Тоягата, която застава на мястото на съда: „Престъпление“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа

Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.

Разказът е поместен тук изцяло, така както Иван Вазов го завършва през 1893 година. Началото е разходка: разказвачът обяснява защо избира точно ломското шосе, най-глухото от друмищата около София, и какво намира в неговото уединение. Оттам се разгръща панорамата на софийското поле, на Стара планина и Витоша, а с нея и размисълът за природата като съвършено създание и за човека, останал недовършен в ръцете на своя създател. Втората част сменя тона. Един февруарски ден, под ниски пепеляви облаци и първия сняг, разказвачът се пита може ли зимното мъртвило да бъде хубост и поезия, и точно тогава срещу него се задава дребна старица със седемдесет години на гърба и с бреме от халище и дрипи. Разговорът с бабичката е сърцевината на текста: откъде идва, какво носи, защо върви тичешком към града и какво се готви да направи там. Отговорите ѝ преобръщат цялата дотогавашна съзерцателност и превръщат прекрасния пейзаж в укор. Финалната част е вътрешна: угризението, въпросите за вината на културата и за отговорността към страждущото човечество, решението да догони старицата и това, което остава от него, когато фъртуната се спуска над Коньовица. Текстът върши работа при четене и разбор в час, при проследяване на контраста между картината на природата и социалната драма, при разбор на образа на разказвача и при подготовка на съчинение или точно цитиране по „Пейзаж“.

Лятна вечер край една воденица в полето, стар баща, който вика дъщеря си от тъмното, и мъжки глас, който се обажда откъм плета: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар между редовете. В началото е воденичарят дядо Угрин, който куца с патерица покрай жабунясалия улей и разбира, че на стари години ще осакатее. Около него Елин Пелин разгръща една от най-плътните си вечерни картини: залязващото слънце зад сините планини, замиращата жетварска песен, жабите във вира, клопатарчето по пътечката край реката и глухият шум на воденицата, който върви под целия разказ като втори глас. Същинската част е разговор. Милена полива градинката зад воденицата, а от тъмнината се обажда Свилен, когото е обичала преди години. Диалогът им започва със закачка и упрек, минава през сълзи и стига до неща, които и двамата дълго са премълчавали: защо са се разделили, какъв е станал той, как живее тя в чуждата къща и кой всъщност е виновен за всичко това. В една-единствена негова дума е събрана цялата социална тежест на разказа. Отделен акцент носят повикванията, с които старецът търси дъщеря си от воденицата, и кроткото магаре Марко, превърнато в единствен свидетел на срещата. Текстът е удобен за четене в час, за преразказ, за характеристика на героите и за точно цитиране в анализ или съчинение. Тълкуване не е добавено, за да остане мястото за собствения прочит.

Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.

Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.

Три вечери един млад бъчвар обикаля пустите дворове на Неда, а после дълги дни носи мъглата, която му тегне и пред очите, и на сърцето. Тук е публикуван пълният текст на поемата „Бойко“ от Пенчо Славейков, така както е написана, без съкращения. Страницата съдържа само творбата, без анализ, коментар и въпроси. Разказът в стихове тръгва от безсънните нощи на първия майстор бъчвар в селото, когото до вчера всички са търсели и за работа, и за седенки, и за хоро. Оттам минава през тихите увещания на майка му, през женитбата, която тя урежда, през пристигането на снахата в дома и през една случайна поръчка, която връща всичко назад. Втората половина следи как оттеглянето от работата и от близките се задълбочава и как мълчанието в къщата се превръща в зли думи, преди последната нощ на двора да преобърне погледа на героя към самия него. Стихът е неримуван, с дълъг равен ритъм, а диалозите са вплетени направо в повествованието, без творбата да се разпада на сцени. Лексиката е народна и старинна (севда, изгора, къщовница, чембер, оджак, бъчевар), а битът е изнесен на преден план: седенки и хоро, гроздобер и зимници, чардак и механа, врачки и знахари, магии, зашити в елека. През цялата поема се повтаря песента на невидим млад свирач с медна цафара, която свързва началото и края и носи една и съща жалба за младост и за обич. Наред с главния герой в творбата стоят три женски образа, чиито съдби се преплитат с неговата: старата майка, която мисли, че знае лека на всяка мъка, невястата, която мълчи и понася, и жената от миналото, чиито няколко думи задвижват всичко. Между тях са разпределени и най-силните реплики в поемата. Текстът е удобен за четене в час, за наизустяване на отделни части, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или устен отговор и за наблюдение върху това как Славейков строи характер чрез мълчание, повторение и битова подробност, вместо чрез обяснение.