Чудомир - Un cadeau

На перона на гарата много народ. Официалните власти воглаве с кмета, кметът воглаве с цилиндър и букет в ръка, помощникът с бомбе, околийският с намазани щръкнали мустаци, директорът на прогимназията с огладен панталон и нова връзка и така нататък. Влакът пристигна, изпухтя няколко пъти тежко, спря и почна да си изтръсква лулата. Заслизаха пътници: мъжки, женски, дребни, едри, ниски, високи и високопоставени. Очите на всички обаче са съсредоточени в специалното купе, с което пътува гостът на страната ни, големият французки държавник Едуард Ерио. Ето че и той показва четвъртитата си нашенска глава, месестия нос и лула, забучена под него.

Гръмнаха музики, ревнаха ура, заредиха се приветствия на френски, на български, на френско-български и на края една непредвидена на френско-турско-български. Отгде се беше промушил наш Гачо сергиджията, не знам, но изтъпанчи се с една грамадна нашарена диня пред учудения гост и започна:

- Бонжур, мосю Херио! Афидерсинис, ама от мене и моята фамилия ви поднасям тая скромна диня. Юн кадо, юн петит кадо, сил ву пле! Подарък за добре дошел! Заповядайте! От все сърце ви я давам. Афидерсинис, с извинение и пардом.

Ерио благодари, прие подаръка, подаде го на близкостоящия до него, стисна на Гама ръката, потупа го приятелски по рамото и пое с тълпата посрещачи за града. По едно време, гледам, Гачо крачи най-отзад замислен. Настигам го и му думам:

- Браво, Гачка, браво! Отлично постъпи, много хубаво се отсрами на госта! Да си жив!

А той клати глава и казва:

- Хубаво бе, даскале, много хубаво, ама както аз мислех, тъй не излезе.

- Защо?

- Защото работата не хвана ръб.

- Как така? Нали си направи ти човещината, какво по-хубаво от това?

- А бе аз че я направих, направих я, ама той не я направи. Там е всичкото! Бълха ли щеше да го ухапи, ако ми пуснеше в шепата 20-30 франка чужда валута? Аз за едно мерси ли, мислиш, съм помъкнал 16 кила диня, а?

- А, така ли?

- Тъй, амчи как! Да не мислиш, че за черните му очи съм си зарязал сергията в туй работно време! Ама работа, ха! Всеки си гледа интереза. Ама мене Папунекът ме подмами: "Занеси му я, кай, Гачка, подари му я, кьораво ще падне! Келепир! Аз, кай, когато идва Вандервелд, един грозд му поднесох, да има, да няма половин кило, и цяла стотарка ми мушна в ръката." На ти тебе сега едно кьораво! На ти тебе келепир!

- Нищо, казвам, нищо не се е минало, може днес, може утре, а може и от Франция да ти изпрати нещо, ако си му казал името си.

- Не можах да го кажа ни на него, ни на секретаря на нашия министър. Попречи ми оная шушумига - запасният полковник Климушев. Тъкмо се канех, и той ме блъсна, навря се пред мене и почна да се оплаква на секретаря, че имал да взема от държавата някакво добавъчно за два месеца още от Балканската война. Не му стига, дето взема по една торба пари пенсия, а още дири, тъпанарят му с тъпанар! След него се промъкна, както винаги, да проси помощ баба Тана Шапшалкина и аз останах без последствие. Ама да ти кажа, стига да иска. Адрезът ми е написан на динята. Ясно личи.

- На динята ли?

- На нея, разбира се, тъй ли ме мислиш ти мене! Три часа си игра да човърка с чекията наш Тошко, дорде я изпише, а през това време даскал Гатьо ме учеше на францушките думи, дето ги рекох.

- И какво написа Тошо на динята?

- Какво: "Вив ла Франс - вив ла Булгария", а отдолу: "Гачо Начев - градинар, улица Безименна 7-ма, №2."

- Е, че какво се тревожиш тогава? Работата е наред.

- Наред, наред, ама я си представи, че седнат да обядват ей сега! Ще дадат динята в кухнята, ще вземе ножа гостилничарят и без да погледне писаното - арт, арт, арт, - ще я нареже и ще отиде и адрез, и всичко.

И сякаш сепнал се от думите си, бай Гачо си стисна шапката, разкрачи дългите си мотовили и забърза да настигне шествието. Какво се е случило там, не зная, но пет години след това бай Гачо сънува пощенски запис и очаква чужди валути от Франция. Пет години наред посреща раздавача да го пита има ли нещо за него, докато най-после търпението му се изчерпа, от явен републиканец дотогава стана фашист и сега, да се изразим политично, просто на просто е човек напълно ориентиран към оста Рим - Берлин. Толкоз.

Аламинут

Чудни работи стават по света, баджанааак, големи работи! Какви

изобретения, какви изкусности и каква бързина!

Едно време наканим се, да речем, на панаир да идем. 3астягаме колите,

натрупаме сено, настелем черги, напълним торбите с хлябове, накачим се

фамилиарно, па: «Ха бре! Де бре! Дий!... Ъъъс! Гя-гя-гя...» Веднъж спреш

да напоиш воловете, други път да ги нахраниш, трети път, че се мръкнало,

за да пренощуваш; че ден, че два, че за три дни в Заара, дето има една

приказка.

А сега: аламинут! Всичко е аламинут. Метне се, да речем, някой на

аероплана, за два дни обиколи всичките земни кълбета и си кацне пак у

дома. Нищо и никакъв човечец се качи други път и дорде го чуеш да рече

«пррр...» над главата ти, изгуби се и още не ти изсъхнала плюнката, ходил

в Ерусалим и си иде хаджия.

Учен свят! Дяволски свят! И по звездите почнаха като кози да се катерят, и

на морското дъно слизат чак раци да ловят - да се чудиш и маеш просто!

И не само големите, а и малките се специализираха и се отракаха тъй, че не

можеш и приказките им да разбереш вече. Ей на, на наша Пена, сестрата,

хлапето да вземем. Свърши не довърши шести клас, прибраха го в киното при

машината. Стоя, колкото стоя там, направиха го помощник-оператор и сега

върти оня ми ти чекрък и ги дъни едни думи - чудесия.

- Вуйчо - вика, - аз - вика - мога да разглобя цяла опература бурма по

бурма и пак да я направя аламинут. И адактора - вика, - и фор...

фор-фер... щеркера, и всичко!

- Какво е това фър-фър-щъркел? - питам го.

А то:

- Не е - вика - фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер, форферщеркер!

Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж, а? Аз от три месеца си я

повтарям като молитва и пак не мога да я докарам. Германска дума била,

пуста да остане! Голям напредък, голямо нещооо! Разглоби му едно радио,

един грамофон, да речем, електрически звънец, ютия, армоника и каквито щеш

още главни машини тури им частите в една торба, раздрусай я, разбъркай ги,

колкото щеш, щом му ги дадеш - ще ги сглоби, ще ги направи наново

всичките. Амии! Ще ги направи аламинут! Такъв един келеш се е извъдил, да

му се не надяваш.

Майстория, баджанак, майстория, техника и бързина! В наше време, дорде

достигнеш по-голяма служба, побелеят ти и веждите от старост, а сега

срещнеш някое голобрадо офицерче:

- Какъв сте, ваша милост?

- Майор! Подполковник!

- На каква служба сте, моля ?

- Началник на отделение! Областен доктор! Инспектор по залесовките!

Още не си залесило територията под носа, и инспектор! Ди-рек-тор!...

Ами тъй ли правехме ние с младите момичета някога, а? Тъй ли се любехме?

Хванеш се на хорото най-напред срещу нея, че я поглеждаш и стрелкаш с очи,

че пъшкаш и най после се редиш да й намигнеш и тя я те видяла, я не. Чак

след това ще се пресрамиш да се хванеш до нея, тя ще ти подаде кутрето си,

ще извие глава на обратна страна, ще се зачервите и двамата, ще ви

засъхнат езиците и нито ти ще можеш да речеш думица, нито тя. Сега

Аламинут! Едно поклонение, значи, една хватка през кръста, залепнат един в

друг, сякаш им правят опаковка, и ето ти тебе румба!

Бързат сегашните млади, бързат. И всичко се е хукнало, сякаш никой го

гони. И призовките бързат, и изпълнителните листове, и сроковете на

полиците, че даже и ражданията изпревариха закона за насърчението им.

Този петък не, а миналия отишло на Антона Куйката момчето с годеницата си

да си вадят вула за сватба. Наместникът им рекъл по-напред да си извадят

медицински свидетелства, че са честни, почтени и здрави. Отишли те,

прегледал ги докторът и двамата на бърза ръка, написал им свидетелствата,

върнали се и получили вулата. Това било в петък, значи. В съботата се

стягали, приготовлявали, насам-натам и в неделя - сватба! Проточила се

една церемония - със зурлите му, с тъпаните му, с играчите му, а булката -

света водица ненапита - мъдри ли се, мъдри. Влезли в черковата, застанали

отвътре до вратата и чакат попа. По едно време, както си стояла тя,

изведнъж прежълтяла, охнала и се хванала с две ръце през корема. Загърчила

се оная ми ти невяста, засвивала се, заохкала, запъшкала и дорде се

приготви попът за венчания - тя се окотила в черквата. Окотила се като

нищо за срамотите! Е, станалото - станало, то срам се със сапун не опира,

но не ми е там думата.

Техника, баджанак, техника и бързина! Това искам да ти кажа. На, пресметни

сам: кога я прегледа тоя доктор, значи, кога й издаде свидетелство, че е

честна и за пред хора, кога туй-онуй и кога свари да роди две кила и

триста грама копелдаш!

Аламинут Просто! Аламинут и - толкоз!

Баклата

Дето има една дума - хукнала се като костенурка през угар, та и наша Деша

Загубанкина, дорде не речеш. Тръгнала по тъмно още на Равнака на нивата

бакла да бере, а стигнала, кога повличат воловарчетата чак. И не взела

хапка да хапне поне, а нарамила чувала и цедилника, метнала кърпа на глава

и поела по реката нагоре. Хубаво, ама изгориманджа жена нали е - тази я

срещне, заприказва я, онази я срещне, спре я; тук се заплесне, там се

зазяпа, а слънцето не стои, път го чака. Кога стигнала на нивата, то било

кривнало вече над Просойката и нямало джан-джин по полето. Само Петко

Късметят насреща хе, на голямата нива през дола, кладял купен. През

година, щом я посее с голица, там си прави хармана той и всичките си снопи

там струпва. Качен на върха, по бяла риза, отдалеч приличал на щъркел,

който си вие гнездо.

Довтасала Деша, метнала цедилката на киселицата, врътнала двата краеца на

престилката, та ги бочнала на кръста, привела снага и почнала с две ръце

узрялата бакла да бере.

Бере и все някак не й спори.

Ха да окъса един ред, ха да стигне до другия край, а то нависнали ония ми

ти чушки, един плод дал дядо Господ, няма обиране, няма край! Па нали си е

пипкава!

- Е, боже, какъв е тоя берекет, какво е това чудо - дума си. - Че аз какво

мислех, пък какво излезе. Ами че то, както е тръгнало, аз до довечера не

ще мога да втасам. Пък гърне боб съм турнала на огъня и водата му трябва

да е извряла до капка вече. Да мога да напълня чувала поне и да си тръгна,

ама где туй време? Пък и жив човек се не мярка наоколо. Да ще да мине

някоя жена, че да я поканя да ми помогне малко.

Тъкмо тъй си мислила и се почесвала, и ето ти баба Фота се изпапулила на

високия слог, прегърбена, с тояжка в ръка и с цедилка на гръб.

- Помози ти бог, булкааа!... - измяукала изтънко баба Фота. - Береш ли,

береш ли я?

- Дал ти бог добро и кола имане, бабо Фотинке! Сякаш те Господ изпрати.

Бера, берааа... Ами ти откъде така?

- Не питай, бабиии... не питай! Дано ги прекъсне тия пусти Тамашовски

козари. Бях посяла на кръстопътя на парчето десетина огнища Нончобоб и

рекох да ида да ги оскуба, а те да минават през нивата, да минават,

гидиските, че я обърнали на вървище и не останало и зърно. Мари колко пъти

виках на кмета: сгълчи ги, Стойно, запри им овцете в общината и ги

щрафирай, че да помнят и вардят чуждото, а той - в едното влязло, из

другото излязло. Като я погледнах нивката, че плаках, плаках, па набрах

малко съчки и се връщам. Оох, няма кой да помисли за нас, булкааа... няма!

- Такива са, бабо Фотинке, такива са всички, за чуждо немарят Тамашовците.

А пък от кмет управия и добро да чакаш - пази боже! Нали има една дума:

тя, гаргата, не каца на бивола да го поще, а да се нахрани. Такива са до

един, ами да щеш, бабо Фоте... да щеш да ми помогнеш мъничко да ошмулим

баклата надве-натри, че хляб в нощвите съм оставила да втасва и гозбата ми

е загоряла на огъня, пък не мога сколаса сама скоро.

- Да ти помогна, баби, да ти помогна. Хем ще си почина, хем ще ти се

пооплача, че ми е преляло и прекипяло на душата...

Изсули баба Фота товара на края, забочи престилка и влезе в един ред.

Берат двете жени коравите сухи чушки, джубулят прегърбени и от време на

време отиват да изсипват пълни престилки в чувала.

Още щом почна да къса старата, Деша я забеляза, че лапна едно зърно бакла,

и й досвидя, сякаш парче от сърцето й лапна.

И откак го лапна, все мляска и устата й все пълни.

"Хубава работа - си мисли, - тоя бабишкел ще ми изяде баклата. Какво е туй

мляскане!"

Обраха по ред, навлязоха във втория, а баба Фота все мляска и все нещо

премята из устата си.

"Я гледай, дърта вещица - кисели се Деша, - колкото ще набере, дваж повече

ще излапа. Що ли ми трябваше да я викам?"

А баба Фота си къса и мляс, мляс... И едната й буза все издута.

Не се стърпя Деша Загубанкина, уплаши се, че ще й изяде баклата, и реши да

я пропъди. Изправи се и викна:

- Бабоо!... Тя няма да е. Не ще я оберем ний и хлябът ми ще прокисне в

къщи, ами я да я оставим за утре. Колкото сме набрали, толкова. Натовари

си цедилката и аз чувала, и хайде да тръгваме. За утре да я оставим.

- Че да я оставим, баби, да тръгнем, щом си рекла.

Натовариха се, поеха надолу из кривините, слязоха в дола, където пътят се

раздвоява, а старата крачи и все мляска.

"Е, боже, тая проклетница и пазвата си трябва да е напълнила с бакла -

мисли си Деша. - Не мога да я гледам вече. Какво беше туй плюскане, каква

беше тая лакомия!"

И като се връцна назад, рече й троснато:

- Ама ти нали от горния път ще минеш, бабо Фоте? Нали оттам ти е по-право?

Ще се разделим тука, значи. Е, хайде, сбогом тогава. Сбогом, че аз бързам!

Баба Фота се поизправи насреща, бръкна с пръст в устата си и едно зърно

бакла изскочи и падна в пясъка до краката й.

- Пуста да останеш дано! Не мога приказката си да оправя от нея. Баклица,

буле, баклица, баби... Още щом почнах да бера, лапнах я за залиска и си

рекох, че ще омекне, та да мога да я сдъвча с двата си зъба, а тя,

пущината, колкото я въртя из устата си, по-корава става... Сбогом, Дешке!

Сбогом, баби! Много здраве си носи.

И като стисна здраво кривата си патерица, баба Фота, прегърбена под тежкия

товар, закрачи бавно и неуверено по горния път за към село.

Без късмет

- Жената бе, братче, жената - оплаква се бай Симо, шивачът от

казанджийската чаршия. - По цял ден мели, чумосва комшийките и подмамва

чуждите кокошки да носят в нашия полог, а вечер, като се прибере, кълне,

кълне, докато й се запенят устата.

- Да пукнеш - вика, - да се смряскаш, че и червеите да не могат да те

намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и аз

бял ден да видя! Мари, боже - вика, - какви бяха тия късметлии жени, дето

по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не

мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите, -

дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното

положение.

- Цанке бе - думам й, - мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да

те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке! От

дете още, от пеленаче, мама, бог да я прости, е усещала, види се, че на

такава холера като тебе ще налетя, та със сърпа пъпа ми е отрязала, дано

ме хване инфекцията, ама на. Главата ми е била като пъпеш дълга, кога съм

се родил. Натискала я, горката, мачкала я да я прави валчеста, ама не се

пука, пущинята, и не се пука. И с въглен ме е парила по долния край на

корема, «клини» да ме не ловят, и с вряла вода ме е къпала, та ми се е

свличала кожата като на смок пролетно време, ама кога не е писано на

човека да мре, вари го, печи го - все толкова. На третия ден от рождението

ми пак ме посолила с две кила едра сол, по очите, по устата и навред ме

насипала, та съм заприличал на колибарска сланина, ама ха де! Не ще и не

ще! И замърсена светена вода с пръст от здравец и босилек ми е сипвала в

коритото, и козина, и перушина за «песцата» ми е слагала във водата. По

едно време, като нямаше мляко, започна да ми дъвче залъци и да ме храни,

ама й омръзна и почна да ми ги тика в устата целички. Опъвам шия аз и

очите ми изскачат като на малко гардже, кога поглъща скакалец, ама насила

не се умира!

Като поотраснах, седем пъти от дърво съм падал, три пъти от магаре и

веднъж във воденичен улей. И каруца е минавала през мене, и бясно куче ме

е хапало, и пчелите ме натиснаха веднъж и ме жилиха, жилиха, та се надух

като гайда, и с гъби съм се тровил - вместо да се спомина, все по-голям

раснах и все по левент ставах. Вземаха ме войник. Що бой съм изял там,

мале мила! И ефрейторът, и младшият, и старшият, и фелдфебелът по азбучен

ред са се изреждали да ме бият. И все толкоз. Като се уволних, налетях пък

на тебе. Събрахме се двамката, гълъбо - й думам, - и почнаха войните.

Войни, войни, войни!... И с турци, и с гърци, и със сърби, и с

англо-френци, и всички се свършиха, само тая с тебе се не свърши. Нападна

те фронтално, ти ми направиш обход и ми унищожиш фланговете; окопая се

някъде, ти ме откриеш; реча да те подмамя да ми влезеш в територията, че

да те подхвана оттам, ти се намъкнеш и не излизаш. Рекох да сключа

примирие - не щеш. И аз си кротувам и си плащам редовно репарации, а ти

думкаш, врещиш и не преставаш. Отчаях се и реших да се спомина. Ще се

отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени

дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава го ударих на черно.

Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям

се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна

най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и

на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се

разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе - няма, та няма!

Кажи ми - думам, - какво да правя, та да ти помогна? Ако искаш да легна,

да лежа цял ден под сянка, та да простина и пукна, ще го направя още утре.

На баня, ако речеш, да ида във Варна, та дано глътна солена вода и се

удавя - и него ще направя. Цял гивеч със зарзават да ме накараш да

оплюскам, че да ми се надуе коремът и да се пръсне, и това съм готов да

сторя. Ако щеш, и червен пипер му сложи, и черен, и люти чушки му накъсай,

та дано се отровя най-подире, да легна и да не стана, та да се освободиш

от мене и засмяна да тръгнеш из махалата.

...Тъй й думам, братче, тъй я утешавам, а тя врещи като коза, кълне, кълне

и фучи, па седне насред двора, рита, скубе си косите и дрехите, докато се

запени като бясна свиня по устата.

Таа... Такива ми ти работи знаеш? Ами! Какво се чудиш? Що ме гледаш? Не е

болка за умиране то. Я му дръпни едничко! Тъй си е вървяла открай време и

тъй ще си върви. Дето думат старите хора: то чушка ако не люти, краставица

ако не горчи, жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, де ще му излезе

краят, а?

Вечеринка

Пуста наша Пена, пустите и превземки! Откак се е заговорило, че ще има

вечеринка и нейният Йовчо ще казва стихотворение, хукнала е като луда из

село и като почнеш от Джанков вир чак, та до гробището, човек не е

оставила да не му се похвали:

Наш Йочко туй, наш Йочко онуй... Че като му дали стихотворението да го

учи, затворил се в новата стая и до тъмно чел; че как още на втория ден го

научил цялото и го казал пред всички след вечеря; че как баба му посегнала

да го целуне, та съборила гърнето с боба и попарила котката... То хвалби,

то преструвки - да им се не наслушаш. Да ми е стихотворение като свят

поне, ами за магаре се разправяло в него. Види се, за подигравка са му го

дали даскалите, защото тейко му едно време все с магарета се разправяше.

Пие, пие, пие из кръчмите и като излезе, качи се на магарето, върже му

въжето за кръста си, та като падне от него, той да си лежи, дорде

изтрезнее, а магарето да пасе наоколо и да го чака.

Е, майка е, чедо и е: да си се радва; ама дано и ний сме ги имали пък. Наш

Динко, кога беше колкото нейния Йовчо, два пъти е чел Апостола в черква и

исо държеше на певците, ама чула ли си ме нявга да разправям щяло и нещяло

из село.

- Учи го, булка Денковице, учи го това дете, че дарбата му е голяма и глас

има като звънче. Един поп ще стане от него, че и дрипите му ще попуват -

ми думаше поп Глигор тогава, ама като не бяхме възможни! Да имаше как да

го пратя в Бачковския манастир, нямаше сега да ходи и да се блъска

блъските из гората, ама на, орисница пуста!

Тъй приказваше в навечерието на вечеринката, която учителите готвеха да

дадат срещу Водици, Мокра Иванца на кумата си Вела Глухата и крещеше, та

се чуваше из цялата махала.

Вечерта срещу вечеринката даде господ хубаво време. Ни студ, ни вятър, ни

нищо. Хаджи Дончовата топола, щръкнала нагоре като минаре, хич не

пошавнуваше, ама нали сме пусто в дол, уж ясно е небето, а в село

сглъхнало и тъмно като в къртичина дупка. Само училището светеше отвред и

хора прииждаха, прииждаха. Наша Пена, то се знае, най-напред е дошла и

най-напред седнала. Току до самата сцена, го речи. Билетът и бил по-назад,

ама пред нея се случил Дълъг Пейо. „Аз - рекла - съм дошла тук вечеринка

да гледам, а не на Дълъг Пейо рошавия врат.“ Хукнала се до къщи, донесла

си стол и се натъкмила на първо място до попадията. На него ред бяха още и

попът, стария даскал Минчо с дъщерите си и писарката. Седнала там Пена,

ама все нещо ч не сдържа и все се мушка в стаята на даскалите да види

какво прави Йовчо. Първия път му обърсала носа и косите му пригладила с

плюнка, а втория - му закопчала горното копче на панталонките, потупала го

по гърба и пак се върнала да седне.

Чукаха по сцената, тропаха, притичваха се през публиката дечурлигата за

забравени вещи, най-после удари трети звънец, завесата заскрибуца и се

дигна, ама единият и край отиде по-нависоко, а другият увисна надолу.

Най-напред децата изпяха една песничка, след това младият учител изсвири

нещо на киман и след това изведнъж се потопорчи на сцената като лалугер и

Йовчо Пенин. Щом го видя майка му, и тъй си остана с отворени уста.

Изправи се Йовчо, разкопча се копчето на панталона, пак го закопча и като

се загледа в чича си Нена Сенегалеца, подсмръкна веднъж и без да се

поклони, извика, колкото му глас държи:

- Магаре!

Чичо му Нено, като чу тая дума,сякаш с чук го тупнаха по темето. Сви се на

кълбо, надзърна крадешком дали още го гледа хлапето, извърна се да види

дано има някой друг зад него, за когото да се отнася думата, и занемя ма

стола си.

Публиката се закиска, заизвива се назад и смути за момент малкия

декламатор, който се окопити пак, премести погледа си върху дяда попа и

извика пак:

- Магаре! Стихотворение от Ве Иван Стоянов.

После опъна шията си като книжно фенерче, прилепи ръце до краката си и

започна бързо и с всички сили:

Кой каквото ще да казва,

ала умна съм глава.

Май ушите ми са дълги,

но беда не е това.

И спря. Публиката отново се развесели. Някои изръкопляскаха, а Иванчо

Маймунката се обади:

- Длъжки са, длъжки са ушите ти, ама нищо! Тя майка ти, няма вече да ги

дърпа!

- Мълчи бре! Твоите малки ли са! Я ги виж! Като тиквени ластуни са

увиснали - изсъска буля Пена и пак се вторачи в сина си.

- Сссст! - сопна се даскал Минчо. След това, погледна към малкия и рече

кротко: - Бравос, Йочко, бравос, момчето ми! Карай сега нататък!

Но Йовчо, бледен и смутен, напразно се мъчеше да погълне нещо.

Ту откопчаваше, ту закопчаваше онова копче и не можеше да си спомни втория

куплет. Запъна се наново и пак спря. Една мъчителна минута се проточи. Пак

се напъна да каже нещо - хъката-мъката... - и пак спря.

За да се спаси положението, даскал Минчо плесна с ръце и извика:

- Стига вече, Йочко, стига, момчето ми! Бравос, бравос! Ха иди си сега!

Стига!

- А бре как ще си иде, даскале - извика майка му. - Няма да си иде! Знае

си го детето. От две недели ми го декламира и си го знае на вода. Ха,

мама! Ха спомни по-нататък как беше, чедо!

- Не мъчи детето, булка - намеси се и попът. - човек е и обърква се

най-паче. Нека си иде сега, а други път пак ще го каже до конец.

- А бре, дядо попе, казвам ви, на вода го знае бре! Ушите ми беше

приглушило. Къде ще си ходи? Ха, Йочко, маминото, ха сега нататък!...

Малкият стоеше като втрещен. В ушите му бръмчаха рояци оси, гърдите му се

повдигаха често-често и нито чуваше вече учителя, който му подсказваше от

кулисите, нито виждаше нещо.

- Е, боже! Е, мамке - хленчеше права буля Пена и се удряше с две ръце в

главата: - Мари пуста моя празна кратуна! И аз го знаех мари! И аз го

знаех това пусто стихотворение. От него го бях научила, ама идва ли ми

сега на ума?!... А бре, Йове! А бре, майка! Забрави ли го бре, сине?...

Йовчо нито и помръдваше. Тъй си стоеше с прибрани ръце, като закован на

пода. Само очите му почнаха да клепкат често-често и една едра сълза се

търкулна по лявата му буза. В едната си ръка стискаше силно откъснатото

вече копче.

- А бре думай, Йове!... Казвай бре, тъпако - беснееше буля Пена. - Казвай

или се пръждосвай да не ме срамиш бре! Гиди, обеснико! Гиди, въжернико

проклети? Аз да му правя попара всеки ден и млин да му точа, а той да ми

стои като пукал насреща! Казвай де! Ще казваш ли? А? Гиди, тиквенико!

И като посегна с дългите си ръце, хвана го за новата антерия, свали го от

сцената в поповите крака и почна да го налага с юмруци, където свари.

Първият акт от вечеринката беше приключен. Само завесата не се сетиха да

спуснат. Тъй си остана тя, дигната с единия край нагоре, а другият увиснал

надолу и мръсен като на Миндил Данка фустата.