Повестта „Маминото детенце" от Любен Каравелов е книга за провала на един човешки живот, за духовната и физическата гибел на един човек. Писателят проследява перипетиите на нравственото му пропадане, сочейки причините, които довеждат до постепенното унищожаване на човешкото у него и до печалната му житейска съдба. Авторът осъществява това чрез образа на Николчо - разглезения син на едно чорбаджийско семейство, живяло преди Освобождението.
Любен Каравелов запознава читателя с целия живот на героя си - от детството му до неговия трагичен край. Това е живот-провал, живот, който превръща Николчо в нравствена и физическа развалина. Главната причина за нравственото му осакатяване и физическа разруха е погрешното възпитание, което той получава от семейството си. Към него се прибавя и зловредното въздействие на угодничещия учител, на другарската среда и на някои обществени кръгове.
Бащата и майката са най-важните личности, които определят още от ранна възраст духовното и нравственото изграждане на човека. Каква е семейната атмосфера, в която расте и се развива Николчо? Какъв пример му дават неговите родители със своето жизнено поведение?
Животът на двамата родители на Николчо - чорбаджи Нено и жена му Неновица, е белязан със знака на безделието, паразитизма и бездуховността. По цял ден те лежат на сянка, дремят или ядат и пият ракия. „Сянката” е символ на тяхното вегетиране. Сравнявайки в началото на повестта живота на трендафила и живота на върбата, писателят назовава безцветното съществуване на чорбаджийското семейство с метафората „дрямка". Животът на двамата герои, които се чудят под коя сянка е по-добре да се лежи, е живот-дрямка, тъй като е лишен от нормални човешки чувства и от какъвто и да е било подтик за смислено съществуване. Това е живот, затворен в крепостта на „тишината и спокойствието" - ключови думи, които метафорично изобразяват пустото и мъртво ежедневие на Нено и Неновица. Потънали в измамното блаженство на толкова желаната от тях тишина и спокойствие, те не искат да бъдат обезпокоявани от никого и от нищо. Без всякакъв интерес към външния свят, двамата се отдават само на гастрономически удоволствия. Кратките им разговори, въртящи се около незначителни въпроси - за горещината, коя сянка е по-дебела за лежане и пр., показват не само пустотата на вътрешния им свят, но и нежеланието безметежният им живот да бъде нарушаван. Като знаем дълбоката заангажираност на Любен Каравелов към проблемите на обществото, можем да разберем силната му антипатия към подобно егоистично и безсмислено съществуване, затворено в черупката на тясно личните, дребни и незначителни интереси. „Двете лоеви сърца", както ги нарича той с тази иронична перифраза, се раздвижват само когато се засягат въпроси, отнасящи се до тяхното материално благополучие. Парите - това е единственият интерес на Нено и Неновица!
Сатиричното си отношение към безполезното и безплодно съществуване на своите герои писателят изразява и чрез портретните им описания. Използвайки карикатурно-гротесковото изображение, той представя Нено чрез съпоставки с екземпляри от растителния свят и с битови предмети, а Неновица - с онези животни, „които се отгояват за Коледа". Чрез тези сравнения, в които карикатурата прераства в уродливите форми на гротеската, авторът изтъква бездуховността, чревоугодието, мързела, нравствената тъпота и липсата на човешка същност у героите си.
Как се отразява този пуст, паразитен, бездуховен живот на семейството върху възпитанието на Николчо? Още от ранна възраст формирането на неговата личност тръгва в погрешна посока. Детето е предоставено в ръцете на слугата Иван, наречен от автора заради безличието си Нищото. Той изпълнява всичките прищевки на чорбаджийския син и търпи безропотно всякакви негови издевателства. Това - заедно с много други погрешни родителски внушения, създава у малкия чувството, че всичко му е позволено. Детството на Николчо преминава в безсмислени игри с Нищото - скубане на чужди гъски и ловене на врабчета.
Потънал в блаженството на „райската тишина" в своя дом, Нено почти не се интересува с какво се занимава синът му. Безсилието във възпитанието, което опитва да му даде, се вижда, когато решава да се прояви като баща. Чорбаджи Нено прибягва до материални подаръчета {„ново гроше”), за да привлече вниманието на момчето. Лишен от родителски авторитет, Нено използва и лъжливи примамки - например, че бил хванал птиче, включвайки се в безсмислените игри на детето. Главно участие във възпитанието на Николчо обаче има „чедолюбивата родителница" Неновица. Водена от своята криворазбрана майчина любов, тя разглезва сина си до такава степен, че го превръща в „мамино детенце". Сляпа за неговите провинения, Неновица обвинява винаги другите, а не сина си, когато той е явно виновен. Така тя създава у него съзнание за безнаказаност. Също като съпруга си Неновица гледа да спечели сърцето на детето си с разни материални примамки - например с обещанието, че ще му се купи „жълто поясче". Особено голяма е вината й като майка, когато окуражава Николчо от малък да пие ракия -дори изпитва гордост, че е „ чмокнал два пъти с устните си ", което звучи като похвала. Тя е главната виновница у сина й да се развие един от най-страшните пороци - пиянството, съчетавайки се у него и с други грозни човешки прояви - кражбата и лъжата, вина за които има пак майката. Поела главната възпитателна роля в семейството, Неновица се старае да внуши на сина си основната според нея житейска мъдрост - че най-важната задача в живота е да се печелят пари, че „ всеки разумен човек е обязан да разбогатее", „защото сиромашията не чини нито грош". Както майката, така и бащата, чрез собственото си поведение създават у Николчо господарско самочувствие и презрително отношение към подчинените и бедните. Нено нарича слугата си Нищото, настоява, че той няма право да мисли, а към измекярите проявява дори жестокост, съветвайки го: „Удряй. - Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! " Господарското самочувствие, което се развива у Николчо под въздействието на неговите родители, се проявява още в ранни години към слугата Иван Нищото, когото той непрекъснато тормози. А по-късно започва да презира „сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и не умеят да ядат наготово, т. е. на които бащите не са се накрали достатъчно за тяхно наслаждение".
Важен фактор за възпитанието на човека е и училището, което дава не само образование, но и помага за формирането на личността и нейната духовна същност. Училището, където е изпратен Николчо да добие „ум и разум" и което е наречено от автора иронично „разсадник на образованието", не му дава нито ум, нито разум. Нещо повече - то също има дял в нравственото деформиране на чорбаджийския син. Главна фигура в него е „знаменитата личност"даскал Славе. Докато във възрожденското училище учителите са били светилници на просветата, даскал Славе е килиен учител от старовремски тип, останал твърде далеч от възрожденската просвета.
Писателят рисува неговия образ с ирония и сарказъм - самото му име е натоварено с ироничен подтекст, тъй като даскал Славе не притежава никаква слава. Той е олицетворение на много отрицателни качества - угодничество, сервилност, умствена и духовна ограниченост. За четири години Николчо успява да научи от него само две молитви „Помилуй мя, Боже” и „Верую". Момчето съумява обаче да усвои „понятията на учителя си за много предмети", т. е. за жизненото поведение и отношението към хората. Даскал Славе се ръководи от „важните" принципи - да дели хората според материалното им благополучие и социално положение. Угажда на богатите, като споделя своята философия, че: „Чорбаджийското дете се не бие...", а се отнася зле към бедните: „Аз бия само цьрвулановците. " Тези признания на учителя са в отговор на горещата молба на „нежната родителнииа", изречена с любов към скъпия й син: „Не бийте го, даскале!" Те са подкрепени с допълнителни пояснения на учителя, разкриващи неговата жизнена философия - подмазване и подчинение на богатите, защото от тях зависи неговото лично материално добруване. Тези са нравствените принципи и „духовната" атмосфера, които Николчо „поглъща" в училището. От жизнената философия на своя учител той успява да извлече извода и поуката, че богатите имат права в живота, каквито сиромасите нямат. Надарен с практичен ум, Николчо започва да се възползва от това право и пожелава да играе между съучениците си също „такива роли", каквито играят баща му между „казанлъшките граждани", а майка му -„между кумите и свахите". Подобно на своите родители, по-късно и той ще обича „да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от близките си любов и почитание. " Така че училището на даскал Славе, разпалвайки господарското самочувствие на Неновия син, също има роля в неговото личностно формиране.
Вредното въздействие на погрешното възпитание, което получава Николчо, пуска дълбоки корени в неговата душевност и дава горчиви плодове. То води младия човек до нравствена осакатеност и до деградиране на човешката му същност. По примера на своите родители - на техния нестойностен живот, посветен само на ядене, пиене и трупане на пари, той се отдава на лентяйство и безплодно съществуване. Превръща се в безделник, пройдоха и пияница. Гюловата ракия, така щедро предлагана му от родителите като малък, има такова „ чудно влияние на неговата на-тура"- отбелязва с присъщото си чувство за хумор писателят - че синът им „добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия, за да им докаже, че техните спестени капитали няма да му приседнат". Николчо усърдно продължава да пие, само че докато родителите му пият в градината си на сянка, той извършва това „дело" в кръчмите с помощта на техните пари. Така че освен сходството с баща си и майка си, проявявано и по други белези -например еднаквото презрително отношение към „голаците и бедняците", той показва и известно различие - родителите му са любители на тишината и спокойствието, а Николчо - на приключенията, те „обичали да трупат богатства", а „синът им обичал да ги яде".
Тези свои любими занятия Николко упражнява в кръчмите със същите като него „мамини чеда", които „спали да пият, яли да пият и живели да пият". Писателят нарича тези безделници, с които Неновият син участва в пиянските гуляи, с ироничната перифраза „трите надежди на казанлъшкото общество". Към техния другарски кръг се приобщава и Хюсеиновият син - още по-голям нехранимайко и пияница. Старите хора в града вече казват, че от тях двамата никоя „майка няма да види никакво добро". А Али ага, изразител на общественото мнение, критично настроено към пиянските оргии на гуляйджийската компания, напомня известната поговорка, че „от пияния бяга и лудият". И добавя, че ако би имал власт, би ударил по петдесет тояги на всеки от тях и би ги изгонил от града. А накрая заключава: „И Нено заслужава двайсет тояги по петите... /.../За убиване са такива бащи." Към „приключенията" на Николчо спадат и похожденията на гуляйджийската дружина в килиите на калугерките в града. Чрез сатиричното изображение на техните образи и чрез описанията на другарската среда на Николчо, авторът допълва картината на факторите с вредно влияние върху неговата личност. Постреснат от мнението на казанлъшката общественост, най-вече от приятеля си Али ага, Нено решава да прочете „лекция" на сина си. Темата е парите - знае ли Николчо как се печелят-след като знае как да ги харчи? Бащата остава доволен от „умните" отговори на „полит-економиста": „Селяните ги печелят с кървава пот и с мотика в ръка, а чорбаджиите ги добиват събрани. " И „лекцията" приключва с леко мъмрене.
Крепостта на тишината и спокойствието започва постепенно да се срива след първата кражба на Николчо. Безметежният свят на Неновица се обърква, когато парите й, събирани години наред и скрити дори от мъжа й, са откраднати. Тя допуска обаче поредна грешка - не позволява да бъде обвинен в кражбата синът й, лъже в негова полза и вместо Николчо затварят в конака измекярите и измекярките. Нено се досеща, че крадецът е неговият син, но едва след намесата и съветите на Али ага да обърне сериозно внимание на Николчо, тръгнал по „лошавия път", освобождава работниците си от затвора. Признал пред себе си своята вина като баща, той изрича мъдрата поговорка, която за съжаление никога не е съблюдавал:,Дървото трябва да се изправя, дорде е младо." Женитбата на Николчо с Пенка, замислена като средство за укротяване на сина им, показва липсата на морални скрупули у Николчовите родители, които безсъвестно развалят годежа на момичето, влюбено в друг, за да я вземат за снаха. Така разбиват и нейното щастие.
Тишината и спокойствието в Неновия дом окончателно изчезват след втората кражба на Николчо - на бащината кесия с пари. Бързата смърт на Нено след този тежък за него удар говори, че парите са били всъщност главната цел и смисъл на живота му. Любовта на Неновица към нейното „мамино детенце" се стопява. Николчо все повече пропада нравствено. Виновник за ненавременната смърт на баща си, той опропастява парите му, продължавайки предишния си разюздан живот. Започва да бие майка си и превръща съществуването на жена си в мъчение. Стигнал до краен предел на антиобщественото си поведение, той бива арестуван и изпратен в Пловдив, за да не се върне никога повече в родния си град и при нещастното си семейство. Тъжна е финалната картина с двете жени в градината, оплакващи живота си, младата - с бледно и повяхнало лице, с тъмен погледи почернели от труд и слънце ръце, която върти мотиката със сълзи на очите, и старата -„доволно побеляла вече", „с жълто и папунесто лице", милваща малките си внучета.
Причинил трагедията на всички свои близки, Николчо завършва жалкото си съществуване във Влашко, където „виното, развратният живот и разваленото общество" допълват разрушителните влияния върху него и го довършват. Една влашка циганка, „която гледала на пиянството като на достойнство", го взема под покровителството си и го храни със своя труд. Писателят заключава, че „човек доволно често се преобразява на безполезен предмет, който намира съчувствие само у ония паднали и нищожни, какъвто е и той сам". Жестоко е сравнението на човека с „безполезен предмет", но и правдиво, защото каква е ползата от едно паразитно и безсмислено човешко съществуване, щом то отне/ма човешкото у човека? Печална е участта на Николчо, провалил както своя, така и живота на своите близки. Трагедията му е плод на фаталните грешки във възпитанието, което получава, на неговите неправилни посоки, извеждащи го извън коловозите на нормалното човешко развитие. С тази своя съдържателна същност -с идеята си за отговорната роля на възпитанието на младите хора, повестта на Любен Каравелов има непреходна стойност, защото въпросът за формирането на човека и за запазването на неговата човешка стойностна същност е важен за всички времена.
@bgmateriali.com
