Стихотворението „На прощаване" представя Ботевата интерпретация на героичния завет на бунтовника, превърнат в художествено послание за битка срещу „врагът си безверни". Заветът е „урок", който гарантира унаследяване на традициите и ценностите, приемствеността между поколенията. Заветът е последната воля на един изключителен човек, който се откроява сред другите със своите възвишени пориви и идеали. Думите на бунтовника „силно да любят и мразят" звучат като послание, като копнеж за повече негови последователи.

Любовта и омразата са двете полюсни чувства, двете емоционални стихии, които бушуват в душата на лирическия герой. Обрекъл се жертвено на борбата в името на българската свобода, бунтовникът оставя своя завет за мъжество и сила, за борбеност и непокорност, но най-вече за безгранична любов към всичко „мило" и за огромна омраза към поробителя. Тези неотделими по своята същност чувства ще подтикнат братята да направят своя достоен житейски избор - да поемат по пътя на борбата.

Преди да завещае на поколенията своя идеал за борба, бунтовникът разкрива мотивите, довели до жертвения му избор. Той не напуска дома си доброволно, а е принуден от обстоятелствата, от „таз турска черна прокуда". Робството прави невъзможна връзката с роден дом и близки, проблематизира битието на достойния човек. Метафоричното определение „черна" разкрива,  колко мъчително е пребиваването у дома, колко болезнено е робското тегло. То поражда омраза, която превръща героя на творбата в бунтовник.

„ Тежка чужбина" на свой ред се оказва неуютно пространство, враждебно и несигурно. Животът там е обезсмислен и безцелен – идейно внушение, породено от значенията на глагола „скитам" и от градацията на определенията „немили, клети, недраги".Нито в родното пространство, нито в чуждото героят на творбата може да се реализира. Единствено по „пътя" към свободата себереализацията е постижима. При споменаването на предстоящата борба поетичният изказ разкрива реалното изживяване на лирическия Аз, който въодушевено извиква:

...ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Възклицателното междуметие и възторжената интонация убедително разкриват какво е истински стойностното за човека на „пътя" - борбата за свобода. Преминаването през „тиха бяла Дунава" има не само конкретни значения, но и символни. Това е своеобразна инициация. Умира старата същност на клетника-скитник, за да се роди тази на бунтовника-герой. Завръщането в пространството на родното е възможно единствено с оръжие на рамо: „аз вече пушка нарамих", категоричен е изборът на борбата. Тя няма алтернатива, защото лирическият Аз е надмогнал робското самосъзнание, победил е роба у себе си риторичният въпрос: „Но кажи какво да правя", поставя смисловия акцент именно върху категоричната определеност на избора. За него е отговорна и майката. Тя го е родила „със сърце мъжко, юнашко", от нея той наследява свободолюбивия дух и гордостта на достоен българин. Метафората „сърце мъжко, юнашко" по експресивен път гради личността на героя. Чрез инверсията са откроени ореолните значения на епитетите „мамо", „юнашко". Мъжеството, силната воля и борбеността, чувството за юнашка чест и призваност да се брани родното са отличителни характеристики на лирическия Аз. Ето защо той поема по пътя на борбата.

Вероятният трагичен изход от борбата с врага предшества картината на победното завръщане, защото той е по-възможен. Затова бунтовникът бърза да огласи своя завет, да посвети братята си в тайнството на борбата. Опозицията - аз и другите - въвежда мотива за самотата на бореца, за неговата неразбраност и отхвърленост. Само тогава може да се открои величието на саможертвата. Тя е величав подвиг в името на другите. Загърбил негативните оценки:

„нехранимайка излезе...", бунтовникът се обрича на саможертва за българската свобода. „майка юнашка" на свой ред трябва да се извиси до сина и да не се вслушва в присъдите на другите, за да изпълни завета:

... и с сърце сичко разкажи

на моите братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина...

„Разказът" й ще оживи героичното дело на загиналия син. Той ще пробуди у братята омраза и гняв към робството и желание да последват по пътя на борбата своя по-голям брат. На границата между живота и смъртта бунтовникът е загрижен не за себе си, а за делото. Идеята за приемствеността в борбата е утвърдена чрез неговия завет. Тя разкрива изключителната смелост и величие на бунтовника. Той е извисен над бита и всичко преходно. Изцяло посветен на борбата, със себеотрицанието си той дава пример, превръща се в образец за достойно поведение. Братята трябва да се научат „силно да любят и мразят", да довършат святото дело. Само безграничната обич и огромната ненавист могат да изведат „братя невръстни" на „пътя" на борбата.

В смисловото си разгръщане стихотворението „На прощаване" предлага и друг комуникативен код за предаване на завета. Това е песента. Заветът гарантира приемствеността в борбата и се свързва с мотива за безсмъртието - вечния живот в паметта на народа. В българската културна традиция песента се предава от уста на уста във времето и пространството, тоест принадлежи на вечността. Хорото също се свързва с прославата на подвига, с неговото безсмъртие. За бунтовника е особено важно да се знае„защо" и „как" е загинал, а за братята му - „силно да любят и мразят". Приемствеността между поколенията, предаването на завета, безсмъртието и славата са емоционалните стихии, които превръщат лирическия изказ в преживяване.

Обрекъл се жертвено и завещал своето съкровено желание - борбата да продължи до победния й край, бунтовникът за миг си представя, че все пак победата е възможна. Картината на предполагаемото завръщане в родното място завладява със силата на образите и с чувството на безпределно ликуване. Тя оставя трайна следа в съзнанието на читателя с радостта от победата, която има общонародна значимост. Вълнуваща е срещата между майка и син в този скъп за бунтовника ден. Синът копнее да бъде посрещнат от нея с прегръдка и целувка. Това са тестовете на опрощение - израз на радостта от срещата.  Те са знак за безусловното приемане на избора на сина, на героя борец за свобода. А майката е част от този избор, защото е вече майка юнашка. Свещеният обет „свобода и смърт юнашка" намира реализация чрез вярата в майчината любов и подкрепа. Ботевият стих преосмисля възрожденския девиз „свобода или смърт". Ако през Възраждането българинът е избирал между свободата и смъртта като два различни пътя към националното бъдеще, то у Ботев пътят е само един. Свободата е постижима чрез смъртта. Тя е цената, „заплатена" от жертвалия се за народна свобода.

Дори в копнежа за победно завръщане лирическият герой не изключва мисълта за трагичния изход на борбата. Пътят е „страшен", защото е раздяла с дом и близки, защото води към явна смърт. „Славен" е, защото единствен води към свободата, но и към безсмъртието. След смъртта идва вечният живот в паметта на народа. За него копнее бунтовникът:

...да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

„На прощаване" е творба, която разкрива идеята за приемствеността в борбата. Лирическият герой оставя своя завет - „силно да любят и мразят". Изпитващи тези две полюсни чувства, братята и всички негови последователи ще осъзнаят значимостта на делото, ще приемат смъртта като жертвен залог на свободата, като саможертва в името на отечеството.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave