Иван Вазов озаглавява повестта си „Немили-недраги”, защото този стих от Ботевата поема „На прощаване” най-точно и синтезирано отразява съдбата на героите, принудени да водят живот, изпълнен с лишения и унижения извън пределите на родината си. Напуснали я насила или доброволно, непримирими с робската си участ, хъшовете са осъдени да живеят в чужда страна, лишени от дом, от топлина и обич, презирани от обществото на богатите в Браила. Единствената им душевна опора и надежда е мечтата, че един ден ще могат да пролеят кръвта си за свободата на родината, на която са се посветили изцяло.
Независимо че са извън България, като истински патриоти хъшовете носят нейния образ в сърцата си. Той е винаги с тях, в техните мисли и стремежи. Разделени от родината макар и само от реката, те не могат да се върнат в нейните предели. Образът й остава свързан за тях както със спомена за една измъчена и унизена в робство земя, така и с жадуваната свобода, за която мечтаят непрестанно.
Безрадостен и труден е животът на българите емигранти. Прокудени от родния край, те усещат болезнено студенината на чуждата страна. Още в началото на повестта, чрез описанието на декемврийската нощ Вазов ни насочва към настроението в душите на своите герои. Те се скитат немили-недраги в негостоприемната чужда земя. Тъжната им участ е най-често да бъдат бездомни, гладни и измъчени. Най-силно обаче им тежи на душата това, че са разделени от близките си и родината. Макар и прокудени от нея, хъшовете нито за миг не забравят, че са нейни синове и че когато тя ги повика, те ще се отзоват. Високият идеал - свободата на отечеството, единствен е достоен да ги накара да пренебрегнат униженията на жалкото си и мизерно съществуване, което водят, да забравят несретния си живот, пълен със страдания, и да вярват, че ще доживеят великия миг на освобождението на България. Такава е тяхната мисия - да бъдат герои и страдалци в името на свободата.
Българите патриоти са свързани помежду си чрез общата си съдба. Като спасителен бряг в чуждата страна за тях е малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата, наречена „Народна кръчма на Знаменосецът". Вазов посочва, че надпис като този може да се срещне при всяко кафене, кръчма или лавка, на която собственикът е българин и човек „народен!". Всеки такъв емигрант се отнася със съчувствие и помага на своите съотечественици. Така всички родолюбиви българи се подкрепят в чуждата страна и поддържат жив спомена за онова, което ги свързва с България. Колоритните описания на тютюнджийските лавки и техните надписи: „Филип Тотю, храбрий Български войвода", „Свободна България", насочват към патриотичния дух на българските емигранти в Браила и към омразата, която те изпитват срещу тиранията и потисниците. Авторът неслучайно уточнява и значението на думата „народен" според възприятията на самите емигранти: „Народен" се наричаше там всякой българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състояние и помагаше по силата си на бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя."
Патриотичните настроения на хъшовете проличават особено ясно, когато се събират при Странджата. Всичко в неговата кръчма напомня за България. Макар и с оскъдна подредба - „една опушена и полуразбита лампа", „една висока усамотена и измокрена полица" с „ йерархически наредени " чаши и шулци - бедната кръчма на стария хъш събира като в свой дом уморените, измъчени от глада и мизерията и често презирани в чуждата земя скиталци. Без да иска отплата, някогашният храбър Знаменосец се грижи за своите събратя по участ. Това той смята за свой патриотичен дълг. Светещото в студената нощ прозорче на кръчмата му излъчва светлина, която е в контраст с мрака на нощта и гъстата мъгла в притихналия град с пусти улици.
Сред пестеливите детайли, с които е пресъздадена обстановката вътре, вниманието привличат няколко литографически картини, които изобразяват боевете на Хаджи Димитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата, която дава същата чета на дунавския бряг. Писателят не пропуска тези разяснения, тъй като те имат особено важно отношение към художествения замисъл на повестта. Те му помагат да разкрие същността на героите, като ги представи в истинската им светлина - безкористни родолюбци и преки участници в битките за свободата на България. Нека не забравяме и това, че събитията и образите в творбата на Вазов са пресъздадени върху напълно реална основа, още повече че самият той е живял известно време сред хъшовете. Авторът подчертава, че дори няма нужда да описва подробностите за сюжета на тия картини: „те са разпространени по всички кътове на отечеството ни и всеки от нас ги е гледал навремето с благоговение и възторг."
Вазов обаче държи да насочи погледа на читателя към още една картина, която според него е „достойна за любопитството". Въпреки че явно не притежава художествена стойност, тя оказва изключително емоционално въздействие върху посетителите тук, особено със своето значимо послание - ·четата на славния Знаменосец (описан като „великан, който държеше висок червен байрак със словата: свобода или смърт!") е посрещната с пита хляб от стар турчин. Това е част от славното минало на тоя хъш, заслужено подчертано чрез думите в края на разказа за съдържанието на картината: „Да живее храбрият Странджа - знаменосец!".
Настоящето му обаче е съвсем различно. Сега той е немил-недраг в чужбина, както повечето си събратя по съдба. Този „бледолик, болнав, сух като скелет человек"'тук, в Браила е като спасителен бряг за изтерзаните хъшове. В неговата кръчма те се събират, за да изразят свободно и непринудено своите копнежи за бъдещето чрез възкресяване на славното минало. Авторът ни представя почти всички свои герои чрез ярки, запомнящи се портретни описания, както и чрез речевата им характеристика, разкрита в оживените разговори, които водят. По-голямата част от тях са се борили с оръжие в ръка за свободата на отечеството, затова имат основание за гордост и могат да се чувстват достойни за уважение заради делата си. Незабравими са образите на Странджата, Македонски, Попчето, Хаджият. Между тях присъства и едно момче, „почти хлапак", пристигнало съвсем скоро в Браила, което следи думите им с възхищение, почит и уважение. Особено силни са тези чувства към най-стария хъш - Странджата, към когото той се отнася с истинско благоговение. Внимателно гледа „набърченото му от рани и трудове чело". Явно е преклонението на Бръчков към онези, които са посветили живота и съдбата си на България и на нейната свобода. Новопокръстеният хъш се чувства щастлив от запознанството си с толкова значими за съдбата на родината личности, защото той самият изпитва силни патриотични пориви. Поради тези причини Бръчков е напуснал тайно магазина на баща си и пристига в Румъния. Вазов неслучайно го определя като „мечтател, идеалист, ветреник", с което изразява и неприкритата си симпатия към този герой, който иска „да вкуси от сладостта на неизвестното и новото". Вероятно така изглежда всеки млад човек, който предпочита лишенията в името на един висш идеал, какъвто е свободата, пред материалната сигурност. Този пример вдъхва надежди, че героичните и славни дела на народните синове имат нови последователи. „Духът на времето", както го определя Вазов, е вдъхновил Бръчков да напише и отпечата тайно своята пламенна патриотична поема. За младия българин „тихото, сигурно и егоистично съществувание" не е приемливо. То не го удовлетворява!
Силното вълнение от преживяното в новата среда на хъшовската емиграция намира отражение в съня на Бръчков. В него присъстват герои като Хаджи Димитър с неговата чета, Странджата и Македонски. Сънят е показателен за силното въздействие на героичното върху съзнанието и възприятията на този възторжен млад родолюбец.
България и нейната съдба присъстват винаги в разговорите на българите емигранти. Тя живее в сърцата им и изпълва мислите и мечтите им. Въпреки че доброволно са оставили бащин дом и близки, те не престават да мечтаят да се завърнат в родната земя, от която ги разделя само една река - Дунав. Затова България им изглежда толкова близка, но същевременно и толкова далечна, защото е затворена за тях. Осъдени отдалеч да страдат за родината си, бедните страдалци ходят всеки ден на брега на Дунава и гледат с болка затворените предели на България: „На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им..." Носталгията измъчва хъшовете и ги кара да страдат дълбоко: „О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те.изгубим безнадеждно...!" Мъченическа е съдбата на хъшовете емигранти в чуждата страна. Вазов описва белезите на страданието, което ясно личи у „тия измъчени от бедността същества". Образните сравнения и повтарящите се синтактични конструкции допринасят за силата на изображението. Това, което впечатлява във вида на Вазовите герои, са „тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли корми, тия отслабнали и обелени от скитание крака". Всеки ден им носи нови страдания и унижения: „България беше затворена за тях. Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня..." Повествователят говори за героите си с уважение и състрадание, нарича ги „един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Вълнува се от това, че са недооценени, че не намират признание за своята всеотдайност към свободата. Вазов става изразител на съкровените мисли и чувства на своите герои и спомага да бъде разбрана тяхната саможертва в името на най-светлия идеал - свободата на отечеството. С вяра в бъдещето те очакват мига, когато на дело ще проявят своя истински патриотизъм и героизъм като предани синове на своята родина.
@bgmateriali.com
