„ПО ЖИЦАТА“ – РАЗКАЗ ЗА СТРАДАНИЕТО, СЪСТРАДАНИЕТО И НАДЕЖДАТА

 

          „По жицата“ е разказ за споделената мъка, за съпричастието, за потребността на човека от разбиране и топлота. В тази вълнуваща творба Йордан Йовков разкрива своето убеждение, че бедите и страданията са част от човешкия живот, но те се понасят по-леко, когато са съпътствани от добротата, състраданието, вярата и надеждата.
          Заглавието на разказа насочва вниманието към мотива за пътя, водещ към изцелението. Образът на жицата се свързва с безкрайността и с вярата, че някъде е кацнала бялата лястовица.
          Сюжетът на разказа е построен върху една обикновена, делнична случка – случайна кратка среща между двама непознати мъже – добруджанския овчар Петър Моканина и нещастния баща Гунчо, търсещ лек за болната си дъщеря. Всичко протича в рамките на минути на фона на широкото добруджанско поле. Това, което става с героите, е представено през погледа на Моканина – мъдър човек с богат житейски опит и вроден усет към хората. Той не пропуска нито една подробност, умее да разчита знаците и във всеки отделен детайл от външността на другоселците открива истини за живота им.
          Разказът започва без обширна експозиция. Още първото изречение представя героите и въвежда темата за бедата, която е принудила другоселците да тръгнат на път.
          Авторът насочва вниманието на читателя към добруджанския овчар, който много бързо разпознава белезите на душевното страдание в походката и в поведението на идващия към него мъж. Преди да е разменил с него и дума, Моканина знае, че едрият човек е с благ характер – „на мрявята път струва“. Прави му впечатление, че непознатият не се пази от кучетата. Вижда блуждаещия му поглед и чува поздрава му, изпълнен с мъка. Това са знаци, разкриващи непосилна болка. За проницателния поглед на Моканина не остава скрита и сиромашията на другоселеца. Свидетелство за нея са кръпките по ризата, оръфаните потури и пояс, но мъдрият добруджанец е убеден, че бедността не е причина за мъката му. Този извод се потвърждава и от външността на двете жени в каруцата. Превитата снага на по-възрастната, отпуснатите краища на ръченика й, легналото момиче, завито с черги в жегата, разкриват истината за тревогите на другоселеца.
          Болката на непознатите хора пораждат съчувствието на Моканина. Той от опит знае, че споделената мъка се понася по-леко и затова повежда разговор: „Ти май болно имаш!“. Частицата „май“ в случая не издава колебливост. Моканина е сигурен в заключението си, но не иска въпросът му да звучи категорично. Деликатно, без да се натрапва, оставя бащата сам да реши дали ще сподели болката си, или не.
          Гунчо усеща добронамереността на овчаря и разказва за тежката си съдба. Речевата характеристика го представя като добър и жертвоготовен баща. Скромен човек е и е благодарен на Бог за малкото, което има. Неговата най-голяма ценност са децата и е безкрайно нещастен, защото съдбата му е отнела тая радост – няколко са починали още малки, а единствената му оцеляла дъщеря е тежко болна. Всяка дума на Гунчо е белязана с болка. Именно нея долавя Моканина и изслушва изповедта му с нарастващо съчувствие. Особено е развълнуван от разказа за змията, легнала на Нонкините гърди. В народните вярвания и в Библията змията се свързва със злото, което връхлетява изненадващо човека, с дявола, който пакости на хората. Този митологичен образ обяснява защо бащата, от една страна, се съмнява в думите на Нонка, а от друга страна, ги повтаря, тъй като няма логично обяснение за внезапното заболяване на момичето.
          Моканина е учуден от чутото. Възклицанията и въпросите, които задава, разкриват искрения му интерес към случилото се и подчертават съпричастността му. От погледа му не убягва нищо – нито блуждаещият поглед, нито треперещите мазолести пръсти, нито развълнуваният глас. Зад снопчетата бели косми в брадата му съзира грижата, белязала целия му живот. Моканина знае, че няма по-голяма мъка за един родител от тази да се чувства безсилен пред болестта на единственото си чедо. Усеща и разбира неудобството на Гунчо, когато се опитва да обясни причината за пътуването си. Паузите и уговорките, които прави, са знак за несигурността в онова, за което говори. Той не вярва в съществуването и в целебната сила на бялата лястовичка, но много му се иска да я има, а и не може да откаже на болното си чедо да тръгнат към Манджилари. За Моканина споделеното за бялата птица е изненадващо и той спонтанно, без да се замисля, казва истината: „Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал“. Изненадата проличава и в жеста му – поглежда с неверие към шосето и вижда накацалите по жицата лястовички – „много, но все черни“.
          Авторът акцентира върху противопоставянето бяло – черно. Ако белият цвят се свързва с Бога и благодатта, с която дарява хората, с доброто и живота, то черният цвят е неговата противоположност и означава нещастие, зло, смърт. Образът на бялата лястовичка е противопоставен на образа на змията. Както в митовете противоборството между птица и змия означава битка между хаоса и Космоса, така и в Йовковия разказ това противопоставяне може да се разчете като борба между доброто и злото, между вярата и неверието.
          Много бързо, след като е казал истината, състрадателният добруджанец се досеща, че за изтерзаните другоселци истината е страшна, защото чудодейната птичка е единствената надежда за изцеление на Нонка. Същевременно осъзнава, че трудно ще убеди Гунчо в съществуването на птицата. Ето защо първо изрича колебливото: „ – Пък може да има. Може.“, след това дава примери с други бели животни и чак тогава преминава към утвърдителното: „Пък и трябва да има, щом се е чуло...“.
          Макар и кратък, разговорът между двамата мъже им дава възможност да се опознаят. Гунчо разбира, че овчарят искрено му съчувства, и е сигурен, че ще го подкрепи в опита му да обнадежди Нонка. Моканина пък е дълбоко трогнат от чуждата болка. Израз на загрижеността му към съдбата на другоселците е желанието му да види болната.
          Срещата с Нонка и майката е кулминация на разказа. Овчарят е потресен от страданието, което излъчва горестната майка. Стъписан е от стопената снага, от жълтото като восък лице и от младите светли очи на момичето. Детайлите от портрета на Нонка пораждат асоциация за догаряща свещ. Въпросът на болната: „Ще я видим ли, чичо?“, предизвиква почти физическа болка у Моканина. Вълненията на героя ярко са разкрити с детайли от психологическата му характеристика: „Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха“. Без да се замисля, спонтанно овчарят потвърждава думите на Гунчо. Деветкратното повторение на глагола „видя“ в различни форми засилва драматизма на момента. Речта е накъсана, задъхана и издава силното вълнение. Много топлота крие и обръщението „чедо“. Думите прозвучават не като обикновено пожелание, а като молитва и благословия.
          Мъката прониква дълбоко в душата на Моканина. С тъга той гледа към отдалечаващата се каруца и в съзнанието му се запечатват образите на страдащия баща, на безутешната майка и на изпълнената с вяра Нонка, жадуваща изцеление. Трагедията на другоселците е повод да се замисли върху безкрайното страдание по света. Израз на натрупалата се в душата му болка са последните му думи: „ – Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.
          Финалът на разказа поражда размисли както за безкрайното страдание, съпровождащо хората от люлката до гроба, така и за благородството, щедростта и милосърдието, които нравствено извисяват човека.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave