Елисавета Багряна
Стихии

   Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
   префучава през боазите, вдига облак над диканите,
   грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
   сваля портите, оградите и децата по мегданите —
   в родния ми град?

   Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
   разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
   и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
   къщиците и градинките, и добитъка на хората —
   в родния ми град?

   Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
   в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
   на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —
   в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
   в родния ми град?

   Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
   родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
   за която е примамица непостижното, просторното,
   дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
   мене как ще спреш?