Разказът „Една българка” от Иван Вазов е посветен на една необикновена за онази епоха жена - баба Илийца от Челопек. В размирното и страшно за българите време след разгрома на Ботевата чета, тя се опитва да спаси един от четниците, водена от своето майчино чувство, родолюбие, искрено изповядвани християнски ценности и желание да стори добро.
Първата среща на баба Илийца с бунтовника е неочаквана и за двамата, но е предопределена от всеотдайността на селянката към болното й внуче, която я кара да пренебрегне дебнещата я на всяка крачка опасност. При внезапната поява на бунтовника тя изживява моментна уплаха, тревога, но в същото време изпитва и искрено съчувствие при вида на неговото измъчено лице. Състраданието и майчината жалост у нея се премесват със загриженост за съдбата му при риска да бъде разкрит. Баба Илийца сама предлага на момъка да му помогне, защото не само вижда в негово лице изпаднал в беда човек, но и съзнава важността на неговата мисия. За нея е достатъчно, че е българин и че е тръгнал на смърт заради род и вяра, понеже самата тя не е чужда на съпричастността към българското. Неволният й облог с Бога, продиктуван от вярата, че той не оставя доброто невъзнаградено, засилва още повече решителността й да спаси два живота - на бунтовника и на внучето си.
Във втората част на разказа, която хронологически предшества първата и всъщност съдържа завръзката на действието, ретроспективно се изясняват причините за появата на баба Илийца на брега на Искьра и за необикновената й настойчивост пред турците да се качи в последната за деня ладия. Първата причина е да отнесе час по-скоро тежко болното си внуче в Черепишкия манастир, за да му бъде прочетена на свято място молитва за здраве като единствено останала надежда за спасението му. Втората, допълнително появилата се, но не по-малко важна причина е срещата й с Ботевия четник в церовата гора. Той внезапно изскача пред нея и й препречва пътя с молба за малко хляб. Бледното му „измахнато" лице и изтощеният му вид говорят по-красноречиво и от думите му, че наистина „умира от глад". Баба Илийца е изплашена, но не се разкрещява, не изпада в паника и не изгубва способността си бързо и трезво да разсъждава. Тя веднага се досеща, че момъкът е от „ония, дето ги гонят сега", но се страхува даже да произнесе тези думи, затова ги „прошушва". Сърцето й се свива не само защото момъкът е гладен и измъчен, но и защото е преследван. Още от този първи миг, когато го вижда и съобразява какъв е, тя вече е готова да му помогне. Трескаво започва да търси хляб в торбата си, вижда, че е забравила да вземе, но веднага му подава изостаналите стари корички, тъй като добре знае какво е глад.
Всичко в нея излъчва милост и съчувствие към четника - и бързият жест да утоли отчасти глада му, и впереният в него открит поглед, и избликналото от душата й обръщение: „синко", отговарящо на пробудилата се у нея майчина жалост. Баба Илийца не скрива от него, че той не може да слезе в селото, защото „там е огън сега" и веднага ще го предадат на кръстосващите потери. Отчаянието, което се изписва на лицето на момъка, я подтиква „да помисли малко", по думите на разказвача, преди да му обещае ясно и категорично, че ще му помогне, стига да я дочака през нощта. Тя дори уточнява как ще му помогне - с хляб и дрехи. И за да изпревари всяка мисъл у него за възможно предателство, завършва с думите: „Ние сме христиени. " За нея те означават много неща и тя разчита, че бунтовникът ще разбере какво иска да му каже: че българин и християнин е едно и също, че той може да разчита на нея и като на българка, и като на християнка, за която любовта към ближния е нещо свято. Да помогне на българин и на човек, изпаднал в беда, за нея е неотменен дълг. Благодарността на бунтовника и надеждата, която озарява „изпитото лице на момъка", развълнуват баба Илийца и според разказвача „ очите й се наляха със сълзи". Решението й на всяка цена да му помогне се превръща за нея в нещо като обет, който тя ще се стреми с всички сили да изпълни. В съзнанието на селянката все повече се налага мисълта, че ако спаси бунтовника, ако извърши такова добро дело и не измами доверието му, след като той й е повярвал, то и Бог „ще поживи " болното й внуче. В следващите минути, докато слиза тичешком към Искьра, тя стига до истинския смисъл на саможертвата на Ботевия четник и до най-важната причина защо трябва да го спаси: защото е българин и е„тръгнало е за християнска вяра курбан да става". Баба Илийца моли и Бог, и Света Богородица, чието име носи Черепишкия манастир, да закрилят момъка и да й помогнат да го спаси. Последната й мисъл за мисията на бунтовника и за саможертвата му за род и вяра я кара да бърза с „утроена сила" към манастира, където се надява да получи помощ и за внучето си, и за момъка и така да спаси два живота. Родолюбието и съзнанието й за принадлежност към българското проличават и от оценката й за игумена, на чиято подкрепа разчита. Той е „старец милостив", но наред с това е и „добър българин", като определението „добър” в случая подсказва, че той милее за рода си и вероятно го е доказвал и преди това.
Като свързва грижата за болното внуче с порива си да спаси преследвания Ботев четник, баба Илийца осезателно се разграничава от мнозинството свои наплашени и изпокрили се съселяни. В образа на тази своя героиня Вазов обезсмъртява нравствените добродетели на онази част от българския народ, която със своите действия в дни на върховно изпитание заслужава да остане като пример за поколенията.
@bgmateriali.com
