Иван Вазов озаглавява повестта си „Немили-недраги”, защото този стих от Ботевата поема „На прощаване” най-точно и синтезирано отразява съдбата на героите, принудени да водят живот, изпълнен с ли­шения и унижения извън пределите на ро­дината си. Напуснали я насила или добро­волно, непримирими с робската си участ, хъшовете са осъдени да живеят в чужда страна, лишени от дом, от топлина и обич, презирани от обществото на богатите в Браила. Единствената им душевна опора и надежда е мечтата, че един ден ще могат да пролеят кръвта си за свободата на роди­ната, на която са се посветили изцяло.

Независимо че са извън България, като истински патриоти хъшовете носят нейния образ в сърцата си. Той е винаги с тях, в техните мисли и стремежи. Разделени от родината макар и само от реката, те не мо­гат да се върнат в нейните предели. Обра­зът й остава свързан за тях както със споме­на за една измъчена и унизена в робство земя, така и с жадуваната свобода, за коя­то мечтаят непрестанно.

Безрадостен и труден е животът на бъл­гарите емигранти. Прокудени от родния край, те усещат болезнено студенината на чуждата страна. Още в началото на повест­та, чрез описанието на декемврийската нощ Вазов ни насочва към настроението в душите на своите герои. Те се скитат немили-недраги в негостоприемната чужда зе­мя. Тъжната им участ е най-често да бъдат бездомни, гладни и измъчени. Най-силно обаче им тежи на душата това, че са разде­лени от близките си и родината. Макар и прокудени от нея, хъшовете нито за миг не забравят, че са нейни синове и че когато тя ги повика, те ще се отзоват. Високият иде­ал - свободата на отечеството, единствен е достоен да ги накара да пренебрегнат уни­женията на жалкото си и мизерно същест­вуване, което водят, да забравят несретния си живот, пълен със страдания, и да вярват, че ще доживеят великия миг на освобож­дението на България. Такава е тяхната ми­сия - да бъдат герои и страдалци в името на свободата.

Българите патриоти са свързани помеж­ду си чрез общата си съдба. Като спасителен бряг в чуждата страна за тях е малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата, наречена „Народна кръчма на Знаме­носецът". Вазов посочва, че надпис като този може да се срещне при всяко кафене, кръчма или лавка, на която собственикът е българин и човек „народен!". Всеки такъв емигрант се отнася със съчувствие и пома­га на своите съотечественици. Така всички родолюбиви българи се подкрепят в чуж­дата страна и поддържат жив спомена за онова, което ги свързва с България. Коло­ритните описания на тютюнджийските лав­ки и техните надписи: „Филип Тотю, храбрий Български войвода", „Свободна България", насочват към патриотичния дух на българ­ските емигранти в Браила и към омразата, която те изпитват срещу тиранията и по­тисниците. Авторът неслучайно уточнява и значението на думата „народен" според въз­приятията на самите емигранти: „Народен" се наричаше там всякой българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състо­яние и помагаше по силата си на бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя."

Патриотичните настроения на хъшовете проличават особено ясно, когато се съби­рат при Странджата. Всичко в неговата кръчма напомня за България. Макар и с ос­къдна подредба - „една опушена и полуразбита лампа", „една висока усамотена и из­мокрена полица" с „ йерархически наредени " чаши и шулци - бедната кръчма на стария хъш събира като в свой дом уморените, из­мъчени от глада и мизерията и често презирани в чуждата земя скиталци. Без да ис­ка отплата, някогашният храбър Знамено­сец се грижи за своите събратя по участ. Това той смята за свой патриотичен дълг. Светещото в студената нощ прозорче на кръчмата му излъчва светлина, която е в контраст с мрака на нощта и гъстата мъгла в притихналия град с пусти улици.

Сред пестеливите детайли, с които е пре­създадена обстановката вътре, внимание­то привличат няколко литографически кар­тини, които изобразяват боевете на Хаджи Димитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата, която дава същата чета на дунавския бряг. Писателят не пропуска тези разяснения, тъй като те имат особено важно отношение към художествения за­мисъл на повестта. Те му помагат да разк­рие същността на героите, като ги предста­ви в истинската им светлина - безкорист­ни родолюбци и преки участници в битки­те за свободата на България. Нека не заб­равяме и това, че събитията и образите в творбата на Вазов са пресъздадени върху напълно реална основа, още повече че са­мият той е живял известно време сред хъ­шовете. Авторът подчертава, че дори няма нужда да описва подробностите за сюжета на тия картини: „те са разпространени по всички кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал навремето с благоговение и възторг."

Вазов обаче държи да насочи погледа на читателя към още една картина, която спо­ред него е „достойна за любопитството". Въпреки че явно не притежава художест­вена стойност, тя оказва изключително емо­ционално въздействие върху посетителите тук, особено със своето значимо послание - ·четата на славния Знаменосец (описан като „великан, който държеше висок червен байрак със словата: свобода или смърт!") е посрещната с пита хляб от стар турчин. Това е част от славното минало на тоя хъш, заслужено подчертано чрез думите в края на разказа за съдържанието на картината: „Да живее храбрият Странджа знаменосец!".

Настоящето му обаче е съвсем различ­но. Сега той е немил-недраг в чужбина, как­то повечето си събратя по съдба. Този „бле­долик, болнав, сух като скелет человек"'тук, в Браила е като спасителен бряг за изтерза­ните хъшове. В неговата кръчма те се съби­рат, за да изразят свободно и непринуде­но своите копнежи за бъдещето чрез възк­ресяване на славното минало. Авторът ни представя почти всички свои герои чрез яр­ки, запомнящи се портретни описания, както и чрез речевата им характеристика, разкрита в оживените разговори, които во­дят. По-голямата част от тях са се борили с оръжие в ръка за свободата на отечество­то, затова имат основание за гордост и мо­гат да се чувстват достойни за уважение за­ради делата си. Незабравими са образите на Странджата, Македонски, Попчето, Хаджият. Между тях присъства и едно мом­че, „почти хлапак", пристигнало съвсем скоро в Браила, което следи думите им с възхищение, почит и уважение. Особено силни са тези чувства към най-стария хъш - Странджата, към когото той се отнася с истинско благоговение. Внимателно гледа „набърченото му от рани и трудове чело". Явно е преклонението на Бръчков към онези, които са посветили живота и съдбата си на България и на нейната свобода. Новопокръстеният хъш се чувства щастлив от запознанството си с толкова значими за съдбата на родината личности, защото той самият изпитва силни патриотични пори­ви. Поради тези причини Бръчков е напус­нал тайно магазина на баща си и пристига в Румъния. Вазов неслучайно го определя като „мечтател, идеалист, ветреник", с ко­ето изразява и неприкритата си симпатия към този герой, който иска „да вкуси от сла­достта на неизвестното и новото". Веро­ятно така изглежда всеки млад човек, кой­то предпочита лишенията в името на един висш идеал, какъвто е свободата, пред ма­териалната сигурност. Този пример вдъхва надежди, че героичните и славни дела на народните синове имат нови последовате­ли. „Духът на времето", както го определя Вазов, е вдъхновил Бръчков да напише и отпечата тайно своята пламенна патриотич­на поема. За младия българин „тихото, си­гурно и егоистично съществувание" не е при­емливо. То не го удовлетворява!

Силното вълнение от преживяното в но­вата среда на хъшовската емиграция на­мира отражение в съня на Бръчков. В него присъстват герои като Хаджи Димитър с неговата чета, Странджата и Македонски. Сънят е показателен за силното въздейст­вие на героичното върху съзнанието и въз­приятията на този възторжен млад родо­любец.

България и нейната съдба присъстват ви­наги в разговорите на българите емигран­ти. Тя живее в сърцата им и изпълва мис­лите и мечтите им. Въпреки че добровол­но са оставили бащин дом и близки, те не престават да мечтаят да се завърнат в род­ната земя, от която ги разделя само една река - Дунав. Затова България им изглеж­да толкова близка, но същевременно и толкова далечна, защото е затворена за тях. Осъдени отдалеч да страдат за роди­ната си, бедните страдалци ходят всеки ден на брега на Дунава и гледат с болка затворените предели на България: „На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, по­казва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им..." Носталгията измъчва хъшо­вете и ги кара да страдат дълбоко: „О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходи­ма, както когато те.изгубим безнадежд­но...!" Мъченическа е съдбата на хъшовете емигранти в чуждата страна. Вазов опис­ва белезите на страданието, което ясно личи у „тия измъчени от бедността същест­ва". Образните сравнения и повтарящите се синтактични конструкции допринасят за силата на изображението. Това, което впечатлява във вида на Вазовите герои, са „тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли корми, тия отслабнали и обелени от скитание крака". Всеки ден им носи нови страдания и унижения: „Бълга­рия беше затворена за тях. Румъния им да­ваше гостоприемство, но гостоприемство­то, което дава пустият морски бряг на из­хвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня..." Повествователят говори за героите си с уважение и състрадание, нарича ги „един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Въл­нува се от това, че са недооценени, че не намират признание за своята всеотдайност към свободата. Вазов става изрази­тел на съкровените мисли и чувства на сво­ите герои и спомага да бъде разбрана тях­ната саможертва в името на най-светлия идеал - свободата на отечеството. С вяра в бъдещето те очакват мига, когато на де­ло ще проявят своя истински патриоти­зъм и героизъм като предани синове на своята родина.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave