Речта на Странджата е един от най-силните моменти в повестта на Иван Вазов "Немили-недраги". Това прочувствено слово е акцент в творбата, защото принася за доуплътняване на колективния образ на хъшовете с нови черти - емоционалност, спонтанност, човечност, неустоим копнеж но свободата, който пулсира в най-съкровените помисли на прокудените народни синове. Индивидуалните модулации на хъшовското слово издават романтичната природа, овладяното достойнство и щедрата душевност на Странджата – един от най-обаятелните представители на българската емигрантска общност в Браила.
Целта на обръщението на стария знаменосец към другарите му е чрез личния си авторитет и риторичните си умения да усмири, ободри и сплоти хъшовете, припомняйки им за общото им минало, за идеалите им, и ориентирайки ги към едно споделимо бъдеще, в което на тях се пада мисията за българското освобождение.
След пламналата свада между Димитрото и Мравката старият боец навреме се намесва, за да предотврати предстоящото сбиване или нещо още по-опасно. Още с началните си реплики той овладява ситуацията – охлажда нагнетените страсти на своите буйни сънародници със сърдечното обръщение "братя мили" и с почитта, която засвидетелства към всички /"Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя"/. Странджата деликатно припомня на прокудените си от родината събратя спомени от славното им революционно минало /"нашите битки в отечество България ги помни народът"/.
Естествена човешка потребност е, когато даваш любов, да получаваш, ако не обич, то поне съчувствие; ако се жертваш за нещо. да бъдеш поне уважаван от тези, чиито интереси си тръгнал да браниш. Със своето благородно сърце и неопетнени помисли Странджата призовава своите другари към друго – към онази свята безкористност, която е присъща на Христовите апостоли - "Но ще кажете: днес кой ни зачита? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, какво ни трябва друго?"
Думите на Странджата оказват мигновено въздействие върху другарите му, защото всички представители на хъшовската общност изповядват едни и същи ценности. В сърцата на тези позагрубели, но достойни мъже, които при най-дребния повод се хващат за револверите, липсва корист. Затова прозорливото наблюдение на Странджата, че материалните съображения не са съществени за тях, така дълбоко ги впечатлява /” Какво ми трябва друго? Пари ли? Пари не щем! За пари не сме проливали кръвта си, която е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи"/.
Прозрял библейската истина, че за служенето на идеала не се заплаща, Странджата зове хъшовете да не търсят награда, а да си припомнят високата си революционна мисия и въпреки лишенията да я изпълнят. В противен случай, би изгубила България, биха изгубили и те самите, защото почитта към идеала е освен всичко друго и възможност за личностно отстояване, за достоен живот. За свободата трябва да се плати висока цена, но за хъшовете тя е далеч по-приемлива от омерзителното дребнаво живуркане. Контрастът между риториката на словото, когато става дума за зашитата на героичния идеал, и мизерното моментно съществуване подсилва това внушение и зарежда думите на Странджата с дълбок драматизъм /"аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка сега държи лъжицата! Станахме баби... Ах! Братя мили!"/.
Ако има нещо, което да е дълбоко неприсъщо на хъшовете, това е самосъжалението. Затова въпреки нескритото вълнение, което предизвиква у събратята му речта на Странджата /повествователят обяснява, че те стават прави и замълчават/, хъшовете не губят борбения си дух и надеждата. Говорител на всебщото настроение отново е Странджата - "Ако сме скитници и голтаци, в България нашите братя са хилядо пъти по-зле". След моментното разнежване отново иде ред на революционните апели и на призивите за жертвено себеотдаване в полза на отечеството /"България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици: днес хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума - да бъдеш мъченик"/.
Бедни, но независими, хъшовете имат една религия - свободата н една мечта - революцията. В тяхно име противоречията се притъпяват, споровете стихват, обидите се забравят, дори възрастта и болестите са обезсилени /”Ако не днес, то утре ще удари часът. Ние трябва да сме готови - аз със старите си кости пак ще зема байряка, бари още един път да го издигна в балкана, па тогава да умра."/.
Речта на Странджата - развълнувана и въздействаща - носи дълбок драматизъм. Той се корени в контраста между високите идеали я дребнавото битие, което превръща достойните български патриоти в обикновени несретници. Сам споделящ тази нерадостна орисия, старият знаменосец успява да съхрани духа си. Нещо повече - макар че е болен и немощен, топ мобилизира цялата си духовна енергия, за да вдъхне кураж на онези свои другари, които под напора на мизерията са склонни да изпускат нервите си н да забравят високата си гражданска мисия. Много достолепие и апостолски плам откриваме във финалните реплики на този обаятелен герой: "И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили!".
Риторическите умения на Странджата не са резултат от школска ученост, а органично следствие от висотата на духа и щедростта на сърцето. Силата на
внушенията тук се поражда от спонтанните чувства, които се изразяват в поредица от риторични въпроси, антитези и трогателни обръщения. Вродената деликатност на Странджата му помага да се ориентира в конфликтната ситуация, и да я овладее не по законите на "юмручното право", а чрез силата на проницателността и откритостта към другия. Тези внушения се подсилват и от функциите на ограждащия контекст - след финалните слова на героя екват възторжени възгласи: "Да живей България", "Да живей българската младеж". Хъшовете с възторг понасят Странджата на ръце, след което браилските улици са огласени от революционна българска песен.
Думите на Странджата - обикновени, но истинни н дълбоки - имат и друго въздействие - те изпълняват роля на пречистване, на своеобразен нравствен катарзис, който кара хъшовете след разменените обиди, сълзите и екзалтацията, кротко да притихнат в едно "отрадно и... утешително чувство".
Речта на Странджата е идейно-емоционално ядро на повестта и начин да се проектира една обаятелна и високонравствена личност върху цялата хъшовска общност. Подобно на Христос, героят на Базовата творба сочи на самозабравилите се верния път — пътя на жертвата - и така неусетно ги облагородява.
@bgmateriali.com
