„Самотен гроб в самотен кът…“ от Пенчо Славейков: пълният текст на стихотворението

Поетът се сбогува не с реч, а с молба: гробът му да бъде на високия хълм, възйет към небесата и отвсякъде с прозорци, за да вижда какво става в живота. Тази молба държи цялото стихотворение „Псалом на поета“ на Пенчо Славейков, дадено тук в пълния си текст. Първата част на материала е самата творба: обръщението към другарката в последния час, отказът от лъжливите сълзи на онези, които са били нехайни към живия, изборът на място за гроба, чучулигата като символ на духа, зорницата, която огрява челото, и финалният химн, в който земята се слива с псалома на цялата вселена. Втората част са бележките към текста и точно те отличават този материал от обикновената публикация на стихотворението. В тях са посочени първата публикация в списание „Мисъл“ от 1904 година и писмото до Мара Белчева, като вариантите на първия куплет и на последните два куплета са приведени дословно за сравнение. Обяснено е откъде идва мотивът за гроба с прозорци и как същият народен мотив е разработен в българската проза. Проследена е и употребата на обръщението „другарко“ у Славейков, заедно с други негови стихотворения, в които се среща, както и значението на думата „гърлица“. Накрая бележките разказват за действителния висок хълм в софийския край Горни Лозенец, за дъба, под който поетът е сядал с близките си, за замислената, но неосъществена гробница и за поклоненията на същото място. Съчетанието от автентичен текст и текстологични бележки прави материала удобен за час по литература, за подготовка на анализ, за проследяване на творческата история на творбата и за цитиране на различните варианти на строфите.

Пълният текст на стихотворението „Голям Пенчо“ от Петко Р. Славейков, поместен без съкращения и с указано авторство. Творбата е кратка – четиринадесет стиха, всеки от по няколко думи, – и е пряко продължение на познатата на всяко дете история за момчето, което не иска да учи. Ако в предишната творба героят е дете, тук той вече е възрастен и понася последиците от собствения си избор. Началото поставя противопоставянето, върху което е изградено цялото стихотворение: героят е пораснал, но не е научил нищо. От тази двойственост произтича и всичко останало. Средната част проследява последиците една след друга – невъзможността да се захване с работа, изискваща грамотност, липсата на занаят, редуването на най-простите поминъци. Изброяването е бързо и сухо, без обяснения и без коментар от автора, което засилва въздействието. Финалът е най-силната част. Тук се появява съжалението – но то идва тогава, когато вече нищо не може да бъде поправено. Последните два стиха повтарят въпроса на самия герой към себе си и именно в тази закъсняла равносметка е поуката на творбата. Езикът е простичък, близък до говоримия, с народни думи и с отсечен ритъм, който прави текста лесен за запомняне. Кратките стихове звучат почти като изброяване и придават на съдбата на героя усещане за неизбежност. Материалът предлага текста в чист вид – без анализ и без коментар. Той е подходящ, когато стихотворението е нужно за прочит, за наизустяване или за точно цитиране, както и когато се разглежда заедно с другата творба за същия герой. На ученика текстът служи при подготовка за изпитване и при работа върху темата за ученето и отговорността. На учителя дава готов материал за работа в час – за съпоставяне на двете стихотворения за един и същи герой, за наблюдение върху начина, по който поуката се извежда чрез последици, а не чрез назидание, или за изразително четене и рецитация в началните класове.

Пълният текст на едно от най-нежните любовни стихотворения на Пенчо Славейков, поместен без съкращения и с указано авторство. Творбата е съвсем кратка – осем стиха, – но именно в тази сбитост е нейната сила. Тя не разказва история и не описва среща: цялото ѝ съдържание е сведено до един-единствен усет, от който тръгва всичко останало. Отправната точка е ароматът на цветята, оставени в стаята. Той не е просто подробност от обстановката, а е причината за цялото движение в творбата – именно чрез него отсъстващият човек присъства. Оттук стихотворението преминава към мечтата и към видението за любимата, потънала в собствените си мисли. Особено внимание заслужава строежът на творбата. Първите два стиха се повтарят в края, но с разместени думи – похват, който затваря стихотворението в кръг и създава усещане за връщане към същото усещане, от което е започнало. Този кръгов строеж е един от най-разпознаваемите белези на творбата и обикновено е първото, което се посочва при нейния анализ. Езикът е нарочно архаизиран още в първата дума, което придава на текста мекота и известна тържественост. Обръщението към любимата е сред най-нежните в българската любовна лирика. Материалът дава текста в чист вид – без анализ и без коментар. Това го прави подходящ за конкретни случаи: когато е нужно стихотворението да бъде прочетено или научено наизуст, когато трябва да се цитира точно в съчинение или отговор на литературен въпрос, когато се подготвя рецитация или когато преподавателят иска да раздаде текста в клас преди разбор. На ученика материалът върши работа при подготовка за изпитване, тъй като при кратките лирически творби точността на цитата има значение – размяната на думите във финала лесно се обърква по памет. На учителя текстът служи като готов материал за работа в час: за проследяване на кръговата композиция, за наблюдение върху повторението и промяната в него, за разговор за ролята на детайла в лириката или като основа за упражнение по анализ на кратко стихотворение.

Пълният текст на поемата, с която Пенчо Славейков въвежда в българската литература образа на твореца, изправен пред най-жестокото изпитание за своя дар. Творбата започва с епиграф от Бетовен и с картина на лятната нощ: композиторът отмахва завесите пред отворения прозорец, но между него и сиянието на звездите застава злокобен мрак. Няколко акорда, откъснати от рояла, и безпомощно отпуснатите ръце подготвят вътрешния монолог, който е сърцевината на поемата. В този монолог оживяват мислите на глухия творец: усещането за безвъзвратна загуба, представата за самия себе си като мъртвец приживе и подигравката на съдбата, скрита в собствената му слава. Следва обратът, в който на помощ идват споменът за друг велик творец и мисълта за слух, който не зависи от ушите. Финалната част връща действието към рояла и добавя втора гледна точка: тази на младия ученик, застанал зад учителя си и чул в бурните звуци нещо, което не може да си обясни. Последните стихове дават отговора на цялата поема. Текстът е подходящ за четене и разбор на творбата в час, за упражнение по интерпретация на мотивите за страданието, дарбата и безсмъртието на изкуството и за подготовка на съчинение върху „Cis moll“.

Седем строфи, в които Вазов гледа следосвобожденска България и не намира в нея нито вяра, нито дела: тук е поместен пълният текст на стихотворението „Пустота“. Творбата е дадена изцяло, без съкращения и без тълкуване. Първите строфи изреждат къде поетът вижда празнотата: в обществото, в главите, в словата и в душите, и как новият кумир измества идеалите, а разчетът заема мястото на духа. Следващите противопоставят шума на истинското действие, назовават страха да се изрече открито обич или омраза и говорят за раните, които се отварят, докато всички ги мислят за далечни. Финалната строфа сменя посоката с образа на пущинака и с два стиха, които оставят надежда там, където дотогава е имало само упрек. Текстът е удобен за рецитация, за точно цитиране в интерпретативно съчинение и за работа върху реториката на Вазовата гражданска лирика: възклицанията, повторенията и антитезите.

Стихотворение, в което мъртвият баща продължава да говори, поместено тук в целия си текст, без съкращения и без придружаващ коментар. Началото е гробищна картина: железните огради, надгробните камъни с мъртви имена и мисълта, че в земята почива само тленният прах. Оттам стихотворението обръща посоката си и пренася живия дух и мисълта на бащата в сина, не само в делата и думите му, а и в самия му поглед. Средищната част е прекият завет на бащата, изречен в кавички, а след него синът отговаря с равносметка за собственото си слово и дела. Финалните строфи връщат образа на извисената топола пред слънцето и бащиния благослов за път. Всички строфи, рими и оригинални форми на Пенчо Славейков са запазени, затова текстът е подходящ за четене на глас в час, за учене наизуст и за дословно цитиране в анализ или съчинение върху темата за бащата и сина в българската лирика.