националното ни Възраждане. „Високото” българско време в този цикъл съществува между два върха – върха на бесилото (първата ода – „Левски”) и връх Шипка – „дванадесетата висота” на българската слава (последната ода „Опълченците на Шипка”).
Лирическото встъпление на одата „Опълченците на Шипка” поетически тълкува и търси философския и нравствен смисъл на понятия като позор и слава, мрак и светлина, ниско и високо.
Позорът е видян като безславно историческо минало, греховно робско търпение и послушание, предателства и падения. Славата е обвързана със спомена за „нашто недавно”, в което едно изключително събитие – Шипченската епопея, измива позора и връща един забравен народ на света.
Първата смислова цялост – лирическото встъпление на творбата, е полемика с хулителите на българщината. Лирическият говорител приема мисията да представлява своя народ – така Азът и народът се сливат в лирическо ние.
Началото на одата е организирано около схемата „нека+но”. Осемкратното анафорично повторение „нека” е свързано с онези начала, които са послужили за „присмехи обидни” към народа ни. Свързано е с робския позор. Усещането за мъка, потиснатост, физическо страдание, насилие се засилва от цветовия спектър: „мрак”, „синила”, „облак”. Представено чрез анафората „нека”, това внушение прозвучава драматично и страшно.
Представата за трагичната историческа съдба на народа ни е конкретизирана чрез точни наименования: „Беласица стара и новий Батак”. В „дни на позор”, изпълнени с трагизъм и предателства, българинът е трябвало да оцелява и да защитава достойнството си. Там някъде, при спомена „люти” за „синила от бича”, „следи от теглото”, до „Беласица стара” е и „новий Батак”, доказал с кръвта си своето право да бъде свободен.
На цялото безславно минало лирическото встъпление противопоставя едно-единствено събитие, едно-единствено име. Далечното историческо минало контрастира на „нашто недавно”, свързано с „нещо ново..., нещо славно” – Шипченската епопея.
Съчинителният противопоставителен съюз „но”, чрез който е изразен контрастът, противопоставя, равнопоставя събитията, за да утвърди изключителността на последното; насочва към диалектиката на историята – в развитието на всеки народ има изпитания, падения, но и звездни мигове.
Идеята за изключителността на събитието е утвърдена чрез художественото решение в лирическото встъпление да бъдат противопоставени вековните исторически изпитания на един само момент от недалечното минало, което насочва към неговата значимост. Едно събитие е достатъчно, за да изличи вековния робски позор.
Особен смисъл за постигане на това внушение имат символно натоварените образи на Върха и на Балкана:
...издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх –
на безсмъртен подвиг паметник огромен.
Защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта история кат легенда грей...
Върхът присъства не само като географски „високото” пространство. Той е знак на духовна извисеност, божествена белязаност, постигане на абсолютна свобода. Споменът за героичния подвиг е „попил” във „високото”, „героичното” родно пространство, превърнало се в „паметник огромен” – в залог за вечността на спомена.
Балканът е обобщеният образ на българската историческа съдба, българският Космос, хранилище на спомени и упования. Подвигът и Балканът не са просто свързани, те са съизмерими.
Интерес предизвикват оценъчните епитети, с които лирическият говорител определя името-легенда: „едно име ново, голямо, антично ...”
Името е голямо, защото е значимо – това внушение намира своите ярки поетически основания във встъплението. От друга страна, “ново” и „антично” са класически антоними, макар че могат да бъдат разчетени и в тяхната многозначност. „Ново” – и като свързано с „нашто недавно”, и като различно от всичко познато в историята. В българския тълковен речник „антично” е отбелязано като „старо”, „древно”. Посланието на творбата се свързва с идеята, че Шипченската епопея ще бъде антична по отношение на бъдещето, защото за подвига няма давност.
Подвигът надмогва забравата, излиза извън времепространството на конкретния исторически момент: подвигът в името на Отечеството принадлежи на културната памет на човечеството. Такъв смисъл носи и сравнението на Шипка с Термопилите – „като Термопили славно, безгранично”. Сравнението съизмерва българската историческа съдба с примери от световната история, за да утвърди поетически истината, че всеки народ е велик по своему, щом е дорасъл за свободата си.
Величието на Шипченската епопея може да бъде вписано в героичните предания на световната история. Само в техните легендарни измерения може да се оценности подвигът на опълченците. На тези, които на легендарния Връх създават новото лица на България, новата слава и достойнство на българското име.
@bgmateriali.com
