(съчинение разсъждение върху седма глава)
В повестта „Маминото детенце" Любен Каравелов разкрива един безсмислен и бездуховен начин на живот, станал причина за горчиви изводи от страна на автора за морала и възпитанието на младото поколение. Липсата на определена цел в съществуването и презрението към труда са основните причини, поради които главният герой - Николчо, пропада бързо и достига до дъното на обществото, обричайки на гибел и собственото си семейство.
Най-ярка представа за последиците от неправилното възпитание авторът формира в седма глава на повестта, която играе художествена роля на развръзка и епилог на повествованието. В резултат на вредната педагогика Николчо деградира напълно, неговите родители страдат - майката остава да живее в бедност, а бащата не успява да понесе падението на своя син. Пенка - съпругата на Николчо, изживява пълна житейска катастрофа. Като разкрива последиците за „маминото детенце" Николчо - неговия пропилян живот, Каравелов категорично доказва, че възпитанието е изключително важен фактор за развитието на човека. Позицията на автора е съзвучна с народната мисъл:
„Който сее ветрове, жъне бури." Това важи най-вече за нежните родители на Николчо и допуснатите от тях пагубни грешки при възпитанието на сина им.
Заключителната част на творбата доразвива тезата за пагубното възпитание.
Наследникът на чорбаджи Нено е вече женен, но той не носи отговорност за дом и семейство. Остава същият лентяй и гуляйджия. Сватбата на Николчо е поредното бягство на родителите от отговорност за поведението на сина. Нено и Неновица се надяват да спасят авторитета си на градски първенци и със задомяването на прахосника да спрат пилеенето на чорбаджийските жълтици. За невеста е избрана най-красивата и добродетелна девойка в Казанлък - Пенка. Тя и Никола са пълни нравствени антиподи, между тях не съществува никакво сходство. Омъжването й за покварения богаташки син е начало на личната й трагедия. Тя става невинна жертва на Неновото семейство.
Чорбаджийската сватба, както я описва Каравелов, е „за слава и приказ". Фразеологизмът, зает от фолклора, е напълно ироничен, тъй като няма нищо общо
с приказките, завършващи щастливо. Тъкмо обратното - сватбата на Николчо и Пенка в повестта „Маминото детенце" е тъжно предзнаменование за нравствената разруха в семейството. На излизане от черквата младоженците са посрещнати не с благословия, а с проклятие: „Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види
добро, но и ти няма да прокопсваш..."
Предречена е мъката, която ще сполети младата съпруга на развратния Никола.
Женитбата не може да промени порочните навици на чорбаджийския наследник. Той продължава да води същия безсмислен живот, докато постепенно пропилява богатството на родителите си. Ударите на съдбата започват да се сипят върху „тишината и спокойствието" в дома. Напълно е свалена маската на лъжливата хармония, прикривала липсата на любов и сговор, на уважение и духовни стремежи в семейството. Разкъсват се родствените връзки, традиционно крепящи дома, и той се разпада.
Само три дни след сватбата на Николчо, Нено разбира, че е ограбен от сина си и мисълта за липсата на важните за него „ шейсет хиляди гроша" го убива. Жалък е житейският край на казанлъшкия първенец, получил удар от мъка „за своите изгубени пари". Станал косвен убиец на баща си, синът-крадец има престъпно отношение и към майка, жена и деца. За чорбаджийския наследник няма забрани, няма светини. Той е неспособен да
запази родния си дом, а и да изгради собствен, защото не е привързан към нищо, безотговорен е.
Николчо бързо пропилява всичко – и откраднатото, и наследеното. Решава дори да продаде „...къщата и гюловете". Семейната разруха е неминуема. Неновица се обръща за помощ към кадията и казанлъшките чорбаджии. Каймаканинът заповядва „да го затворят и да го изпроводят в Пловдива". „Отдавна би трябвало да му се тури юздата" - това е Каравеловото заключение, изказано чрез мнението на Али ага, единственият герой в творбата, който смело и директно критикува родителските грешки на двамата педагози.
Освободен от Пловдивския затвор, Никола заминава за Гюргево, където се заселва и заживява с една циганка, „която продавала варен кукуруз...". Напускането на родината е знак за пълно отчуждаване и отродяване, за загуба на духовна самоличност. Синът на казанлъшкия първенец става безотечественик, достигнал до най-ниското стъпало в едно чуждо общество.
Пътят на чорбаджийския син тръгва от дома, лишен от традиции и духовно богатство, преминава през среди, за които е обичайно отклоняването от нравствените норми, за да стигне до пълното унищожаване на човешкото у него, до създаването на проблемния модел„човек - Нищо".
В края на повестта, пренасяйки действието в райските гюлови градини, Каравелов ни прави свидетели на жестоката участ на Неновица, Пенка и децата на вече отдавна отишлия си Николчо. Красивото и засмяно лице на Николчовата жена вече е „бледно и повяхнало, очите й гледат тъмно и безсмислено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи". Тя
трябва да осигури прехраната не само за децата си, а и за болната си свекърва, някога енергична, а сега - „побеляла вече жена с жълто и папунесто лице". Горчивият й вопъл: „Като ми зема парите, що ми зема и здравйето?!", е израз на болката и нещастието на чорбаджийката, на нейната пълна житейска катастрофа. А може би са и упрек към самата нея, упрек за извършените родителски грешки и за горчивите, фатални последици от тях.
Резултатите от неправилното възпитание са печални. Читателят не е изненадан от нравствения трагичен „край'' на семейството, защото: „Който сее бури, жъне ветрове." Непреходна е силата на художественото послание в повестта на Любен Каравелов „Маминото детенце".
@bgmateriali.com
