Публикувал първия си разказ едва осемнадесетгодишен Елин Пелин твори през целия си живот, но мястото си на класик в нашата литература той дължи най-вече на творбите, създадени в периода 1885-1910 година. В тези разкази Елин Пелин е активният разказвач, неможещ да отмине проблемите на българското село, на трудовите хора, на новото време или исторически обективно, сухо и безпристрастно да бъде техен съдник. Роден и живял в бедно шопско селце, израснал с мъките и тегобите на своя народ той винаги носи в сърцето си идеалите и морала на нацията, брани с перото си светоусещането и манталитета на събратята си. В тези разкази присъства битът на шопите, активно участие вземат природата и животните, в центъра си остава човекът – шоп, селянин, българин. Писателят аналитично е проследил и художествено разкрил лутанията му в новия обществен строй, опита му да намери място и за себе си и да вмести остаряващите патриархални разбирания за задругата и морала за селския колектив и личността. Тези патриархални разбирания са ограничавали личната свобода на човека. Според тях решенията се вземат от колектива, отговорността се носи от всички личността е претопена в масата. Новото време поставя нови правила на играта – свобода на личната инициатива, борба за място в новите условия на икономиката, навлизането на чужди стоки, които обезценяват българските занаятчийски произведения, властта на една уж своя, но далечна държава, която само прибира данъци.
Романтиката на познатото от приказките и модерните от края на века идилии вече я няма. Далеч в миналото са останали китните селца, заобиколени от цветущи ниви и градини, радващият окото пасторален пейзаж. Трудното време е пречупило не само душите на хората, то е унищожило и природните красоти в очите на селяните. Защото красивото като естетика се улавя само от търсещото наслада око, а в живота на българския селянин, на шопа, няма място и време за такава духовна насоченост. Затова и пейзажът обикновено е мрачен, а когато писателят описва природата в цъфтящата й свежест през пролетта и лятото, тази красота носи някаква заплаха, някакво усещане за лъжа и измама. Типичен пример е изживяването на все още младия калугер от “Пролетна измама”. Освен откритата самокритичност и присмеха към далия клетва, а неможещ да овладее страстите си монах, писателят прави своеобразен анализ на душевната борба в разбиранията на един човек, взел решение да се откаже от човешкото, от личното, от красивото, от любовта.Затова и цялата прелест на пробуждащата се природа е лъжовна – нему не се пада дял от пролетната любов, той ще бъде отхвърлен и подигран от собственото си възприятие, от собствените си надежди и очаквания. Красивата природа в “По жътва” също носи своеобразно предчувствие за нещастие и мъка. Кипи усилна жътва, “златни ниви се люлеят”, морни работници, от тъмни зори прибират очакваната с толкова трепети реколта. Дал е бог жито, сита ще бъде годината. Но него тегне на душите на хората. Те сне вярват, че толкова добро ще е само за тях, очакват някакво нещастие да бъде отплата за това изобилие. И въпреки благодарните думи:"Бог ни помага! Нека работим, нека работим"” през песните и задевките се носи мрачно предчувствие. Тежко и душно"” Трагедията на Пенка, примряла от жега, драмата на останалия сам левент Никола са част от мъката на народа. Селяните не са свикнали да имат да получават . Те са скептични към благодатта към очакваното богатство, защото знаят -–винаги и за всичко се плаща, много често и по-скъпо от колкото струва.
Тези родолюбиви и борбени хора са възприемани от държавния чиновник само като данъкоплатци, като финансови роби на държавата, които трябва да бъдат ръководени с “руски камшик” . Едничка грижа вълнува властника - ако се пропият, те ще станат, неспособни данъкоплатци” и няма да бъдат стригани” успешно както досега. Психологията на ограниченото парвеню не му позволява да разбере, че всичко в тая държава, включително важният му пост, е плод на селския труд, на селската мъка Съдията говори на Андрешко покровителствено - презрително. Неговото грубо и просташко поведение намира словесен израз в обръщенията към Андрешко: “Не дрънкай” “говедо” “лапацало”. Съдията е типичен представител на държавата, която е враг на свободолюбивите и инициативни хора, противник на всяко желание за личностна изява, демагог. Елин Пелин съчувства на потиснатите, открито разкрива образа на държавния представител – самоуверен грубиян, самозабравил се властник. От друга страна , писателят не идеализира образа на младия селянин. Андрешко е простичък, но привидно интелигентен и хитър човек, разбрал вече законите на живота, опитващ се да запази чистата съвест и душата си. С уж наивни думи той поставя на място съдията, който , усетил жилото на иронията, се мъчи с простащина да възвърне господарската си позиция. Интересно е психологическото развитие на диалога между тия двама до вчера непознаващи се хора.Заедно пътуващи , но разделени от съсловни и граждански позиции. Андрешко учтиво обяснява на спътника си къде се намират, колко път им остава. Съдията игнорира тази учтивост за да поеме след малко разговора в ръцете си с покровителствено господарското обръщение: “момче”. Без да познава водача без да е близък с него, той го обвинява от гледна точка на властника: /Хитрец си тии-и!Всички станахте такива! “Сипят се обиди и натяквания, сред които и класическото: “Пиянстват като скотове….” Младежът тихо и философски обяснява на уж учения гражданин, че това пиянство не е причина, а следствие на бедността, че то е част от нещастията на народа, а не първооснова за тях. Разговорът продължава - след всяка язвителна нападка на съдията следва хитроумен отговор – бодване от страна на Андрешко. В този диалог се откроява духовната нищета на уж културния властник и блъсва типичното селско остроумие и жизнен морал на бедняка. С лека ръка в нашия обществен живот беше въведено понятието “ Андрешковщина”, съдържащо с себе си бунта срещу властта, нежеланието да се изгражда държавност, омразата към всички властници. Това понятие има за цел до очерни симпатичния образ на младия човек дръзнал да се изправи срещу своеволията на държавата. Защото тя, в лицето на съдия изпълнителя не се вълнува от съдбата на данъкоплатеца и поданика Станой и семейството му, желае само да прибере определените от нея данъци, обявени за “законно притежание” и да ги разпредели според своите виждания и приоритети. Вярно, държавата е приела задължението да защитава този гражданин да му осигурява някои услуги да го представлява пред света, но Станой, Андрешко и съселяните им не се интересуват от мястото си пред света. Услугите, които получават те заплащат скъпо и прескъпо, съдът се ръководи от чужди на народния морал закони. Андрешко знае, че не може да спаси житцето на Станой. Ако не утре, то по-късно ще дойде друг съдия, придружен от стражари и ще конфискува вещите на хората. Младежът рискува да бъде сам съден за постъпката си, но неговият морал не му позволява да изостави другаря си, съселянина си. У него заговаря старото патриархално съзнание. Така Андрешко защитава на първо място, правото на съселянина си сам да разполага с плодовете на своя труд. На второ място той го брани от посегателството на един груб властник. На трето място дава възможност на Станой сам да вземе решение и да поеме отговорността за него.
Станой за съжаление , няма пред себе си богат избор. И той е смазан от живота и властниците, и той ще намери разтуха в кръчмата при други такива нещастници.- дядо Матейко /”На оня свят”/, гордият Пелинко, непожелал да стане приведен зет на селския богаташ /”летен ден”/,бедняците от “Задушница”.
Кръчмата е типична за бедното село – запусната, с оплюти от мухите маси , с дремещи пред чашките бедняци. Също така запуснато е селото. “Село Горно Ровнище е малко и грозно полско селце с ниски, охлупени къщурки, неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из разградените и боклукчиви дворища. /”Летен ден”/.
За разказа “Летен ден” ни напомнят описаната картина и породеното от нея настроение в “Кумови гости” – пукната черковна камбана, криви селски улички, изгнила кубилица на герана, разсипано училище. В разказа “Село Неволя” “училището старо, смазано. В двора чепка по тръните сиво магаре с което учителят ходи по конференции.” А хората са “изпечени и погрознели от труд”., потънали в делничните грижи смазани от мъката и неволята. Външният им вид говори за безнадеждност и немотия. Нане Стоичко /”Нане Стоичковата върба”/ е калчищена риза, а капата му е прогнила от пот и мазна като баница”. Станчо /”Задушница”/ е с мръсни оръфани ръкави на ризата потурите му са вехти и покрити с кръпки. Дядо Матейко е облечен с дрипи, както сам казва. Липо е “бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза – кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата”, а баща му – “ прегърбен, грохнал и дрипав”.
Тази потискаща сиромашия погубва всякакъв дух у човека, всяко желание за напредък, за търсене на изход. Ето ги и красивите героини на Елин Пелин. Те почти всички са боси – “боса, гологлава”, “босонога и по ръкави”, “прецапа с босите си крака”, облечени във вехтички рокли и сукмани, уморени, смазани от труда, от липсата на перспектива пред тях и децата им. Колко жалостна и трагична е картината от разказа “Задушница”: “До зидовете на черквата, зад само капчуците седят като кошарища, клекнали върху босите си крака, бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират ръце и с нажалени очи чакат подаяние.” Тяхната съдба е вече предначертана – или безмилостен труд на ратаи по чужди ниви, или чирачета в далечния град, откъснати от познатото село, от познатия бит, или… по пътя на злото, на разбойничеството, проституцията(“Гост”, “Хитрец”, “Лудата”). За читателя е привлекателен образа на дребния крадец Петко Лисичката, хитроумно обезоръжил стражаря и побягнал. Той добре разбира, че това е временно, че все пак ще го заловят, но жаждата му за свобода го тласка към риска. В разговора си със стражаря, Петко Лисичката го разобличава като тесногръд, ограничен службаш, готов и брат си да бие, ако му заповяда началникът. Крадецът е малко него и философ. Забележките му: “Ако остане на глупавите да крадат, тежко и горко на България”. “Аз се по чужди стъпки вървях, затова влязох във вашите ръце”. – показват, че той притежава природен интелект, разсъдлив е, разбира положението и се стреми да се нагоди към него, доколкото му позволява желанието да бъде свободен, неограничен от законите.
@bgmateriali.com
