Разказите на Йордан Йовков са непресъхващ извор на мъдрост и светлина за човешката душа. Проникнал в тайните на битието, писателят разтваря пред читателя нови страници от познанието за човека. Творбите му ни въвеждат в един свят от неповторими образи и преживявания, доказващи силата на вярата, надеждата и любовта в човешките взаимоотношения. Добър пример в този смисъл е разказът „По жицата”.
Пътят към надеждата винаги е бил дълъг и труден. Още древните гърци са прозрели тази истина и са създали мита за Пандора. От празноглаво любопитство тя отваря кутията с божиите дарове и наказания и когато затръшва капака, на дъното й единствено остава само надеждата. Да вдъхнеш някому надежда е по-трудно, отколкото сам да повярваш в нея. За това е нужно сърце, готово да се разтвори широко за болката и нещастието на другите. Необходими са благородство на характера, извисеност на духа и устойчиви морални принципи. Именно от тези висши закони на човечността се ръководи Петър Моканина в разказа „По жицата", когато дава последна надежда на нещастното семейство на Гунчо.
Случката в разказа „По жицата" на пръв поглед е елементарна. Какао всъщност се случва? Двама непознати се срещат случайно, разговарят помежду си, като единият от тях упътва другия за вярната посока по пътя към търсеното село Манджилари. И толкова! Петър Моканина би могъл да покаже пътя на другоселеца и да продължи да си шие цървулите от нещавена конска кожа. Но Йовков не спира дотук. Той продължава разказа за героите си, за да надникне в техните души и да разгадае тайната им. Като истински мъдрец Мокасина прониква под повърхността на нещата и интуитивно усеща, че непознатият е не само беден, но и го „гони някаква беда". Постепенно, с изключителен усет към детайла, писателят проследява промяната, която се извършва в душата на Моканина при срещата с Гунчо. В началото на разказа той бързо, вярно и точно преценява, че непознатият селянин, дошъл при него, е сиромах и „като че ли сиромах се е родил". С развитието на действието Моканина започва да скъсява дистанцията между себе си и другоселеца. Житейският му опит му подсказва, че макар висок и едър на ръст, новодошлият е от „ония меки отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват". За него е от значение не толкова външният вид на селянина (кърпените и оръфани дрехи, босите крака), колкото начинът, по който той поздравява, грижата, която открива в очите му, разсеяният блуждаещ поглед и видът на лицето. Моканина вижда на пътя каруцата, в която седи сломена от грижите жена и легнало до нея момиче. Затова съвсем естествено в този момент той произнася ключовата си реплика: „ Ти май болно имаш." Това е едновременно въпрос, констатация, опит да се скъси пътят до душата на непознатия, проява на обикновено човешко любопитство, но и на загриженост.
Съпричастността на Моканина към съдбата на Гунчовото семейство нараства, за да стигне кулминационната си точка в онзи момент, когато той се обръща към непознатия и към дъщеря му с думите „братко" и „чедо". Многозначителна за развитието на действието е сцената, когато Моканина сяда до Гунчо на земята. От една страна, това показва, че той е готов да изслуша непознатия селянин. От друга страна, Гунчо вече е почувствал, че може да се довери на този човек, че може да „отвори" пред него душата си. Не всеки би проявил милосърдие, загриженост и вълнение към чуждите тревоги. Трябва да си „скроен” по мярката на духовно извисен човек, какъвто несъмнено е Моканина, за да се интересуваш така искрено и сериозно от съдбата на едно непознато семейство. Той съпреживява чуждото нещастие като свое, вълнува се, реагира емоционално на разказа на Гунчо. Възклицанията: „Бре!" „Захвърля я!", „Ама работа!", „Досущ бяла!", допълващите въпроси и пояснения, повторенията на отделни думи, доказват вътрешната съпричастност на Моканина към чуждата трагедия.
Ако в началото на разказа като ключов се откроява изразът „седна до него", то при пресъздаването на разговора между двамата герои ключова става думата „учуден". Вътрешната промяна у Моканина вече е извършена и разделението свое-чуждо е преодоляно. За него непознатият не е просто пътник и чужд човек от далечно село, а „братко". Единението между Моканина и Гунчо става на равнището на духовните преживявания, където действат други закони. Душите им се отключват и проявяват един към друг доверие и разбирателство. На въпроса на Гунчо дали е виждал бялата лястовичка, Моканина спокойно отговаря, че не я е виждал, нито пък е чувал за нея. Но веднага се досеща, че с този отговор може да причини още по-голяма мъка на семейството, затова казва: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло... " Трикратната употреба на думата „може" не е случайна. Моканина три пъти потвърждава вероятността за съществуването на бялата лястовица, като се стреми да убеди не себе си, а селянина който отчаяно се нуждае от поне малко надежда. И понеже вероятността която се съдържа в думата „може", не му е достатъчна, Моканина използва почти императивното звучене на израза: „Трябва да има."
В последната част на разказа ключова става думата „трогнат". Всеки може да се заинтересува, загрижи, впечатли. Но не всеки може да се трогне! Трогва се само онзи, който е способен да изпита искрени и силни чувства. След проявената съпричастност съвсем естествен е жестът на Моканина да „изпроводи" събеседника си и да види болното момиче. Той отива при майката и дъщерята вече като при близки хора, макар да няма кръвна връзка със семейството. Връзката между тях се създава в момента - по законите на духовното сближаване. Голямата доброта, човечността и желанието на Моканина да помогне на тези изпаднали в беда хора неочаквано го сближава с непознатото за него до този момент семейство на Гунчо.
Кулминационният момент в разказа следва логично линията на психологическото напрежение. Петър Моканина трябва да излъже, по-скоро да потвърди лъжата на Гунчо, че е виждал бялата лясто6ичка, за да не „отлети" и последната надежда на болното момиче. На въпроса на Нонка и на обнадеждено светналите й очи той развълнувано отговаря: „Ще я видите, чедо, ще я видите... " Изразите: „нещо се подигна в гърдите на Моканина", „задуши го", „очите му се премрежиха", дават вярна представа за душевното му състояние в този миг. Ако във външен план действието изглежда като че ли е спряло, то във вътрешен план движението на чувствата е повече от осезаемо. Лъжата на Моканина е знак за надежда, знак за изцеление. Девет пъти в различни форми е повторен глаголът „видя: „ще видите", „видях", „ще видиш", „видиш". С тези думи героят сякаш подава ръка на болното момиче и го повежда към друг, непознат свят. За миг то е извисено до безкрайното небе на надеждата. Майката обаче заплаква, а бащата сподавя риданието си в кашлица, защото и двамата разбират, че в думите на Моканина се съдържа много повече утеха, отколкото истина.
Моканина дълго стои на шосето и гледа след каруцата. След това замислен се връща при овцете и се залавя за работата си - да доправи цървулите от нещавена кожа. Той продължава обаче да мисли за Нонка и родителите й, нещо го „подпираше в гърдите", „мъчеше го" и накрая това страдание намира израз в болезненото му откровение за света:
„ Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!"
Йовковото послание се издига над конкретните битови измерения на случката и подтиква читателя да търси отговор на универсалния въпрос - безсилен ли е човек да победи мъката и страданието. Последните думи на Моканина - зоб, укор и молба към Бога - звучат като трагичен вик пред невъзможността на хората да овладеят злото в света, макар че надеждата за един по-добър и по-хуманен свят последна ги напуска.
@bgmateriali.com
