В разказа „Една българка" Иван Вазов разкрива нравствените добродетели на една обикновена жена от народа. Чрез образа на баба Илийца той показва на какво е способен човек, когато изпитва възвишени чувства и се ръководи в живота си от непреходни ценности. Добродетелите на баба Илийца се открояват в най-голяма степен в IV глава на разказа, когато героинята преодолява изключително трудни препятствия, изпречили се на пътя й при нейното благородно желание да помогне на Ботевия четник.
Баба Илийца е превъзмогнала вече не една пречка, когато отива към манастира - нежеланието на заптиетата да я вземат в ладията, първоначалния отказ на калугера да я пусне в манастира, а след това - да й позволи да излезе посред нощ от Светата обител. Всички тези затруднения активизират нейните вътрешни сили и удвояват желанието й да се върне по-скоро в гората, за да намери четника. Егоизмът и бездушието на калугера са я накарали да проумее, че може да разчита само на себе си, а не и на другите.
Обрисуваният нощен пейзаж, когато Илийца тръгва сама в нощта обратно към Искъра, е в синхрон с нейното тревожно състояние: „зловещи" чуки и бърда, „дива тишина", „спящи планински самотии" – от природата сякаш лъха нещо злокобно. Създава се внушението, че пътят на баба Илийца съвсем реално е свързан със заплаха и опасности. Долу някъде в бездната се гушат манастирските кубета и чардаци, „без ни една светлина"- пише авторът и думите му добиват символичен смисъл. Звуковата картина - шумът на речните талази, далечният кучешки лай, допълва усещането за опасност.
Изпречва се първото препятствие в тази нощ - ладията стои до брега, но ладиярят го няма. Навярно се е скрил, изплашен от турците. Виждайки това, старата жена първоначално изпада в смут: „Що да чини?" Тъмните талази на Искъра я плашат: „мравки я попъплаха". Разбира се, тя не може да чака до сутринта, защото трябва на всяка цена още тази нощ да се върне при бунтовника, когото е оставила в церовата гора, примрял от глад и страх. Баба Илийца се чувства безпомощна и самотна. „Що да чини?” - за втори път писателят дава израз на недоумението и тревогата й. Тя обаче е от тези хора, които не се предават в трудни ситуации. Старата жена трескаво започва да мисли как да намери изход от затруднението. Мигновено й се явява мисълта – а заедно с нея и решението - сама да изведе ладията и сама да премине с нея реката. Чрез полупряка реч („тя беше видяла как гребат") авторът проследява пътя на мислите й, вземането на решението и умението й за трезва преценка на ситуацията: „ Това й се видя опасно, но друг избор не й оставаше..."
Нищо не може да отклони баба Илийца от пътя на доброто, което иска да направи на изпадналия в беда българин, тръгнал „за християнска вяра курбан да става". Нейното човеколюбие се слива с майчиното чувство. Съвсем спонтанно и искрено тя го нарича „синко", още, когато се срещат в гората! Взела своето решение, тя оставя внучето си на пясъка, за да може по-лесно да се пребори с поредното възникнало пред нея препятствие - завързаната с катанец за дълбоко забития в земята кол ладия. Авторът детайлно описва психическото състояние на старата жена, изправена пред непосилното на пръв поглед за нейната възраст и сили препятствие: „тя изтръпна", гледа „втрещена". Втори петли вече пропяват - времето безжалостно тече. Следват нови нюанси в описанието на състоянието й, когато се опитва да изкърти кола, а той остава здраво забит - тя изохква в „безсилно отчаяние", въздъхва „безнадеждно". Наистина, обхваща я за миг отчаяние и чувство за безнадеждност, но духът на баба Илийца не е сломен. Това е жена, която е свикнала да се бори с трудностите и да се справя сама с най-тежките несгоди, калявала е волята и силите си в много мъчителни моменти от живота си на отрудена жена. За нея най-важното сега е да преодолее изпитанието, защото то е свързано с едно благородно дело. Докато другите селяни се крият уплашени и през деня ходят само „по кърски си работи", тя сама броди в тази злокобна нощ, обхваната от единствената мисъл - да спаси два живота - на болното си внуче и на един син на отечеството.
Ето защо баба Илийца напряга всичките свои физически и духовни сили в опита си да разклати кола. Авторът подробно проследява действията на героинята - тя удвоява и утроява усилията си, мишците й добиват „стоманена пъргавина", но кокалите й изпращяват от напрежение, гърдите й дишат „гръмовно". Запъхтяна и уморена, старата селянка се превива „одве" над кола. Богатата глаголност на текста говори за крайното напрежение на Илийца. Най-сетне усилията й се увенчават с успех – колът бива измъкнат и тя се тръшва на пясъка „победоносно". Това е победата на един силен характер, на един изключителен дух. Тази картина с напрежението и героичната постъпка на баба Илийца напомня картина от друго произведение на Вазов - „Немили-недраги", когато Македонски преминава с важна куриерска мисия замръзналия Дунав.
Подвигът, който баба Илийца извършва, наистина изисква големи физически сили - за нея Вазов казва, че е „мъжка на вид", с „изпечени селски ръце". Тя обаче успява да се справи с тежката си задача преди всичко благодарение на своя висок дух, който се подхранва от човеколюбието, от патриотичното и от майчиното й чувство. Доброто й сърце е главният стимул за проявените от нея изключителна смелост, решителност и непоколебимост при опитите й да спаси Ботевия четник. Баба Илийца е „една българка", както я нарича Вазов в заглавието, тоест една от многото българи, но същевременно една-единствена между тях, която извършва мълчаливо своя героичен подвиг.
@bgmateriali.com
