Анализ на повестта „Маминото детенце“ от Любен Каравелов. Провалът на един човешки живот - Николчо, семейното възпитание, училището и другарската среда

Повестта „Маминото детенце" от Любен Каравелов е книга за провала на един човеш­ки живот, за духовната и физическата гибел на един човек. Писателят проследява пери­петиите на нравственото му пропадане, со­чейки причините, които довеждат до посте­пенното унищожаване на човешкото у него и до печалната му житейска съдба. Авторът осъществява това чрез образа на Николчо - разглезения син на едно чорбаджийско се­мейство, живяло преди Освобождението.

Любен Каравелов запознава читателя с це­лия живот на героя си - от детството му до неговия трагичен край. Това е живот-провал, живот, който превръща Николчо в нравстве­на и физическа развалина. Главната причина за нравственото му осакатяване и физическа разруха е погрешното възпитание, което той получава от семейството си. Към него се при­бавя и зловредното въздействие на угодниче­щия учител, на другарската среда и на някои обществени кръгове.

Бащата и майката са най-важните личнос­ти, които определят още от ранна възраст духовното и нравственото изграждане на чо­века. Каква е семейната атмосфера, в която расте и се развива Николчо? Какъв пример му дават неговите родители със своето жиз­нено поведение?

Животът на двамата родители на Никол­чо - чорбаджи Нено и жена му Неновица, е белязан със знака на безделието, паразитиз­ма и бездуховността. По цял ден те  лежат на сянка, дремят или ядат и пият ракия. „Сян­ката”  е  символ на тяхното вегетиране. Срав­нявайки в началото на повестта живота на трендафила и живота на върбата, писателят назовава безцветното съществуване на чорбаджийското семейство с метафората „дрямка". Животът на двамата герои, които се чудят под коя сянка е по-добре да се ле­жи, е живот-дрямка, тъй като е лишен от нормални човешки чувства и от какъвто и да е било подтик за смислено съществува­не. Това е живот, затворен в крепостта на „тишината и спокойствието" - ключови думи, които метафорично изобразяват пус­тото и мъртво ежедневие на Нено и Неновица. Потънали в измамното блаженство на толкова желаната от тях тишина и спокойствие, те не искат да бъдат обезпокоявани от никого и от нищо. Без всякакъв интерес към външния свят, двамата се отдават само на гастрономически удоволствия. Кратките им разговори, въртящи се около незначителни въпроси - за горещината, коя сянка е по-дебела за лежане и пр., показват не само пустотата на вътрешния им свят, но и неже­ланието безметежният им живот да бъде на­рушаван. Като знаем дълбоката заангажираност на Любен Каравелов към проблеми­те на обществото, можем да разберем сил­ната му антипатия към подобно егоистично и безсмислено съществуване, затворено в черупката на тясно личните, дребни и нез­начителни интереси. „Двете лоеви сърца", както ги нарича той с тази иронична периф­раза, се раздвижват само когато се засягат въпроси, отнасящи се до тяхното материално благополучие. Парите - това е единст­веният интерес на Нено и Неновица!

Сатиричното си отношение към безполез­ното и безплодно съществуване на своите ге­рои писателят изразява и чрез портретните им описания. Използвайки карикатурно-гротесковото изображение, той представя Нено чрез съпоставки с екземпляри от растителния свят и с битови предмети, а Неновица - с онези животни, „които се отгояват за Коледа". Чрез тези сравнения, в които карикатурата прерас­тва в уродливите форми на гротеската, авто­рът изтъква бездуховността, чревоугодието, мързела, нравствената тъпота и липсата на чо­вешка същност у героите си.

Как се отразява този пуст, паразитен, бездуховен живот на семейството върху възпита­нието на Николчо? Още от ранна възраст фор­мирането на неговата личност тръгва в пог­решна посока. Детето е предоставено в ръце­те на слугата Иван, наречен от автора заради безличието си Нищото. Той изпълнява всич­ките прищевки на чорбаджийския син и тър­пи безропотно всякакви негови издевателст­ва. Това - заедно с много други погрешни ро­дителски внушения, създава у малкия чувст­вото, че всичко му е позволено. Детството на Николчо преминава в безсмислени игри с Ни­щото - скубане на чужди гъски и ловене на врабчета.

Потънал в блаженството на „райската ти­шина"  в своя дом, Нено почти не се интересу­ва с какво се занимава синът му. Безсилието във възпитанието, което опитва да му даде, се вижда, когато решава да се прояви като баща. Чорбаджи Нено прибягва до материални по­даръчета {„ново гроше”), за да привлече вни­манието на момчето. Лишен от родителски авторитет, Нено използва и лъжливи примам­ки - например, че бил хванал птиче, включ­вайки се в безсмислените игри на детето. Главно участие във възпитанието на Никол­чо обаче има „чедолюбивата родителница" Неновица. Водена от своята криворазбрана майчина любов, тя разглезва сина си до такава степен, че го превръща в „мамино детен­це". Сляпа за неговите провинения, Ненови­ца обвинява винаги другите, а не сина си, кога­то той е явно виновен. Така тя създава у него съзнание за безнаказаност. Също като съпру­га си Неновица гледа да спечели сърцето на детето си с разни материални примамки - например с обещанието, че ще му се купи „жълто поясче". Особено голяма е вината й като майка, когато окуражава Николчо от ма­лък да пие ракия -дори изпитва гордост, че е „ чмокнал два пъти с устните си ", което звучи като похвала. Тя е главната виновница у сина й да се развие един от най-страшните пороци - пиянството, съчетавайки се у него и с други грозни човешки прояви - кражбата и лъжата, вина за които има пак майката. Поела главна­та възпитателна роля в семейството, Ненови­ца се старае да внуши на сина си основната според нея житейска мъдрост - че най-важ­ната задача в живота е да се печелят пари, че „ всеки разумен човек е обязан да разбогатее", „защото сиромашията не чини нито грош". Както майката, така и бащата, чрез собственото си поведение създават у Николчо господарс­ко самочувствие и презрително отношение към подчинените и бедните. Нено нарича слу­гата си Нищото, настоява, че той няма право да мисли, а към измекярите проявява дори жестокост, съветвайки го: „Удряй. - Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! " Госпо­дарското самочувствие, което се развива у Ни­колчо под въздействието на неговите родите­ли, се проявява още в ранни години към слу­гата Иван Нищото, когото той непрекъснато тормози. А по-късно започва да презира „си­ромасите и честните работници, които жи­веят със своя пот и не умеят да ядат наготово, т. е. на които бащите не са се накрали доста­тъчно за тяхно наслаждение".

Важен фактор за възпитанието на човека е и училището, което дава не само образование, но и помага за формирането на личността и нейната духовна същност. Училището, където е изпратен Николчо да добие „ум и разум" и което е наречено от автора иронично „разсад­ник на образованието", не му дава нито ум, ни­то разум. Нещо повече - то също има дял в нравственото деформиране на чорбаджийския син. Главна фигура в него е „знаменитата лич­ност"даскал Славе. Докато във възрожденско­то училище учителите са били светилници на просветата, даскал Славе е килиен учител от старовремски тип, останал твърде далеч от възрожденската просвета.

 Писателят рисува него­вия образ с ирония и сарказъм - самото му име е натоварено с ироничен подтекст, тъй ка­то даскал Славе не притежава никаква слава. Той е олицетворение на много отрицателни качества - угодничество, сервилност, умствена и духовна ограниченост. За четири години Николчо успява да научи от него само две молит­ви „Помилуй мя, Боже” и „Верую". Момчето съу­мява обаче да усвои „понятията на учителя си за много предмети", т. е. за жизненото поведе­ние и отношението към хората. Даскал Славе се ръководи от „важните" принципи - да дели хората според материалното им  благополучие и социално положе­ние. Угажда на богатите, като споделя своята философия, че: „Чорбаджийското дете се не бие...", а се отнася зле към бедните: „Аз бия само цьрвулановците. " Тези признания на учи­теля са в отговор на горещата молба на „нежната родителнииа", изречена с любов към скъ­пия й син: „Не бийте го, даскале!" Те са подк­репени с допълнителни пояснения на учите­ля, разкриващи неговата жизнена философия - подмазване и подчинение на богатите, за­щото от тях зависи неговото лично материал­но добруване. Тези са нравствените принци­пи и „духовната" атмосфера, които Николчо „поглъща" в училището. От жизнената фило­софия на своя учител той успява да извлече извода и поуката, че богатите имат права в живота, каквито сиромасите нямат. Надарен с практичен ум, Николчо започва да се въз­ползва от това право и пожелава да играе меж­ду съучениците си също „такива роли", какви­то играят баща му между „казанлъшките граж­дани", а майка му -„между кумите и свахите". Подобно на своите родители, по-късно и той ще обича  „да държи главата си високо, да гово­ри повелително и да изисква от близките си лю­бов и почитание. " Така че училището на дас­кал Славе, разпалвайки господарското само­чувствие на Неновия син, също има роля в неговото личностно формиране.

Вредното въздействие на погрешното въз­питание, което получава Николчо, пуска дъл­боки корени в неговата душевност и дава гор­чиви плодове. То води младия човек до нрав­ствена осакатеност и до деградиране на чо­вешката му същност. По примера на своите родители - на техния нестойностен живот, посветен само на ядене, пиене и трупане на пари, той се отдава на лентяйство и безплод­но съществуване. Превръща се в безделник, пройдоха и пияница. Гюловата ракия, така щедро предлагана му от родителите като ма­лък, има такова „ чудно влияние на неговата на-тура"- отбелязва с присъщото си чувство за хумор писателят - че синът им „добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия, за да им докаже, че техните спестени капитали няма да му приседнат". Николчо усърдно продължава да пие, само че докато родители­те му пият в градината си на сянка, той извър­шва това „дело" в кръчмите с помощта на тех­ните пари. Така че освен сходството с баща си и майка си, проявявано и по други белези -например еднаквото презрително отношение към „голаците и бедняците", той показва и известно различие - родителите му са люби­тели на тишината и спокойствието, а Николчо - на приключенията, те „обичали да трупат богатства", а „синът им обичал да ги яде".

Тези свои любими занятия Николко упраж­нява в кръчмите със същите като него „мамини чеда", които „спали да пият, яли да пият и жи­вели да пият". Писателят нарича тези бездел­ници, с които Неновият син участва в пиянс­ките гуляи, с ироничната перифраза „трите надежди на казанлъшкото общество". Към тех­ния другарски кръг се приобщава и Хюсеиновият син - още по-голям нехранимайко и пи­яница. Старите хора в града вече казват, че от тях двамата никоя „майка няма да види никак­во добро". А  Али ага, изразител на обществе­ното мнение, критично настроено към пиян­ските оргии на гуляйджийската компания, на­помня известната поговорка, че „от пияния бяга и лудият". И добавя, че ако би имал власт, би ударил по петдесет тояги на всеки от тях и би ги изгонил от града. А накрая заключава: „И Нено заслужава двайсет тояги по пети­те... /.../За убиване са такива бащи." Към „приключенията" на Николчо спадат и похожденията на гуляйджийската дружина в ки­лиите на калугерките в града. Чрез сатирич­ното изображение на техните образи и чрез описанията на другарската среда на Никол­чо, авторът допълва картината на факторите с вредно влияние върху неговата личност. Постреснат от мнението на казанлъшката общественост, най-вече от приятеля си Али ага, Нено решава да прочете „лекция" на сина си. Темата е парите - знае ли Николчо как се печелят-след като знае как да ги харчи? Ба­щата остава доволен от „умните" отговори на „полит-економиста": „Селяните ги печелят с кървава пот и с мотика в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани. " И „лекцията" приключва с леко мъмрене.

Крепостта на тишината и спокойствието за­почва постепенно да се срива след първата кражба на Николчо. Безметежният свят на Неновица се обърква, когато парите й, събирани години наред и скрити дори от мъжа й, са откраднати. Тя допуска обаче поредна греш­ка - не позволява да бъде обвинен в кражбата синът й, лъже в негова полза и вместо Никол­чо затварят в конака измекярите и измекярките. Нено се досеща, че крадецът е неговият син, но едва след намесата и съветите на Али ага да обърне сериозно внимание на Никол­чо, тръгнал по „лошавия път", освобождава работниците си от затвора. Признал пред се­бе си своята вина като баща, той изрича мъдрата поговорка, която за съжаление никога не е съблюдавал:,Дървото трябва да се изправя, дорде е младо." Женитбата на Николчо с Пен­ка, замислена като средство за укротяване на сина им, показва липсата на морални скрупули у Николчовите родители, които безсъвес­тно развалят годежа на момичето, влюбено в друг, за да я вземат за снаха. Така разбиват и нейното щастие.

Тишината и спокойствието в Неновия дом окончателно изчезват след втората кражба на Николчо - на бащината кесия с пари. Бързата смърт на Нено след този тежък за него удар говори, че парите са били всъщност главната цел и смисъл на живота му. Любовта на Неновица към нейното „мамино детенце" се стопя­ва. Николчо все повече пропада нравствено. Виновник за ненавременната смърт на баща си, той опропастява парите му, продължавай­ки предишния си разюздан живот. Започва да бие майка си и превръща съществуването на жена си в мъчение. Стигнал до краен пре­дел на антиобщественото си поведение, той бива арестуван и изпратен в Пловдив, за да не се върне никога повече в родния си град и при нещастното си семейство. Тъжна е финална­та картина с двете жени в градината, оплаква­щи живота си, младата - с бледно и повяхна­ло лице, с тъмен погледи почернели от труд и слънце ръце, която върти мотиката със сълзи на очите, и старата -„доволно побеляла вече", „с жълто и папунесто лице", милваща малките си внучета.

Причинил трагедията на всички свои близ­ки, Николчо завършва жалкото си съществу­ване във Влашко, където „виното, разврат­ният живот и разваленото общество"  допъл­ват разрушителните влияния върху него и го довършват. Една влашка циганка, „която гле­дала на пиянството като на достойнство", го взема под покровителството си и го храни със своя труд. Писателят заключава, че „чо­век доволно често се преобразява на безполезен предмет, който намира съчувствие само у ония паднали и нищожни, какъвто е и той сам". Жестоко е сравнението на човека с „безполе­зен предмет", но и правдиво, защото каква е ползата от едно паразитно и безсмислено чо­вешко съществуване, щом то отне/ма човеш­кото у човека? Печална е участта на Николчо, провалил както своя, така и живота на своите близки. Трагедията му е плод на фаталните грешки във възпитанието, което получава, на неговите неправилни посоки, извеждащи го извън коловозите на нормалното човешко развитие. С тази своя съдържателна същност -с идеята си за отговорната роля на възпита­нието на младите хора, повестта на Любен Каравелов има непреходна стойност, защо­то въпросът за формирането на човека и за запазването на неговата човешка стойностна същност е важен за всички времена.