Разказите на Йордан Йовков са непресъхващ извор на мъдрост и светлина за човешката душа. Проникнал в тайните на битието, писателят разтваря пред читателя нови страници от познанието за човека. Творбите му ни въвеждат в един свят от неповторими образи и преживявания, доказващи силата на вярата, надеждата и любовта в човешките взаимоотношения. Добър пример в този смисъл е разказът „По жицата”.
Пътят към надеждата винаги е бил дълъг и труден. Още древните гърци са прозрели тази истина и са създали мита за Пандора. От празноглаво любопитство тя отваря кутията с божиите дарове и наказания и когато затръшва капака, на дъното й единствено остава само надеждата. Да вдъхнеш някому надежда е по-трудно, отколкото сам да повярваш в нея. За това е нужно сърце, готово да се разтвори широко за болката и нещастието на другите. Необходими са благородство на характера, извисеност на духа и устойчиви морални принципи. Именно от тези висши закони на човечността се ръководи Петър Моканина в разказа „По жицата", когато дава последна надежда на нещастното семейство на Гунчо.
Случката в разказа „По жицата" на пръв поглед е елементарна. Какао всъщност се случва? Двама непознати се срещат случайно, разговарят помежду си, като единият от тях упътва другия за вярната посока по пътя към търсеното село Манджилари.
Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.
@bgmateriali.com
