Псалом на поета - Пенчо Славейков

    Пенчо Славейков
    Псалом на поета*
  

    Другарко, сещам аз, последний час настава,
    час сбогом и от теб и от света да зема —
    към своя хубав край се вече приближава
    на земний ми живот тъжовната поема.

    И може би, че мен мнозина ме обичат,
    мнозина може би до днес за мен незнайни,
    мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
    към живия били в живота тъй нехайни.

    Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
    на самост, на тъга и на беди горчиви,
    пред тях ти затвори на моя дом вратите,
    и запрети им ти, на мъртвеците живи, —

    над моя хладен прах порой сълзи да леят,
    сълзи лъжливи, — с реч тържествена и дива
    над мен да се глумят, безумците, и пеят:
    „От временний живот во вечний той отива.“

    Другарко, хубав край на моя дял световен
    ти дай; — недей ме ти на чуждите оставя,
    от тях да бъда аз при мъртвите заровен
    на гробищата, плач душите де смущава.

    Там на високий хълм, където с теб, с другари
    обичах да седя в тих разговор унесен,
    поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
    там де мълчанието пей дивната си песен.

    Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
    че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
    да е и моя гроб възйет към небесата —
    и не в пръстта вграден — отвсякъде с прозори.

    И там отнесте ме, и там ме оставете
    во росен утрен час, когато чучулига —
    символ на моя дух, — понесла на крилете
    химн жизнерадостен, се в небеса издига.

    И там сложете ме на мряморният одър.
    Покоя ми сълзи и стон да не смущава.
    Зорницата, кога от небосвода модър
    изгрей, челото ми с милувка да огрява.

    Таинствения ход на битието моя
    свободен поглед в блян честит да съзерцава,
    да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
    на земния живот, какво в живота става.

    Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
    на суетливий ден работнишките двери
    и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
    на отдиха, крила в молитва ще разпери.

    Тогава може би слухът ми ще опази,
    в светата тишина — о може би тогава —
    и онзи свиден звук, за който чезнех ази
    в живота, отчужден от лихата му врява.

    Това, в което ми живееше душата,
    ще чуя: за живот от радост озарена,
    как слива своя химн земята в небесата
    с тържествений псалом на цялата вселена.    

 

 [* _„Мисъл“_, кн. 1, 1904 г. — Написано като писмо до М. Белчева, датирано _„Нова година, 1904 г.“_ (в _„Писма от Пенча Славейков до М. Белчева“_, стр. 16). — Идеята за гроб с прозорци, така че и след смъртта да виждаш живота, Славейков е взел от народните ни песни (песни за болна мома, малко живяла, която в последните си мигове говори на майка си да й направят такъв гроб). Тая идея е разработена и в разказа на Петко Тодоров _„Молба“_ с пряк преразказ на народния мотив. Прави впечатление обръщението „другарко“, необичайно в онова време, освен в средата на социалистите — макар че Славейков го взема в общонародния смисъл на дружба, приятелство. У него думите „другар“, „другарка“ са чести: в _„Нощем“_ (в цикъла на Ралин Стубел) — „другар до другар“; в _„Поздрав“_ (_„Мисъл“_, кн. 7, 1897 г.) — „другарката на мой другар в писмата — от нея ми изпраща поздрав мил“; използувана е от него и простонародната форма на тая дума — „другарин“ — в пролога на _„Кървава песен“_, в _„Коледари“_ („ти, млад другарин“) и др. — Гърлица — ургулица, гугутка (на руски — горлица) — дума, обикната от Славейков, използувана от него и другаде (в _„Гурбетчия“_: „Гърлицата не шега ли с мен се бие?“).
    В писмото до М. Белчева — 1 и 2 стих на първия куплет:

    Другарко!
        Сещам, че желаний час настава
    от теб и от света аз сбогом да си взема.

    Двата последни куплета:

    И може би тогаз слухът ми ще опази,
    на битието във хармонията тиха,
    и онзи свиден звук, за който чезнех ази
    в живота, отчужден от врявата му лиха.

    Ще чуя що ми живей сега в душата
    като вълшебен блян: — от радост озарена,
    земята своя химн как слива в небесата
    с тържествений псалом на цялата вселена.

    „Високият хълм“, за който се говори в стихотворението, е собственото място на Славейковото семейство (купено от Петко Славейков при идването му в София) — на края на софийския квартал Горни Лозенец, тогава незаселен, срещу бившия френски колеж (сега — Висшата партийна школа, близо до Двореца на пионерите). Там често привечер Славейков е отивал с М. Белчева и приятели, сядали са под дъба, и досега запазен, и са разговаряли, като са гледали разстилащата се пред тях София. След смъртта на Славейков намерението на неговите близки е било там да му се направи гробница, за която художникът Харалампи Тачев е направил скица. На същото място, докато са били живи Кръстев и Б. Пенев, всяка година в деня на смъртта на Славейков се е уреждало поклонение с участието главно на студенти.]