Есе по морален проблем: „Трагическата вина на Антигона“. Между неписания закон на рода и заповедта на владетеля („Антигона“, Софокъл)
Зареждане на оценките…
Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи).
Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред.
Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи3) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс.
Когато Софокъл въвежда спора между Креон4 и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били станали честа практика в Гърция), нито е законен наследник на трона. Та той е само брат на бившата царица Йокаста, чичо на бившия цар Едип и съответно чичо и дядо на убилите се един друг Етеокъл и Полиник, Едиповите синове. Нещо като хитрец, добрал се до трона и почнал да своеволничи, да налага своите разбирания на мястото на наследените от традицията.
Но за какво всъщност спорят Креон и Антигона? Техният спор е много сериозен, направо нерешим. Нерешим от логическа гледна точка, защото всеки има своето право. И решим от позиция на силата, както се разрешават толкова спорове в човешкия живот. Антигона смята, че не бива нейният брат Полиник да остане непогребан. Защото той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите й. Така трябва. Тя постъпва традиционно. Знае, че не може да не погребе брат си не за друго, а защото ако не го направи, душата му ще остане да се скита като вампир из тоя свят - без тяло, но и без покой, който може да намери само в царството на мъртвите. Древните гърци не са вярвали в прераждането. Те са били убедени, че душите на всички мъртви отиват на едно и също място (нямали са отделни Рай и Ад; тяхното царство на мъртвите може да се сравни с това на индианците - Вечните ловни полета - само дето гръцкото Царство на мъртвите все пак е било под земята и до него е имало няколко входа - все пещери), но там на всеки се полага наказание за прегрешенията или подарък за добрите, праведни дела. Но ако не погребат тялото ти, как да стигнеш до царството на мъртвите? Креон пък смятал, че онзи, който е дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите. И не бива да бъде погребван. Той ще омърси родната земя.
Антигона следователно е старомодна, тя следва повелята на предците. Постъпва така, както знае, че трябва. А е и вярна на родовото право - тя погребва брат си с тънък слой почва (защото не е от значение да го погребе наистина, колкото да извърши символичния акт на погребването - това стига, за да намери успокоение душата на покойния), защото той й е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите й са вече мъртви. Тя му е най-близка измежду живите. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противоречи на наследственото неписано право. Но е модерна. За него на първо място е родината, а не обичаите. Но пък начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Той иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник. Нека всички видят какво се случва с онзи, който измени на родината и започне да избива свои в името на накърнените си права (бил е изгонен от брат си, било му е отнето правото да бъде цар). Вместо да потърси правата си в съда на Тива, в свещения съд на тиванските съдии-жреци, той е решил сам да си върне правата със сила. И е избивал свои. Нека всички видят какво чака изменника на родината, мисли си Креон. И това е своеволие. Но своеволие, продиктувано от едно разбиране как трябва да се управлява поновому. Със силна ръка.
Следователно има една бунтарка, която действа в името на най-традиционните ценности, и един строг държавник, който с помощта на терор иска да утвърди нови ценности. Всичко това днес ни звучи като парадокс. Ние сме свикнали бунтарите да са носители на новото, а властващите със сила - да пазят, образно казано, скелетите в скрина.
Креон е упорит, той държи на своите заповеди. Нали не е достатъчно силен онзи, който си сменя мнението, мисли си той. Антигона също държи на своето. Тя е убедена, че правото е на нейна страна. Защото следва морални норми, както се казва, от памти века. Нейният морал е "традиционен", неговият - "граждански". Но от двамата този, който залага повече, е Антигона, разбира се. Защото Креон залага поста си, докато тя рискува живота си. А да видиш подобно поведение у жена за древните гърци е било повече от подвиг, изключителна постъпка. Проява на най-голяма доблест.
В някои съвременни постановки на Софокловата трагедия склонността на Антигона и Креон да не искат и да чуят за аргументите на противно мислещия е изведена на преден план. Така в една съвсем прясна (от 2000- година) постановка на режисьора Галин Стоев, наречена "Антигона в Техноленд", защото не следва плътно текста на оригинала, а го дописва и допълва, основният проблем се оказва проблемът за неразбирането. Героите дотам не могат да разговарят, че когато единият използва думи, другият си служи с езика на жестовете, езика на глухонемите. Или пък уж за да го разберат всички използва кухи фрази на различни езици.
Вината на Антигона идва от неподчинението й на волята на владетеля. И това е мнима вина, чиято мнимост се изяснява едва след трагичния й край. Непоправимото се е случило, а не бива. Софокъл подсказва, че в реалния живот на атинската демокрация грешките могат да се избегнат.
Вината на Антигона е и в крайната форма на нейния стремеж към героизъм, достигаща до безумие. Катастрофата в този случай е естествена и следователно неизбежна. Антигона не прави гражданска грешка, но също надскача позволената на човека твърдост.
Свързани материали
Между повелята на съвестта и закона на властта. Подробен и разширен анализ на пролога и първи епизод на „Антигона“ от Софокъл с въпроси и отговори
Началото на трагедията е разгледано заедно с всичко необходимо, за да бъде разбрано. Първият раздел въвежда драмата като литературен род и мястото ѝ в класическия период на старогръцката култура. Следват представяне на Софокъл, съдържанието на мита за Едип и обяснение на понятията трагически конфликт и трагически герой. После са изяснени сюжетът и стилът на трагедията. Същинският анализ разглежда пролога и конфликта между двете сестри, а след това появата на Креон в първи епизод и провъзгласените от него принципи на управление. Въпросите и задачите включват разсъждение върху смисъла на ключови думи, преценка дали хорът греши в отговора си към владетеля и дискусия по две противоположни твърдения за самия Креон, който може да бъде видян и като правдотърсач, и като злодей. Девет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават текста, което го прави подходящ за час и за писмен анализ. Дискусията по двете противоположни твърдения за владетеля е най-ценната задача, защото показва, че в трагедията няма изцяло прав и изцяло виновен, а именно това ражда конфликта. Отговорите се опират на конкретни реплики от пролога и от първи епизод.
Между повелята на дълга и забраната на властта. Подробен и разширен литературен анализ на „Антигона“ от Софокъл с въпроси и отговори
Трагедията е разгледана цялостно, от автора до финала. Началото представя Софокъл, живял от 496 до 406 г. пр.Хр., наречен атическата пчела, и излага сюжета. Следват раздели за античната драма и нейните корени, за пътя на трагедията от дитирамба към класическата форма и за трагическия конфликт между писан и неписан закон. Отделни части обясняват понятията трагически герой и катарзис и съпоставят двете трагически съдби в творбата. Последният раздел извежда темите и идеите. Въпросите и задачите са лични и дискусионни: какви мисли и чувства извиква сюжетът, какво означават ключови думи на героинята, защо владетелят е тиранин и какви гледни точки към властта се сблъскват в разговора му със сина му, как се оценява финалът. Тридесет и четири въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават анализа, което го прави удобен за цялостна подготовка. Дискусионният характер на въпросите е предимство, защото показва, че в трагедията няма изцяло прав и изцяло виновен, и подготвя ученика за задачи, в които се иска собствена позиция, а не готов отговор. Обемът позволява подготовка и за най-подробния изпитен въпрос върху трагедията и нейния конфликт.
Шепа пръст срещу царската заповед: „Антигона“ от Софокъл. Литературен анализ с въпроси и отговори
Пет големи въпроса организират този разбор на „Антигона“ от Софокъл и всеки от тях е формулиран така, както се задава в клас и на изпит. Началото е посветено на сюжета и на хуманитарните търсения на епохата: защо пиесата носи името на Антигона, а по-голямата част от действието следва Креон, и кои три въпроса са вълнували атинския зрител. Оттук анализът извежда двусъставното сюжетно послание и връзката му с проблемите на полисната демокрация. Втората част разглежда конфликта като сблъсък на ценности. Проследени са гледните точки на Антигона и на Креон, религиозната норма за погребението, законите на Солон и споменът за Патрокъл от „Илиада“, а след това и трите състезания с речи, чрез които Софокъл степенува напрежението: Креон срещу Антигона, Креон срещу Хемон, Креон срещу Тирезий. Отделено е внимание на ролята на хора, на пролога с Исмена и на репликите, които подготвят обрата, без предварително да се издава как е разчетена всяка от тях. Третият раздел изгражда характеристиките на героите като мярка за човешкото. Антигона е разгледана и в героичните си измерения, и в чисто човешките: жалбата по време на комоса, неосъщественото предопределение, самостоятелността на решението. Образът на Креон пък е съпоставен последователно с образа на Едип, за да проличи каква точно е разликата между двамата владетели и между двата вида страдание. Четвъртата част описва образа на света в трагедията: еманципирането на индивида от колектива, героичната логика на действието и границата, отвъд която свободата се превръща в произвол. Финалният раздел извежда „Антигона“ извън античността и показва как я четат Гьоте и Хегел, как я преосмисля XX век, операта на Любомир Пипков и обработката на Жан Ануи. Текстът е подходящ за подготовка за класно и контролно съчинение, за устен отговор върху трагедията и за изграждане на собствена теза по темите за властта, морала и родовия закон.
„Да смяташ, че си прав, и да си тъй неправ“: трагичният сблъсък на несъвместими ценности и принципи в „Антигона“ от Софокъл. Анализ
Кой е прав и кой е виновен в спора между Антигона и Креон: анализът не бърза да отговори, а проследява как самите герои чертаят съдбата си с избора и делата си. Началото поставя трагедията в контекста на времето: кога е създадена, как е приета в театъра на Древна Гърция и защо е разчитана като прослава на атинската демокрация и като предупреждение срещу нарушената нравствена мяра. Обяснено е върху кой митологичен цикъл е изградена творбата и с какво Софокъл се отклонява от тежестта на съдбовната предопределеност. Същинската част разглежда двамата непреклонни герои поотделно. При Антигона са проследени мотивите за постъпката ѝ, отношението към неписаните божи правила, силата, която ѝ дава обичта, и самотата, в която остава дори когато целият град мълчаливо е на нейна страна. При Креон е показано как първоначално заявените управленски принципи постепенно се обръщат в своята противоположност и по какви признаци се разпознава тираничната същност на властника. Отделно са разгледани сблъсъците, които изграждат действието: разговорът на Креон с Антигона, срещата със стража, спорът с Хемон и предсказанието на Тирезий. Диалозите са дадени в стихове, а изразителната им сила е използвана, за да се обяснят мислите и мотивите на всяка от страните. Значително място заема цената, която плащат и двамата: какво губи Антигона заедно с живота си, кои нейни съвсем човешки копнежи проличават в раздялата с живота и защо накрая Креон определя себе си като „жив мъртвец“. Финалната част се спира на посланието, отправено от Хора към всички, и на въпроса кой излиза морален победител от този конфликт на непримирими ценности, без анализът да предава готови формулировки на мястото на самостоятелния прочит. Разработката е подходяща за подготовка на съчинение и на изпит върху „Антигона“, за характеристика на образите на Антигона и Креон и за темата за сблъсъка между писания закон и неписаните правила.
Когато две правди поемат към неизбежния сблъсък. Подробен и разширен анализ на пролога, първия епизод и първия стазим на „Антигона“ от Софокъл с въпроси и отговори
Разборът обхваща началото на трагедията и всичко, което трябва да се знае преди него. Първата част представя Софокъл чрез подредена по години хронология, от раждането му до последните му произведения, така че животът му се вижда на фона на епохата. Следва раздел за самото произведение и за историята на Антигона в митовете за Тива, което е необходимо, защото трагедията започва, след като най-страшното вече се е случило. Оттам анализът разглежда пролога, първия епизод и първия стазим и показва как още в тях се очертават двете правди, които ще се сблъскат. Тридесет и един въпроса с разгърнати отговори и допълнителни задачи придружават текста. Съсредоточаването върху началото позволява всяка реплика да получи внимание, вместо трагедията да се преразказва набързо. Разработката е подходяща за работа в час върху конкретните сцени, за писмен анализ и за подготовка преди класна работа. Хронологията на живота на Софокъл е удобна и сама по себе си, защото дава готов отговор на въпрос за автора. Отговорите се опират на конкретни реплики от изучаваните части на трагедията. Задачите насочват към внимателно четене на репликите.
Между закона на властта и закона на съвестта: трагическият сблъсък в „Антигона“ на Софокъл. Цялостен литературен анализ на трагедията с въпроси и отговори
Едно момиче погребва брат си въпреки царската забрана и двамата се оказват прави. Цялостният анализ на „Антигона“ тръгва от този сблъсък. В началото е представен Софокъл, наричан баща на трагедията, с уговорката, че за биографията му се знае малко. След това е даден разделът за литературата и историята, който поставя творбата в епохата ѝ, а после самото произведение. Същинската част минава последователно през сюжета, жанра, композицията, героите и накрая темите и мотивите, всеки в самостоятелен раздел. Практическата част е обемна и започва с въпроси за автора и за особеностите на времето му, а после стига до оценката на изследователите за трагедията. Отделни задачи изискват да се разкаже историята на Едиповия род според митовете за Тива, което е необходимо, за да се разбере откъде идва конфликтът. Материалът съдържа въпроси с отговори и задачи. Отделно е обяснено и защо и Антигона, и Креон имат основание и защо точно това прави конфликта трагически, а не просто спор. Всеки раздел стои самостоятелно и може да се чете отделно при подготовка. Подходящ е за подготовка за класна работа, за характеристика на Антигона и Креон и за съчинение по темата за закона и съвестта.