Сюжетът на очерка „Бай Ганю журналист“ и проблемът за отношението между родно и чуждо
Зареждане на оценките…
Основната тема на книгата „Бай Ганю – невероятни разкази за един съвременен българин“ е трудният път на младата българска нация към модерността. А този път е труден, защото някои хора възприемат основните принципи, върху които се гради модерното общество – законите, институциите, политическите партии, свободното слово и независимия печат – посвоему, по байганьовски. Или както самият Алеко Константинов казва във финала на книгата – „твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава своя отпечатък и на политика, и на партии, и на печат.“ С други думи, българската национална държава се изгражда не откъм лицето на модерността, а откъм нейното опако.
Тази основна тема на книгата по необходимост е свързана с проблема, за който говорим – отношението между родно и чуждо. Защото изграждането на едно модерно общество не може да стане от само себе си. Младата българска нация се нуждае от учители, от примери за следване, от общуване с по-развитите и по-напредналите. И точно тук се появява проблемът – това общуване с чуждото в един момент се оказва затормозено от опита на Бай Ганьо да го възприеме откъм опаката страна.
При общуването както между хората, така и между народите, съществуват два възможни модела. При единия ти трябва да докажеш сам на себе си, а едновременно с това и на другите, че си достоен и силен, че заслужаваш да заемеш равноправно място сред тях. Според втория модел ти осъзнаваш, че все още има още какво да научиш и затова търсиш подходящия учител. Но за разлика от живота на обикновения човек, при когото в определен момент може да се приложи само едната от тези две стратегии, в живота на народите нещата стоят малко по-различно. В рамките на едно и също общество може да има хора, които искрено да искат да възприемат примера на по-развитите. Но може да има и такива, за които собственият интерес е на първо място, а другите са или жертва за използване, или коварни противници, които трябва да надхитрим, за да постигнем егоистичните си цели. И между тези две групи от обществото обикновено избухва сериозен конфликт.
Сюжетът на очерка „Бай Ганю журналист“ ни дава много добър пример за такъв конфликт. Основната тема на изображение в него е ролята на свободния печат за изграждане на убежденията, нагласите и чувствата на обществото и на всеки негов член поотделно. След като в предишните два очерка авторът ни е показал как Бай Ганьо разбира политиката, партиите и изборите, тук иска да ни демонстрира как си служи и с това, което наричаме „четвърта власт“ – свободното слово и независимия печат. Но тъй като пред младата българска нация стоят много, и то изключително важни задачи за решаване, голяма част от които зависят от външни сили, въпросът за отношението между родното и чуждото застава в центъра на сюжета.
А тези сили също не са нещо единно – в контактите си с външния свят България трябва да се съобразява с много сложна и заплетена ситуация, в която се сблъскват различни интереси. Въпреки това обаче можем да ги обобщим в три главни направления, които отчетливо присъстват в сюжета на очерка. И това са: бившата поробителка Турция (по-точно в очерка става дума не толкова за самата Турция, колкото за „турското време“), освободителката Русия и Западна Европа.
Както знаем, по онова време отношенията с Русия са извънредно сложни. От една страна са чисто политическите противопоставяния срещу агресивната руска имперска политика, което е нужно за утвърждаване независимостта на България на европейската карта. От друга страна обаче, Русия, както и всичко руско, се ползват с безрезервната любов и преклонение на народа – факт, който ясно личи от първите две предложения за отваряне на доходно предприятие – руски трактир и руски квас. Както самите Гочоолу и Дочоолу казват, не е важно съдържанието – заведението или питието – а съзнанието, че става дума за нещо руско. Дори самото споменаване името на освободителката е в състояние да събуди интереса на публиката. Но той като в България успехът винаги минава през участието в политиката, Бай Ганьо съвсем естествено си задава въпроса – дали си струва да се обвързва с „Матушката“. Той осъзнава, че не е в положението на „френците“, които могат да извлекат изгода от желанието на Русия да се утвърди на европейската сцена. Затова и о-хвърля предложението на Гочоолу и Дочоолу.
Отношенията към Западна Европа също са разнопосочни. От една страна, оттам идва новата модерна култура, която просветените разказвачи биха искали да видят и у нас. И ненапразно очеркът започва и завършва с демонстрация на тази култура – компанията седи на чаша вино (с написани на латиница етикети на бутилките) и слуша европейска музика. При това тя не е само немска – още първото изречение казва, че звучи „румънската „Дойна“. Общуването чрез културата и изкуството прави всички народи равноправни и точно в това се състои смисълът на модерния начин на живот. За него не е важно дали произведението се казва „Дойна“ или „Танхойзер“. Важно е само дали е хубаво и завладяващо.
Съвсем друга е позицията на Бай Ганьо и компания. За тях Западна Европа е коварен и непредвидим враг, който трябва да бъде надхитрен. Когато се обсъжда програмата на вестника, става дума, че ще се действа според обстоятелствата. За Русия ще се пише или като за освободителка, или като за завоевателка. Както изискват ситуацията и келепирът. Същото е и по отношение на Западна Европа. Бай Ганьо е готов да продаде дори националния ни интерес („За Македония „ще се поумълчаваме; знайш не иде някак си, времето не помага. Австрия кое туй-онуй, тройнствен съюз – хич не уйдисва...“) само и само да се покаже верен съюзник. Който обаче при първия признак, че са им се „разклатили краката“, е готов да им ритне „едно текме“.
Парадоксална обаче е представата за „турското време“. Най-неочаквано то получава положителна оценка и от двете страни – и от разказвачите, и от Бай-Ганьовата компания. Когато разказвачът коментира душевното състояние на Гочоолу и Дочоолу, той казва буквално следното: „У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригваше тая лава от адски хули и проклятия.“ Най- неочаквано се оказва, че „турското време“ освен с представите за робство се свързва и с всенародния подем, с великите идеали, с борбата за свобода и народни правдини. Докато „българското време“ на политически боричкания и противопоставяне се възприема като неизмеримо по-лошо – „всичките тези явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства.“
Копнеж по „турското време“ изразява и Данко Харсъзина – майсторът на псувните и сопата. За него върховният авторитет е силата, а няма по-красноречив символ за нея от един отговорен редактор, носещ знаковото име „Саръ̀-Чизмелѝ Мемедаа̀“. Политическият башибозук мечтае за своя събрат от турско време и копнее да стане негов наследник.
Така различните представи за отношенията между Европа и Отечеството оформят един трудно разрешим конфликт.