Елисавета Багряна
    Стихии

    Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
    префучава през боазите, вдига облак над диканите,
    грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
    сваля портите, оградите и децата по мегданите —
    в родния ми град?

    Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
    разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
    и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
    къщиците и градинките, и добитъка на хората —
    в родния ми град?

    Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
    в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
    на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —
    в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
    в родния ми град?

    Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
    родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
    за която е примамица непостижното, просторното,
    дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
    мене как ще спреш?

@bgmateriali.com