Сафо – живот и творчество

Древногръцката поетеса Сафо живее на границата на VІІ и VІ в.пр. н. е. в град Митилена на остров Лесбос. Тя е мъничка, мургава жена със смолисти коси и блестящи черни очи. Произхожда от богат и знатен род. Има трима братя. Омъжва се за богаташа Керкил от остров Андрос и има от него една дъщеря-Кленда. Осъждана е два пъти  и  в началото на 6 век пр.н.е. живее по политически причини в изгнание в Сиракуза. По това време тя вече е толкова известна в гръцкия свят, че при пристигането и? в града там е издигната нейна статуя. Скита се по чужбина, най-много в Сицилия. Сафо се връща в родината, когато тиранът Питак разрешава завръщането на изгнаниците. Основава малко частно училище за девойки, което назовава „дом на слушателките на музите. Сафо посвещава своите ученички  в тайните на поезията, музиката и изкуството. Не напразно Платон я нарича „десета муза”. Това, че се е родила на остров Лесбос, улеснява съдбата й, защото за разлика от другите части на Елада, тук жената е желан член на обществото. Сафо е съвременница на Алкей, който е неин съгражданин, и също като него  е изписвана върху вази-чест, която се оказвала само на боговете и на героите. На олимпиади на Древна Елада, Сафо неведнъж е отличавана като първа поетеса. Тя е включена в списъка на деветте най-добри поети на Древна Елада. Славата й се разпространява по целия свят и управата на острова сече монети с нейния образ.

От стиховете на Сафо, които обхващат цели девет книги, до нас са достигнали оскъдни откъси и само три цели стихотворения. Първото е химн на Афродита, в другото се рисува любовната мъка, а в третото Сафо дава съвети на разпуснатия си брат. За жалост, почти всичко е изчезнало. Все пак и в запазените откъси можем да открием магията на нейното творчество, проникваща неусетно и дълбоко в сърцето.

Периметърът на интересите на кръга, който ръководи поетесата в своето малко училище, определя и основната тематика на нейната поезия. Това са женските култове с техните празненства, сватбите, общуването между приятелки, любовта, съперничеството, ревността, раздялата и т.н. Политическият живот на Лесбос намира само случайни отзвуци в нейните стихове, и то във връзка с отражението му върху личната съдба на поетесата. Например, при един от политическите преврати тя дори е принудена да избяга в Сицилия.

Лириката на Сафо рядко излиза извън пределите на преживяванията, свързани с нейния затворен кръг, затова те се отличават с удивителна непосредственост прямота. Сафо, както и Алкей, е близка до фолклорната песен, но влага своя лична позиция  в традиционните форми. Основните теми, които засяга поетесата в творбите си, са природата и любовта. Темата за любовта в нейните стихове и песни получава блестяща поетическа разработка. Творбите на Сафо са изключително искрени и колоритни и успяват да се запазят до наши дни, защото в тях са втъкани вечните проблеми на любовта – копнежа на двамата влюбени да са винаги заедно, вълнението и неизменното щастие при срещата с любимия, мъката от раздялата с обичания човек, опиянението от радостта и младостта. Стихотворението „Молба към Афродита” пък разкрива силата и мъчителния копнеж на любовта, която още не е намерила отзвук. Творбата е изградена в формата на химн с всичките му необходими призиви, епитети, възхваляващи богинята, и позоваване на обещаната някога от нея помощ.Друго стихотворение, предназначена за сватба, започва с прослава на „равния на боговете” младоженец и на сладкия глас  и чаровния смях на младоженката. Поетесата обаче  веднага преминава към своите лични чувства:

Но аз, щом от далече те съгледам,

в уплаха-бледна-изведнъж изтръпвам.

Сърцето трепва във гърдите,

гласът ми става сух и сякаш спира.

 

Езикът ми засъхва-нежен пламък

под кожата ми тънко запълзява.

Очите ми покрива нежен мрак,

бучене в ушите си усещам.

 

Студена пот от челото оросява,

нозете ми се подкосяват, ставам

по-бледа от изсъхнала трева,

свет ми се вие, сякаш че умирам.

Изображението на чувствата у  Сафо само в незначителна степен включва пряко моменти на психологически анализ. Тя избира косвения път към него, като рисува външните прояви на чувствата и най-вече обстановката, в която те се проявяват.Много често за фон й служи природата. За да изрази всички трепети и нюанси на любовното чувство например, Сафо създава красив фон,описвайки премените, ароматите, цветята, пролетта. Както и във фолклорната любовна песен, така и в нейните стихове преживяванията имат най-често скръбен характер и вероятно затова в съзнанието на късната античност образът на поетесата трайно се свързва с представата за нещастната любов. Създаден бил митът, че Сафо е сложила край на живота си, като скочила от една скала поради безнадеждната си любов към студения красавец Фаон, един от любимците на Афродита. Тя размишлявала за красотата и любовта, илюстрирайки мислите си  с митологични примери и преживявания: „Най-хубавото на земята е онова, което обичаме.” Любовната лирика преобладава в творчеството й:

…подобно буря

разтърсва любовта душата ми:

тъй вятъра планински

събаря дъбове …

…

не знам какво да правя:

в мен живеят две души…

Най-ценното в тези стихове е, че Сафо пише само за лично изживяното. Всеки стих е изповед на интимно душевно състояние, искрено и вълнуващо  поради непредсказуемостта  на чувствата и на обекта, който ги поражда. Близостта на поетесата до природата придава на всички нейни душевни трепети  усещането за нежност и възвишеност:

…Дъждът прохладен

шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича…

…

Звездите край блестящата луна

отново крият своя светъл образ,

когато тя изгрява пълнолика

и лее сребърен светлик

върху земята.

Сафо избира езика на дърветата или на птиците, за да бъде разбрана и приета по-добре. Тя постига поразително ярка образност и жизненост, които я отличават безпогрешно от другите лирици на епохата.

Освен с любовната си лирика, Сафо е позната и със своите епиталамии-сватбени песни, които обхващат различни моменти от гръцкия сватбен обред. В запазените фрагменти от нейната поезия намираме сбогуването на младоженката с моминството , състезание между хор от младежи и хор от девойки, песни и шеги пред брачната стая. Епиталамите на Сафо са обагрени с многообразието и с неподправената свежест на сравненията от фолклорен тип:

„Тъй както сладка ябълка, навръх дърво червена

-забравиха ли я берачите?

О, не. Не са я те забравили, ала не са могли

да я достигнат…”

По ритмико-мелодичен тип поезията  на Сафо се отличава с голямо разнообразие. Така наречената „сафическа” строфа е само един от образците на тази богата поетика.

Авторитетът й на поетеса през класическата епоха е безспорен – Аристотел я нарежда сред мъдреците, а Платон я нарича “прекрасна”; двата града на о. Лесбос, Ерезос и Митилена, спорят за честта да са нейно родно място. През елинизма поезията й е събрана от филолозите на Александрийската библиотека в девет книги, а Сафо е включена в канона на деветимата големи лирически поети. През късната римска епоха обаче текстовете й започват да се преписват и изучават все по-рядко и постепенно се изгубват.

Сафо е първата жена поетеса в историята на античната литература. Голяма е магията на поетичния й свят, нямаща равна на себе си сред поетесите от античността. Нейното поетично творчество се нарежда сред най-великите образци на световната лирика. Затова поетесата вярно е предусетила, че нейното творчество ще я надживее: „Вярвам, че някой за мен ще си спомня”.

Един древногръцки поет написва в нейна чест думи на прослава, които стават пророчески: „Име – то само с праха на Сафо са в земята погребани-песните й вдъхновени на век ще останат безсмъртни”.

Откритията обаче продължават. Разкопките в египетския град Оксиринх, където поради сухия климат са запазени голям брой папируси от времето на късния елинизъм, обогатяват с немалко текстове библиографията й. Най-скорошната находка е едва от 2005-та година – стихотворение на Сафо, разчетено върху папирусни късове, намерени случайно в корема на една мумия в Кьолнския университет.